Определение № 332 от 04.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2333/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Н. И., чрез адв.А. Д., срещу решение № 199 от 11.07.2025г. по възз.т.д. № 134/2025г. на Апелативен съд - Варна. С него е потвърдено решение № 285/13.12.2024г. по гр.д.№ 197/2024г. на Окръжен съд - Шумен, с което по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „Банка ДСК“ АД, [населено място], се признава за установено, че Т. И. дължи вземане в размер на сумата 45 289.43лв., за главница, договорна лихва, обезщетение за забава и такса изискуемост, произтичащо от договор за кредит за текущо потребление от 23.01.2023г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 07.12.2023г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 2715/2023г. на Районен съд- Шумен. Основано на бланкетни оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, искането е за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК не са въведени конкретни основания за допускане на касационно обжалване и не са формулирани правни въпроси. В подадения писмен отговор, насрещната страна, ищецът „Банка ДСК“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Т. Х.-Т., оспорва наличието на основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и въвежда доводи за правилността на решението. Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да постанови решението, въззивният съд е установил, че със сключения между страните договор за поръчителство от 23.01.2023г. ответницата е обезпечила изпълнението на задълженията по договор за кредит за текущо потребление при общи условия от същата дата, сключен между „Банка ДСК“ АД, [населено място], като кредитор, и кредитополучател Д. И., по силата на който е предоставен кредит в размер на 42 820.67лв., с краен срок на издължаване 23.01.2033г. Поради допуснатата забава за погасяване на задълженията по договора, банката е изпратила писмо до кредитополучателя, получено на 10.11.2023г., с което го е уведомила за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съгласно чл.16.2. от ОУ към договора. По подаденото на 06.12.2023г.от „Банка ДСК“ АД, [населено място], заявление по чл.417 ГПК против кредитополучателя и поръчителя, са издадени заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, въз основа на които е образувано изпълнително дело. В законния срок от връчването на заповедта по образуваното изпълнително дело срещу нея е постъпило възражение по чл.414 ГПК само от поръчителя Т. И.. От правна страна въззивният съд е счел за ирелевантно възражението за нищожност на договорната клауза на чл.3 от договора за поръчителство, съгласно която отговорността на поръчителя се запазва и в случаите, когато кредиторът не е предявил иск против кредитополучателя в срока по чл.147, ал.1 ЗЗД и при продължаване на крайния срок на кредита по взаимно съгласие на кредитора и кредитополучателя. В изпълнение на служебните правомощия да следи за нарушение на императивни материалноправни норми, въззивният съд е обсъдил, но е приел, че не са неравноправни клаузите на чл.5.1 и чл.6.3. от приложимите към договора общи услови/ОУ. Настоящият състав намира, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен Ообщото основание за селектиране на касационните жалби е изяснено в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Този въпрос/въпроси определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. ВКС може от обстоятелствената част на изложението само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение да изхода по конкретното дело. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос, отговарящ на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК, а подадената касационна жалба е съвсем бланкетна. Липсата на общата предпоставка за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1 ГПК, сама по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Поради изложеното и тъй като при дължимата служебната проверка не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед на този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати, на осн. чл.78, ал.8 ГПК, разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 100лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: