Определение № 1592 от 12.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 240/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. И. Н. /в качеството на трето лице помагач на страната на ответника/, подадена чрез адв. Б. Б., срещу въззивно решение № 68 от 11.05.2022 г. по в. т. д. № 388/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260031 от 23.06.2021 г. по т. д. № 88/2020 г. на Окръжен съд – Ловеч, като краен резултат предявеният иск с правно основание чл. 432 КЗ е уважен над размер 10000лв. до размер 35 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие пътно транспортно произшествие, станало на 23.01.2020 г., заедно със законната лихва върху тази главница, считано от 11.05.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В касационната жалба касаторът е посочил, че обжалва решението „изцяло“, но от изложението на основанията за обжалване и заявеното искане се очертава ясно предметът на жалбата, а именно - присъждането на обезщетение за неимуществени вреди над размер 10000лв. до размер 35000лв. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост следва ли да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за тези вреди?“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на III г.о., ., решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на III г.о., ., решение № 121/15.11.2017 г. по гр. д. № 5321/2016 г. на III г.о. и решение № 86/06.06.2017 г. по гр. д. № 3856/2016 г. на III г.о.; 2/ „Кои са критериите които следва да се съблюдават за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт?“ – твърди се наличието на противоречие с ППВС №4/1968 г. и задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК; 3/ „Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и голямото им завишение, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост?“; 4/ „Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-голям размер от определени такива за напълно аналогични случаи за периода края на 2019 г. началото на 2020 г.?“; 5/ „При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва ли въззивният съд не само чисто формално да отчете възприетите от съдебната практика критерии, но и да ги съпостави с конкретните факти по делото?“. Ответната страна по жалбата Н. Б. М., чрез адв. Ц. И., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Застрахователна компания „Лев инс“ АД в предоставения срок за отговор не взема становище по жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че са предявени искове с правно основание чл. 432 КЗ от пострадал при ПТП на 23.01.2020 г. на автомагистрала Х., в района на [населено място], против застрахователя на виновен, според ищеца, за произшествието водач на лек автомобил, за сумата съответно 375,60 лева и 50 000 лева, представляващи застрахователно обезщетение за причинените му съответно имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие получените телесни увреждания при посочения пътен инцидент, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на деликта – 23.01.2020 г. до окончателното им изплащане. Въззивният съд е отчел воденото наказателно производство срещу Ц. Н. и предвид резулта от него е стигнал до извода, че третото лице помагач Н. е извършил противоправно деяние, виновен е за процесното пътно транспортно произшествие, от същото са причинени телесни увреждания на ищеца и между вредите и деянието съществува пряка причинно следствена връзка. Съдът е приел заключенията на съдебно автотехническата и на медицинската експертизи като компетентни и обосновани. Констатирал е, че изводът на вещото лице е категоричен, че водачът на л. а. Пежо го е управлявал праволинейно в полагащата му се лента за движение и не е можел да предположи, че движещият се зад него л. а. Д. с по-голяма скорост, но в лентата за изпреварване, който е видял в страничното огледало, ще насочи косо автомобила си към неговия, ще навлезе в дясната активна лента, в която се е движел ищецът, и ще го удари. Отбелязал е също, че вещото лице обосновава категоричен краен извод, че вината за настъпилия пътен инцидент е единствено и само на водача Ц. Н.. От заключението на вещото лице по назначената съдебно медицинска експертиза, въззивната инстанция е установила, че при процесното ПТП на ищеца М. е причинено компресионно травматично счупване на първи поясен /лумбален/ прешлен, довело до трайно затрудняване движението на снагата, а именно най-малко за 7-8 месеца. Според вещото лице М. не е имал съпътстващи заболявания, които да са допринесли за счупването, т. е. травмата е резултат единствено и само на пътния инцидент. Според вещото лице в случая е без значение дали М. е бил с поставен обезопасителен колан, тъй като травмата е в областта на кръста, а коланът предпазва гръдната кухина. Посочено е още, че в първите дни след травмата пострадалият е имал много силни болки, поради което са му предписани обезболяващи медикаменти, болките постепенно отслабват, но при движение може да се чувстват и след изтичането на периода от 7-8 месеца. В амбулаторния лист, издаден от невролог, били посочени остатъчни изменения, които би трябвало да отзвучат при правилно лечение след 7-8 месеца. При пострадалия все още била налице остатъчна неврологична симптоматика, изразяваща се в изпитване на болки, особено при движение. С оглед на свидетелските показания, експертните заключения и при съобразяване на другите данни по делото, въззивният състав е приел за установено, че ищецът е изпитвал много силни болки в продължение на първите няколко дни, впоследствие по-слаби още 7-8 месеца, до настъпване на почти пълно възстановяване, като на моменти продължава да чувства болки особено при движение, с тенденция да бъдат преодолени изцяло, но без да е възможно да настъпи пълно възстановяване. Счел е за установено и това, че животът на ищеца бил изцяло променен, наложило се да носи колан, обхващащ целия торс, в продължение на 7-8 месеца, нуждаел се от чужда помощ в ежедневието си през възстановителния период от време. Наложило се да не се движи, въпреки