Определение № 209 от 21.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3181/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от Е. Н. Б., с вх.№ 30593/21г. на САС и с вх.№ 33941/21г. на САС. Първата касационна жалба е срещу решение № 12358/20г. на САС, в частта, с която е признато за установено, на основание чл. 124, ал.1 ГПК, че А. С. Н. не дължи на Е. Н. Б. 14300лв. главница и 5148лв. възнаградителна лихва за периода от 2012-2014г., по договор за заем, сключен на 13.04.2010г., поради плащане, както и не дължи 1716лв., възнаградителна лихва за 2011г. по същия договор, поради изтекла погасителна давност. Втората касационна жалба е срещу решение № 10239/21г. на САС (постановено по същото дело), в частта, в която съдът е допуснал поправка на ОФГ и е добавил в диспозитива на решението си, че „потвърждава решението, в частта, с която Е. Н. Б. е осъден да заплати на СГС държавна такса и разноски за особен представител в размер на 16693,17лв.. По отношение на първата касационна жалба, настоящият състав на ВКС намира следното: С исковата молба, подадена на 28.09.16г. от А. С. Н. срещу Е. Н. Б., е поискано да се установи, че ищцата не дължи главница и възнаградителна лихва по договор за заем, сключен между наследодателя на ищцата и ответника на 13.04.2010г., като главницата от 14300лв. и възнаградителната лихва, с 12% годишен лихвен процент, за три години- 2012, 2013г. и 2014г. са погасени чрез плащане, а възнаградителната лихва за 2011г. не се дължи заради изтекла погасителна давност. Изложените доводи са, че М. Н. (дъщеря на ищцата) е платила по сметка на ответника на два пъти сумите- 14900лв. (на 31.07.14г.) и 4700лв.(на 03.10.14г.), а възнаградителната лихва за 2011г. се е погасила заради изтекла давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД. В срока за отговор ответникът е възразил, че погасяването чрез плащане не е доказано по основание и размер, а третото лице М. Н. няма интерес да осъществи плащане на чуждото задължение. Освен това ответникът е върнал платената сума от 21400лв. на 29.03.2016г. на основание „разрушен договор“. С решение № 12358/19.11.20г., постановено по в.гр.д. 2007/20г., САС е приел следното: плащането от М. Н. има погасителен ефект на основание чл. 73 ЗЗД; възнаградителната лихва се дължи за всяка година от 30.04.2010г. и изискуемостта на задължението за първата година настъпва на 30.04.2011г., поради което на основание чл. 111, б.“а“ ЗЗД задължението за плащане на възнаградителна лихва за първата година се е погасило по давност; платената сума от М. Н. е достатъчна да погаси главницата по заема и възнаградителната лихва за 2012, 2013 и 2014г.; ответникът не се е позовал на правото си по чл. 66 ЗЗД, поради което плащането не е оспорено; връщането на сумата от 21400лв., извършено от Б. на М. Н., е значително по- късно и не засяга погасителния ефект на плащането, осъществено от М. Н.. В касационната жалба, подадена от Е. Б., са изложени следните доводи: неправилно е приел въззивният съд следното- че е безспорно, че възнаградителната лихва, начислена за 2011г., е погасена по давност, тъй като напротив- ответникът е оспорил давността; че възнаградителната лихва падежира на всяка година, а напротив- според ответника възнаградителната лихва е изискуема в края на 4- годишния период на договора за заем. Според касатора плащането, извършено от М. Н., на основание чл. 76, ал.2 ЗЗД първо погасява лихвите, а след това главницата, поради което е останала непогасена главница по договора за заем, а от друга страна, връщането на паричните суми от Б. има значение за отказ да се приеме частично плащане на дълга. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните групи от въпроси, като за всяка от тях е посочена и относимостта към спора: 1. Може ли съдът едва с решението си да приеме определени обстоятелства за безспорни, без да е налице признание? Липсата на оспорване на дадени обстоятелства равнозначна ли е на признание?. (Тези два въпроса са поставени във връзка с твърдението на касатора, че е оспорил възражението за изтекла давност, а съдът бил приел, че давността е изтекла безспорно.) 2. Може ли кредиторът да бъде принуден за приеме изпълнение на части? Предвидена ли е специална форма за противопоставяне на кредитора срещу частично плащане? (Тези въпроси са поставени във връзка с твърдението на касатора, че е отказал да приеме частично изпълнение, тъй като е върнал платеното.) 3. При тълкуване на отделните договорни уговорки, какво е значението на пасивното процесуално поведение на ответника? (Въпросът е по повод твърдението на касатора, че неправилно е тълкувана волята на страните по договора) 4. Длъжен ли е въззивния съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи преценка на събраните по делото доказателства? (Въпросът касае твърдението на касатора, че съдът не се е произнесъл по възражението му, че има устно споразумение между касатора и М. Н.) 5. Когато частичното плащане не е достатъчно да погаси задълженията за лихви, главница и лихва за забава, как следва да се извърши погасяването? (Този въпрос е поставен във връзка с твърдението за нарушение на чл. 76 ЗЗД) 6. Длъжна ли е страната, която носи тежестта на доказване, да докаже обстоятелствата, на които основава искането си, включително неоспорени факти и отрицателни факти? (Според касатора ищцата не е доказала следните