Определение № 519 от 05.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 159/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Ю. Б. против въззивно решение № 1717 / 11.11.2011 год. по гр.д.№ 1907 / 2011 год. на САС, ГК, 1 състав, с което е потвърдено решение от 19.01.2011 год. на СГС, ГО, І отд. - 13 състав по гр.д.№ 4919 / 2008 год., с което е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК [фирма] иск с правно основание чл.409 ТЗ / отм./, като е прието, че искът е погасен по давност, на основание чл.392 ТЗ /отм./. К. оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон, считайки че неправилно е приложена нормата на чл.392 ТЗ / отм./, вместо общата 5-годишна давност за погасяване правото на иск, считано от заплащане обезщетение на пострадалите трети лица / чл.114 вр. с чл.110 от ЗЗД /. Сочи допустимост на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от ГПК. Ответната страна - ЗК [фирма] – не е взела становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, редовна по отношение реквизитите по чл.284 ГПК и изхожда от легитимирана да обжалва страна, насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане на касационното обжалване, настоящият състав намира следното: Както първоинстанционният, така и въззивният съд са отхвърлили предявения иск с правно основание чл.409 / отм. / ТЗ, приемайки, че правото на Е. Б., като застрахован, да претендира от застрахователя на основание договор за задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ сумата, платена в обезщетение на причинени вреди на трети лица, е погасено с изтичането на предвидената по чл.392 ТЗ / отм./ специална погасителна давност, считано от настъпване на застрахователното събитие. Изрично е посочено, че се касае за право, претендирано на договорно основание - застрахователния договор, като е направен паралел със суброгационните и регресните искове на застрахователя - чл.402 ТЗ / отм./ и чл.407 ал.2 ТЗ / отм. / - основани на закона, а не на застрахователния договор, с оглед което и по същите е приложима общата 5-годишна давност ,считано от заплащане на застрахователното обезщетение, съгласно чл.110 вр. с чл.114 ЗЗД. Формулираният в изложението по чл.284 ал.3 вр. с чл. 280 ал.1 от ГПК правен въпрос се отнася до началния момент на приложимата по иск с правно основание чл.409 / отм./ ТЗ погасителна давност, с оглед основанието на същата - чл.392 ТЗ / отм./ или чл.114 вр. с чл.110 ЗЗД, като касаторът цитира задължителна и казуална съдебна практика, сочейки и допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК - значение на отговора на материалноправния въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. К. изхожда от факта, че в конкретния случай дължимото в полза на третите увредени лица обезщетение от застрахования, като деликвент, при установено причиняване на вредата по непредпазливост, е определено по основание и размер към момент, към който е вече изтекла погасителната давност, в случай на приложимост на нормата на чл.392 /отм./ ТЗ, с което се достига твърде неприемлив и несправедлив за застрахования резултат. Цитирайки казуална съдебна практика по предявени регресни и суброгационни искове на застрахователя, както и задължителна такава - ППВС № 7 / 1977 год. – т.14, касаторът намира, че е необосновано застрахователят да се поставя в по-благоприятно от това на застрахования положение, с приемането на начален момент на погасителната давност за неговите искове момента на плащането, а не на увреждането. Настоящият състав на второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Формулираният материалноправен въпрос, относно началото на срока на погасителната давност, при иск на застрахования против застрахователя по риска „ гражданска отговорност „, с правно основание чл.409 ТЗ / отм./, е значим за изхода на делото, но е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК - решение № 144 / 26.01.2010 год. по т.д.№ 532 / 2008 год. на ВКС, ТК, ІІ отделение. Съгласно аргументацията в същото, приложима е нормата на чл. 392 ТЗ / отм./, а не чл .114 ЗЗД, респ. началото на давностния срок е датата на настъпването на застрахователното събитие. Касае се за законодателно разрешение съставляващо специална нормативна уредба на давността при застраховките, изключваща приложението на общите разпоредби на ЗЗД. Наведените от касатора съображения за дължима реципрочност в правата на застрахователя и застрахования не са от естество да обосноват различно от възприетото в цитираното решение приложение на изричната законова уредба, в съответствие с различния произход на отговорността - договорна по иска с правно основание чл.409 ТЗ / отм./ и законова - по регресните и суброгационни искове на застрахователя. Приложената казуална съдебна практика по такива - регресни, на застрахователя - искове е неотносима към обосноваване допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, тъй като не касае противоречиво с въззивното решение разрешаване на идентичен правен спор. Не се касае и за решение, постановено в противоречие с т.14 на ППВС № 7 / 1977 год., пар.1 на която изрично сочи, че за погасителната давност на исковете срещу застрахователя, в упражняване права по договора за застраховка, каквото е правото на иск по чл.409 от ТЗ, предвид изричното отграничаване на регресните искове в пар. 3 вр. с т.2 от на т.14, е без значение датата на която правоимащият е бил обезщетен от застрахованото лице. Същото изрично е прието и в реш.№ 144 / 26.01.2010 год. по т.д.№ 532 / 2008 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. - „ изплащането на дължимото обезщетение от застрахования на увреденото лице не е основание за изменение началния срок на давността по договора за застраховка „ гражданска отговорност „, който е изрично определен от закона „. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение