Определение № 2227 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 893/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура Видин срещу решение №.177/20.11.25 по г.д.№.247/25 на ОС Видин, с което е потвърдено решение 445/27.08.25 по г.д.№.1588/24 на РС Видин в частта му за осъждане на касатора да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 12000лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на образувано и водено срещу него ДП №.640/23 на РУ Видин, пр.пр.№.2653/23 на РП Видин, ведно със законната лихва, считано от 14.05.23 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответникът по касационната жалба С. Е. М. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, в това число чрез препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, че на 09.08.23 ищецът е бил спрян като водач на МПС и след проверка с техническо средство пробата е показала употреба на наркотични вещества и техните аналози; със заповед за задържане от същата дата той е бил задържан за 24 часа, направен му е бил обиск и е дал кръвна проба; образувано е било ДП №.640/23 на РУ МВР Видин, пр.пр.№.2653/23 на РП-Видин за престъпление по чл.343б ал.3 НК; съставен му е бил акт за административно нарушение и свидетелството му за управление на МПС е било отнето за срок от 18 месеца; органите на ОД МВР са задържали автомобила на ищеца, талона за собственост на същия и регистрационните номера; впоследствие /с реш.№167/23.11.23г. по АХД №183/23г. на АС Видин/ актът за административно нарушение е бил отменен като незаконосъобразен, а след извършена химико-токсилогична експертиза във ВМА-София /с рег.№И-3803/22.03.24/ е установено, че в кръвта на М. не се открити наркотични вещества; това е довело до прекратяване на наказателното производство по ДП №.640/23 на РУ-Видин с постановление от 14.05.24 на РП-Видин със заключение, че не е извършено престъпление по чл.343б ал.3 НК. При тези обстоятелства е намерено, че са налице условията на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, доколкото употребеният в разпоредбата израз „обвинение в извършване на престъпление“ следва да бъде тълкуван по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния наказателно-процесуален смисъл; когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие е прекратено поради липса на доказателства за извършено престъпление, то е осъществен съставът на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ; лицето, срещу което е образувано производството, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдиганото обвинение. Възражението, че Прокуратурата не следва да носи отговорност за действия, причинени от други органи (МВР), не е споделено, тъй като по случая е образувано досъдебно производство на РУ на МВР-Видин, заведено като прокурорска преписка на РП Видин-т.е. образувано е ДП от правозащитните органи, които действат под надзора на прокуратурата, и тя отговаря за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи; не отговаря на истината и твърдението, че ПРБ е постановила само постановлението за прекратяване на наказателното производство - в хода на същото тя е давала три пъти разрешение за удължаване на срока на разследването, което още веднъж категорично подчертава взаимната обвързаност на органите на МВР и на Прокуратурата при водене на наказателно производство. Като е взел предвид преживяните от ищеца емоционални и личностни неблагоприятни състояния и връзката им с действията на МВР и ПРБ, в това число, че в резултат на проведения тест за употреба на наркотични вещества, който е показал грешен резултат, е водено наказателно производство и макар да не е бил привлечен в качеството му на обвиняем, С. М. е бил разпитван като евентуален извършител и е бил задържан, бил е подложен на непрекъснат стрес и напрежение – вкл. с оглед тежестта на престъплението, за което е бил разследван, и предвиденото за него наказание /лишаване от свобода за срок от 1 до 3 години и глоба от 500 до 1500 лева/, продължителността на наказателното преследване /повече от 9 месеца, като срокът му е бил трикратно удължаван, но спрямо ищеца не са били предприемани мерки, които да ограничават гражданските му права и свободи/ и на мярката отнемане на СУМПС - 8 месеца, през които не е могъл да управлява МПС и да ползва личния си лек автомобил, иззет с протокол за оглед и изземване, чистото му съдебно минало и характеристични особености /С.М. е неосъждан, неагресивен, определен е като личност, която може да работи в екип, контролира постъпките си, ориентира се в обстановката, отнася се с отговорност към проблемите и поставените му задачи, не поддържа контакти с криминално проявени лица, не злоупотребява с алкохол и няма данни да употребява наркотични вещества, спортува активно и води здравословен начин на живот/, негативното отражение върху физическото му здраве, психиката, контактите, социалния му живот, положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план /нямал желание да се храни и да излиза навън, отслабнал, затворил се, спрял да спортува, опасявал се да не загуби работата си (политиката на фирмата била да освобождава лица със зависимости, а окончателният резултат от кръвната проба се забавил), станал разсеян, започнал да допуска грешки, не можел да изпълнява качествено служебните си задължения, тъй като те изисквали управление на служебен автомобил за снабдяване с части за велосипеди от склад, променило се отношението на колегите му - информация за положителния тест била разпространена в социалните мрежи, достигнала и до тях, станал обект на подигравки, започнали подмятания „наркоманчето“, „отива за една линийка“ и т.