Определение № 4285 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3135/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез назначения му процесуален представител адв. Я. против определение от 16.05.2025 г. на Софийски градски съд, постановено по в.ч.гр.д. № 3408/2025 г., в частта, с която е потвърдено разпореждане № 33000/22.02.2025 г. по гр. дело № 2166/2025 г. по описа на Софийски районен съд, за връщане на основание чл.130 ГПК на подадената от жалбоподателя искова молба с вх.№ 12386/14.01.2025 г. Жалбоподателят поддържа становище, че определението е неправилно поради допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Иска отмяната му и връщане на делото на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението към частната касационна жалба, въпреки дадените от съда указания, не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нито е обосновано наличието на някое от допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. За да потвърди обжалваното определение на първоинстанционния съд, с което е върната исковата молба поради недопустимост на предявения иск, въззивната инстанция е приела за установено, че са налице две образувани идентични производства – гр.д. № 3201/2022 г. на Софийска районен съд, 88 състав, което е съединено към гр.д. № 65380/2021 г. на същия съд, образувано по-рано и което не е прекратено към настоящия момент и гр.д. № 2166/2025 г. на Софийски районен съд, 161 състав, което обстоятелство представлява абсолютна отрицателна предпоставка за допустимост на по-късно заведеното производство. И по двете дела са предявени искове от Е. Д. М. срещу ВКС за осъждане на ответника на основание чл.2в ЗОДОВ да му заплати сумата от 23 000 лв.- претърпени неимуществени вреди вследствие на нарушение правото на ЕС от ВКС при постановяване на решение по кнохд № 1018/2019 г. по описа на ВКС с твърдения, че ищецът е осъден по непредявено обвинение. Наред с това пълен обективен и субективен идентитет между делата има и с гр.д. № 5050/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 125 състав, което след обезсилване на първоинстанционното решение от въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане, е образувано по № 23618/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 175 състав и понастоящем е изпратено на Софийски градски съд по въззивна жалба и е висящо под № 12666/2024 г. При тези установени по делото обстоятелства, въззивният съд е приел, че производството по гр.д. № 2166/2025 г. на Софийски районен съд, 161 състав, е недопустимо при съобразяване на нормата на чл.126, ал.1 ГПК и правилно и било прекратено от първоинстанционния съд. Въззивният съд е изложил и допълнителни аргументи за недопустимост на иска, а именно че е налице очевидна злоупотреба с правото на иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не преследва легитимна цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по гражданскоправен ред. На установеното в чл.2 ГПК правно задължение на съда да разгледа и разреши всяка подадена до него молба за защита, съответства уреденото в чл.3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвество и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели закита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Посочено е, че подобно разрешение и възприето и в практиката на ЕСПЧ по приложение на чл.35, § 3 (а) – Условия за допустимост от ЕКЗПЧ, според който съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, когато счете, че тя представлява злоупотреба с правото на жалба, както и в общностното право – Директива 2024/1069 на ЕП и на Съвета, в която неизчерпателно са посочени индикации за производства, с които се злоупотребява /непропорционален, прекомерен или неразумен характер на иска или на част от него; наличие на множество производства, започнати от ищеца; недобросъвестно използване на процесуални тактики и др./. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните съдебни актове е очертано в разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение или определение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай в изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено чрез процесуалния представител на касатора, не е формулиран правен въпрос, а са изложени единствено оплаквания и доводи за неправилност на въззивното определение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това, а такова в случая не е и посочено и обосновано от касатора. С оглед изложеното, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,