факти- падежът на лихвите, съгласието на кредитора да получи частично плащане, поредността на плащане по чл. 76 ЗЗД). Иска се допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на решението относно следните мотиви от решението: изводът за „безспорно погасяване по давност“; правните изводи за погасяване чрез плащане, но в очевидно нарушение на чл. 76, ал.2 ЗЗД; правният извод за плащане, осъществено по реда на чл. 73 ЗЗД, при положение, че плащането е извършено на основание „устно споразумение“. Настоящият състав на ВКС счита, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, защото въпросите от изложението са необуславящи, те са поставени във връзка с твърдения за факти и обстоятелства, които са преклудирани- наведени са за първи път с касационната жалба, а не с отговора на исковата молба. Ответникът по делото е длъжен с отговора на исковата молба да въведе всички твърдения за правопораждащи факти на вземането си, което е предмет на делото, както и за факти, заради които вземането продължава да съществува, въпреки плащането. Това е така, защото е предявен отрицателен установителен иск. Когато ответникът не изпълни процесуалното си задължение, настъпва преклузия и след това въведени факти и обстоятелства остават извън предмета на доказване. Относно първата група въпроси- въззивният съд никъде не е казал, че ответникът признава изтеклата погасителна давност за възнаградителната лихва от 2011г., напротив съдът е приел, че възнаградителната лихва се дължи за всяка година от 30.04.2010г. и изискуемостта на задължението за първата година настъпва на 30.04.2011г., поради което на основание чл. 111, б.“а“ ЗЗД задължението за плащане на възнаградителна лихва за първата година се е погасило по давност. Относно въпросите №2,3,4 и 5: Срещу твърдението на ищцата, че е извършено пълно плащане на задължението по договора за заем, в отговора на исковата молба въобще не е направено възражение, че плащането е частично, кредиторът е отказал частично изпълнение, евентуално частичното плащане не е погасило главницата съгласно чл. 76, ал.2 ЗЗД, както и че клаузите от договора за заем, касаещи възнаградителната лихва, са неправилно тълкувани. Никъде не е въведено твърдение, в отговора на исковата молба, че М. Н. е извършила плащане по споразумение, което е било развалено. Всички тези обстоятелства са извън предмета на доказване. Нормите на чл. 66 ЗЗД и чл. 76 ЗЗД не са императивни, поради което съдът не ги прилага служебно, а само доколкото има позоваване, в срок, на фактите от хипотезата на нормите. Нормата на чл. 20 ЗЗД (тълкуване на договорите) се прилага от съда само когато страните спорят относно съдържанието на договора или относно клауза от договора, която е неясна, непълна или противоречива. В случая не е въведен фактически спор между страните относно съдържанието на договора, нито има обоснована, в срок, противоположна теза от ответника спрямо падежа на възнаградителната лихва. Относно въпросите от група 6: Предявен е отрицателен установителен иск, че не се дължи парично задължение поради плащане и погасителна давност, поради което ищецът доказва само плащането и срокът на давността, а ответникът е този който следва да въведе твърдения за правопораждащи факти за вземанията си, тяхната изискуемост и размер. Предмет на делото са вземанията на ответника. Затова частичното изпълнение, отказът да се приеме частично изпълнение, прилагане на реда за погасяване по чл. 76 ЗЗД, са факти, които следва да се въведат от ответника, в срок, и да се докажат. Не се установява и основанието „очевидна неправилност“ по чл. 288, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото ответникът, с отговора на исковата молба, не е въвел твърдения за изискуемостта и размера на вземанията си, които да са различни от твърденията на ищцата. В обощение: разгледаната досега първа касационна жалба не изпълнява критериите по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК, поради което няма да се допусне касационно обжалване въз основа на нея. По отношение на втората касационна жалба, настоящият състав на ВКС намира, че тя е недопустима, поради липса на правен интерес и следва да се остави без разглеждане. С първоначалното си решение (постановено е в диспозитива) САС е отменил решение на СГС, в частта, в която Е. Б. е осъден да плати по сметка на СГС държавна такса и разноски над 16693,17лв.. С решението за поправка на ОФГ, което се обжалва с втората касационна жалба, САС е добавил в диспозитива си, че потвърждава решението на СГС, в частта, в която Е. Б. е осъден да плати по сметка на СГС държавна такса и разноски в размер на 16693,17лв.. Едновременно с това Е. Б. не е подал молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в тази част на присъдените разноски. Решението за поправка на ОФГ повтаря вече изразената в диспозитива на решението воля на съда, поради което дори да бъде отменено решението за допускане на ОФГ, не би се осъществила някаква правна промяна, доколкото не е подадена молба по чл. 248 ГПК в тази част на присъдените разноски. В този смисъл втората касационна жалба е без правен интерес и следва да се остави без разглеждане. С оглед изхода на спора, на основание чл. 38, ал.2 ЗА, следва да се присъди адвокатско възнаграждение на адв. П. Д. Ц.- Н. в размер на 1164,92лв. съгласно чл. 7, ал.2, т.4 Наредба №1/04г.. Воден от горното, ВКС, състав