н./, обстоятелството, че отнемането на МПС довело до затруднения да полага пълноценни грижи за дъщеря си, която страда от аутизъм и всякакви промени могат да й се отразят негативно /не е имал възможност да я води и прибира от детска градина и на лекар с кола, за да го прави впоследствие е трябвало да си закупи нов автомобил, като бил подпомаган от баща си/, допълнителните притеснения, че слуховете, че е наркоман, може да доведат до промяна в упражняването на родителските права, които той упражнява, и майката на детето да реши това да се промени; продължилите и след прекратяване на наказателното производство притеснения, че ще се ползва с лошо име в обществото, съдът е намерил, че установените неимуществени вреди с оглед характера им – специфични и засягащи целия спектър на личния и обществен живот на ищеца и с по–голям интензитет - на основание чл.52 ЗЗД следва да се оценят спрямо него като по-големи от обичайните, типични за подобни случаи, и дължимото за тях обезщетение възлиза на 12000лв. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК /вероятна недопустимост/ и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК с оглед процесуалноправните въпроси относно пасивната процесуалноправна легитимация на Прокуратурата като надлежна страна ответник по действия, извършени от полицейски орган /т.6 ТР 3/22.04.04 по тълк.д.№.3/04, ОСГК/; определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД; задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., ОСГК, т.19 от ТР №.1/2001г., ОСГК/ и по материалноправния въпрос за обществения критерий за справедливост /чл.280 ал.1 т.2 ГПК/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос е неотносим и не съответства на фактите. В случая се касае за отговорност за вреди от образувано срещу ищеца досъдебно производство, в хода на което наказателна репресия е осъществена от действия и актове както на органите на досъдебното производство, така и на органите на прокуратурата /които имат водеща и контролираща функция в досъдебното производство, като в случая е била образувана и прокурорска преписка, прокуратурата трикратно е удължавала срока на разследването, а впоследствие е и прекратила производството/, като макар тези органи да имат различна компетентност, те са взаимосвързани и в своята съвкупност са довели до причиняването на претърпените вреди /решение №.29/27.03.17 на ВКС по г.д.№.2788/16, ІІІ ГО/. Същевременно, в това число предвид трайно установената практика, процесуален субституент на държавата по искове с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е само Прокуратурата на РБ, отговорността е обективна, като е без значение кои от правозащитни органи - съд, прокуратура и разследващи органи, и в каква степен с действията си са допринесли за увреждането; държавата, чрез своя процесуален субституент - Прокуратурата на РБ, не може да се освободи от отговорност, нито тя може да бъде намалена поради това, че цялостното увреждане е причинено и от действия на други държавни органи по чл.2 ЗОДОВ извън Прокуратурата-като е без значение дали действията им са били процесуално законосъобразни и вината на длъжностите лица; от друга страна, ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл.2 т.3 ЗОДОВ, като обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража /ТР №.5/15.06.15 по тълк.д.№.5/13, ОСГК, реш.№.79/17.07.18 по г.д. №.2034/17, IV ГО, ТР №.3/22.04.04 по тълк.г.д.№.3/04, ОСГК/. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение, в това число и препращайки към мотивите на първата инстанция и превръщайки ги в свои. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че е била взета мярка „задържане под стража”/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, вида и интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, обществения му и професионален статус, начина му на живот, особените обстоятелства на случая му, като на практика са съобразени и икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие и съответно основание по чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/05г. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено годно общо основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С въпроса относно обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/ 24.06.2010 по г.д.№.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО, реш.№.111/17.03.2014г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. Жалбоподателят и не сочи практика в подкрепа на твърденията си за противоречиво разрешаване на поставения въпрос, по който, както вече беше посочено, практиката е и уеднаквена. Не се касае и за неясни или противоречиви разпоредби, по които няма практика или създадената такава се нуждае от осъвременяване. Предвид изложеното не е налице както хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, така и такава по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, която понастоящем /след изм. ДВ бр.86/17г./ визира произнасяне по въпрос в противоречие с актове на КС на РБ или на Съда на ЕС /каквото нито се твърди, нито се сочат съответни решения на КС и СЕС/. Доколкото касаторът се позовава на основанието по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК /вероятна недопустимост/ в контекста на твърденията му за липса на пасивна процесуална легитимация, предвид подробно изложените във връзка с първия въпрос мотиви искът е предявен срещу надлежен процесуален субституент на държавата, подлежи на разглеждане по реда на ГПК и постановените по него първоинстанционно и въззивно решение не са недопустими. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,