Определение № 60601 от 27.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 933/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. П. Н. и Л. Б. Н. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. М. М., против решение № 140 от 1 декември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 236/2020 г. по описа на окръжния съд в гр. Разград, с което се потвърждава решение № 234 от 4 август 2020 г., постановено по гр.д. № 63/202 г. по описа на районния съд в гр. Разград, с което по отношение на Н. е установено, че дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД гр. София сумата 8964,02 лева просрочена главница, ведно със законната лихва от 19.08.2019 г., сумата 426,05 лева договорена лихва за периода 01.09.2017 г.-01.12.2019 г. включително, и сумата 4439,74 лева наказателна лихва за периода 01.09.2017 г.-18.08.2019 г. включително. В касационната жалба и изложението към нея се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно по всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Решението било очевидно неправилно и са налице основанията по чл. 280, ал. 3 ГПК. Поддържа се, че в общите условия на банката е предвидена автоматична предсрочна изискуемост; в случая, след частично погасяване на вноска към 01.02.2012 г., периодът от 150 дни е изтекъл на 03.07.2012 г., от тази дата е започнала да тече общата погасителна давност, която е изтекла към момента на подаването на заявление в съда. Подчертано е, че правилото в общите условия не предвижда обявяване на предсрочна изискуемост, а е такова за автоматична предсрочна изискуемост. Със съдебния акт е дадена възможност на банката да бездейства недобросъвестно в продължение от над четири години, да начислява големи наказателни лихви и да ги претендира извън всякакви разумни срокове, в нарушение на правилата за добросъвестност и справедливост. Оспорва се изводът на съда, че нормите на чл. 4, 5, 7, 8 и 10 от процесния договор не противоречат на ЗПК и на Закона за защита на потребителите – в договора няма посочена ясна методика за изчисляване на базовия лихвен процент на банката, нито е уговорена процедура, ред и условия за неговата промяна. Нищожността на клаузата на чл. 4 от договора, която е съществен елемент от съдържанието му, прави целия договор недействителен, поради което и сумите по същия са недължими и не следва да се присъждат. Съдът не дал ясни и недвусмислени мотиви по всяко от възраженията за недействителност на процесния договор за кредит. Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД със седалище и адрес на управление в гр. София, чрез юрк. Д. Д., в отговор на касационната жалба оспорва както наличието на основание за допускане на касационното обжалване, така и наличието на твърдените от касаторите нарушения при постановяването на обжалваното решение. Въззивният съд приема първоинстанционното решение за валидно и допустимо и препраща към мотивите му. По доводите в жалбата се сочи, че обстоятелствата по изпълнението на договорните задължения на кредитодателя и размера на предявеното гражданско притезание, са установени по несъмнен начин от първата инстанция. По възражението на длъжниците, че съгласно чл. 10.3 от общите условия на договора е настъпила автоматична предсрочна изискуемост на 03.07.2012 г., поради и което от тази дата е започнала да тече погасителна давност по чл. 110 ЗЗД и същата е изтекла преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, се сочи практика на ВКС, съгласно която обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, и има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й; счетено е, че твърдяната от длъжниците автоматична предсрочна изискуемост не е настъпила. По възражението, че исковите претенции са изцяло погасени на основание изтекла погасителна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, се приема, че договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за частични плащания по договора; разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, като не променя характера им и не ги прави периодични. В случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който се изчислява от крайния падеж за връщане на заемната сума; крайният падеж на договора е 01.12.2018 г., поради което не е изтекъл петгодишният давностен срок. По възражението, че не са спазени материално правните разпоредби на чл. 147 ЗЗД, е счетено, че то е неоснователно, защото ответниците са кредитополучатели и поръчители няма. По възражението на длъжниците, че процесният договор е нищожен поради нарушение на чл. 5 ЗПК – че не им е бил представен и предвиденият в чл. 5, ал. 2 ЗПК стандартен европейски формуляр, е прието, че не всяко нарушение на закона води до нищожност на сделката – това най-тежко основание за нищожност е налице единствено при несъобразяване с предписанията на императивни правни норми, установени в обществен интерес. По възражението, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК, се сочи действалата към момента на сключването на договора редакция на чл. 23 ЗПК; доколкото договорът е сключен на 29.11.2011 г., т.