че бил запален турист. Трябвало през повечето време да лежи. Вече не можел да предприема дълги пътувания, въпреки че работата му била свързана именно с такива пътувания. Поради това намалели доходите му. Страхувал се да шофира. Наложило се да ограничи социалните си контакти. Налагало се да търси помощ от свидетеля А. за някои типично мъжки дейности в бита. Въззивната инстанция е съобразила, че съгласно удостоверение от 08.07.2020 г. ищецът работи в „Пайплайф България“ ЕООД и работата му предполага ежедневни пътувания на територията на цялата страна, по различни дестинации, като управлява сам служебния автомобил. Във връзка с позицията си има задължение да провежда курсове, а освен това трябва да монтира и демонтира машини, което също означава че трябва постоянно да пътува до различни места във връзка с изпълнение на служебните си задължения. При тези приети за установени факти въззивният съд е стигнал до извода, че ищецът не е съпричинил вредоносния резултат, тъй като по делото не е доказано да не е изпълнил задълженията си да пътува с поставен обезопасителен колан, а в същото време вещото лице сочело, че тъй като произшествието се е случило в зимния сезон и ищецът е бил със зимно облекло, дори и да е бил с предпазен колан, няма как да са останали кръвонасядания в гръдната и коремната област, каквито не са констатирани при прегледа в Спешна помощ – Т.. Освен това според вещото лице в случая било без значение дали М. е бил с правилно поставен предпазен колан или не. До този извод е достигнало и другото вещо лице, според което в случая дори ищецът да е шофирал с предпазен колан, би получил същото увреждане. Съдът е отчел, че правно значимите обстоятелства за определяне размера на дължимото от застрахователя на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди са следните: вид, интензитет, продължителност на претърпените, търпени и досега болки и страдания, поледиците от увреждането за напред, възрастта на пострадалия – на 40 години към момента на пътно транспортното произшествие, т. е. една сравнително млада възраст, това че същият не е допринесъл за вредоносния резултат, характеристиката на извършваната от него работа, свързана с постоянно пътуване до различни населени места в страната, с последващо намаляване на доходите вследствие на получените при процесното ПТП увреждания, причиненият психически дискомфорт, житейски оправданото, присъжданите обезщетения за аналогични случаи, както и справедливостта, като се отчитат нивата на застрахователно покритие и обществено икономическите условия. Въз основа на тези критерии, след преценка на конкретните доказателства в тяхната взаимна връзка и съобразно указаните в ППВС № 4/1968 г. и многобройните решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, общи критерии и установените по делото специфични обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение, отчитайки нивата на застрахователно покритие и обществено икономическите условия, въззивният състав е приел, че доколкото неимуществените вреди могат да бъдат обезщетени с паричен еквивалент, изискването за справедливо обезщетяване на ищеца ще бъде постигнато с присъждане на обезщетение в размер на 35 000 лева, в хипотезата на липса на съпричиняване. Предвид изложеното въззивната инстанция е намерила предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за основателен и доказан до размер на сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Относно законната лихва върху обезщетението въззивният съд е намерил, че същата се дължи от 11.05.2020 г. до окончателното изплащане. Съобразил е, че видно от приложената по делото застрахователна претенция Н. М. е предявил същата пред ЗК „Лев Инс“ АД и заведена при него на 11.02.2020 г. Приел е, че в случая намира приложение разпоредбата на чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ, и лихвата за забава върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от застрахователя, считано от датата следваща изтичането на 3-месечен срок от датата на завеждане на претенцията пред застрахователя. Отчел е, че застрахователното дружество е предложило на ищеца споразумение за обезщетение, което не е прието, поради което в този случай забавата на застрахователя настъпва съгласно чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ с изтичане на 3-месечния срок по чл. 496, ал. 1 КЗ за произнасяне на застрахователя по претенцията. В случая е приет за приложим 3-месечният срок по чл. 497, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 496, ал. 1 КЗ, който тече от предявяването на претенцията към застрахователя. Съобразно изложеното, първоинстанционното решение е отменено в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над присъдените 15 000 лева до дължимите 35 000 лева застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, вместо което предявеният иск е уважен и за тази разлика, заедно със законната лихва върху нея, считано от 11.05.2020 г. до окончателното й изплащане. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението въпроси, обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос за критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, възрастта на пострадалия и др. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Следователно не е налице твърдяното отклонение по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване. Правилността на акта подлежи на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При наличието на трайна и последователна съдебна практика на ВКС по поставения въпрос, в това число и задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи, не се обосновава извод за наличие и на второто, поддържано от касатора, допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна Н. Б. М. своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 3 550 лева. Застрахователна компания „Лев инс“ АД в предоставения срок за отговор не е взела становище по жалбата и не е заявила искане за присъждане на разноски. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,