е. преди измененията на Закона за потребителския кредит (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), касаещи размера на шрифта, то в редакцията на приложимия към настоящия спор Закон за потребителския кредит в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 няма изискване за размера на шрифта на договора; нормата на чл. 10, ал. 1 и 3 ЗПК в редакцията към датата на сключване на договора (ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) установява, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора, като същото се отнася за измененията, и в процесния случай това условие е изпълнено; едва след сключването на процесния договор през 2011 г., с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., е създадена новата ал. 2 на чл. 11 ЗПК, според която общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора; също след сключването на договора, едва с ДВ, бр. 61 от 2014 г., в сила от 25.07.2014 г., е създаден и чл. 147а, ал. 2 ЗЗП (вр. чл. 24 ЗПК), в който е посочено, че съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия подпис. Сочените норми нямат обратно действие и не се отнасят за процесния договор. За неоснователни са приети и оплакванията за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК поради несъответствие на клаузите на договора с материалноправните норми, обективирани в ЗЗП и ЗПК. По възражението, че клаузите на чл. 4, чл. 5, чл. 7, чл. 8 и чл. 10 от договора за банков кредит са неравноправни и нищожни и не пораждат правни последици, е счетено, че клаузите указват ясно и недвусмислено размера на дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва, съставляваща цената за ползване на предоставения им кредит, както и за наказателната лихва при просрочие; ясна е методиката на механизма за изменението на лихвения процент, приложим за договорната лихва. Отречено е исковите претенции да не са доказани по размер, като е цитирано заключение на икономическа експертиза. По поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторите не дават обосновка за искането си за допускане на обжалването на това основание – правният въпрос да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Посоченото от тях, че дадените от въззивния съд разрешения са в противоречие с практиката на съдилищата в страната, не съставлява допълнително основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като сочената хипотеза към момента на депозирането на касационната жалба не е предвидена в процесуалния закон. Изрично заявеното основание по чл. 280, ал. 3 ГПК изначално не може да доведе до допускане на касационното обжалване, тъй като соченото правило определя вида на делата, за които е предвиден достъп до касационно обжалване. В случай, че касаторите поддържат искането си в последната хипотеза като погрешно са посочили ал. 3 на чл. 280 ГПК, вместо допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, то, при липсата на обосновка защо е необходимо задължителната и константната практика на ВКС (която настоящият съдебен състав напълно възприема) да бъде изменяна или изоставяна, пред касационния съд не стои възможността да допусне обжалването по последното основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваният съдебен акт не е недопустим. Не се установява нарушаване на разпоредби, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск и диспозитивното начало в процеса, като предели на процедирането от съда. Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се пита кога настъпва предсрочна изискуемост на кредитното задължение в случай, че такава е уговорена в общите условия на банката, като се твърди допуснато противоречие със задължителната практика на ВКС според т. 18 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК. По този обусловил изхода на спора въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие със задължителното тълкуване на ВКС. При отговор на въпроса изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, ВКС разяснява, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. Съображенията на касаторите, свързани с възможностите пред кредитора да бездейства вследствие на съответното тълкуване на разпоредбата в общите условия на банката, са неотносими към разрешения правен въпрос. По въпроса действителна ли е клауза в договор за потребителски кредит, противоречаща на чл. 22 от Закона за потребителския кредит, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и следва ли съдът да извърши служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор, касаторите поддържат, че съдът не е подложил на преценка валидността на изрично посочени клаузи в договора, които касаторите считат за неравноправни. В соченото от тях решение на ВКС № 23 по т.д. № 3686/2014 г., I т.о., е даден положителен отговор относно задължението на съда служебно да следи за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор. Съдът сочи, че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. Въпросът, макар и съставляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, не е разрешен в противоречие с цитираната практика. Противно на изложеното от касаторите твърдение, съдът е посочил защо намира възражението за неоснователно, а несъгласието на касаторите със съответния извод не съставлява годно основание, водещо до допускане на касационното обжалване. На последно място се пита следва ли въззивният съд в мотивите си да обсъди всички наведени от страните доводи и съображения против правилността на съдебния акт на първоинстанционния съд и да изложи ясни мотиви защо не приема същите. Поддържа се допуснато от въззивния съд противоречие с практиката на ВКС според решение № 63 по т.д. № 674/2014 г., ІІ т.о., решение № 212 по т.д. № 1106/2010 г., ІІ т.о., решение № 324 по гр.д. № 1413/2009 г., ІV г.о, решение № 157 по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о., решение № 10 по гр.д. № 533/2010 г., ІІІ г.о., решение № 147 по т.д. № 46/2012 г., ІІ т.о., решение № 221 по т.д. № 1270/2011 г., ІІ т.о. В първото от сочените решения, при цитиране на останалите посочени от касаторите решения на ВКС, се приема, че при отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В обжалваното решение съдът е дал отговор на всички оплаквания на касаторите, изложил е доводи по съображенията им във въззивната жалба, извършил е цялостна преценка на доказателствения материал по делото. Твърдяното противоречие с практиката на ВКС не се установява. Накрая, не се установява и нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход на спора е основателно искането на ответника за заплащане на юрисконсултско възнаграждение, което се определя от съда на сумата от 100 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,