Определение № 449 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4733/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ищеца О. Н. Л. и на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 1254 от 15. 07. 2021г. по в. гр. дело № 1210/2021г. на Варненски окръжен съд, ГО, четвърти „а“ въззивен състав, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 149, ал. 4, т. 2 вр. с чл. 2, т. 4 и ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК и в престъпление по чл. 150, ал. 3, пр. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда по нохд № 2204/2018г. на Варненски районен съд, ведно със законната лихва от 28. 09. 2019г. до окончателното изплащане, като искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен като неоснователен за разликата над 5 000 лв. до целия предявен размер от 22 000 лв.. Касаторът – ищец Л. поддържа, че обжалваното въззивно решение в отхвърлителната му част е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът да бъде уважен за целия предявен размер. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК навежда доводи за нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на процесното обезщетение за неимуществени вреди в противоречие с ППВС № 4/23. 12. 1968г., решение № 2/11. 07. 1995г. по гр. д. № 1/1995г. на Пленума на ВС и ТР № 2/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС, като счита присъденото процесно обезщетение за занижено. Ответникът по тази касационната жалба - Прокуратурата на РБ не е подал отговор. Касаторът – ответник поддържа в касационната си жалба, че въззвното решение в обжалваната от него осъдителна част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и като необосновано. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен или да бъде присъдено справедливо обезщетение в размер на 4 000 лв.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба твърди, че не е установена причинно – следствена връзка между процесното незаконно обвинение в престъпления и претендираните вреди, поради което въззивното решение е неправилно. Ищецът не е подал отговор по касационната жалба на ответника. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска 22 000 лв., т.е. тя е допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В изложението към касационните жалби на страните не са формулирани правни въпроси, удовлетворяващи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените въпроси изискват при отговора им да бъде изследвана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства, т. е. те са относими към правилността на атакуваното решение и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд. Изложените оплаквания за неправилност на въззивното решение е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационните жалби – предмет на настоящото производство. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да бъде посочено също, че дори да се приеме за изводим от касационните жалби правен въпрос относно критериите, които трябва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, то той е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в останалите цитирани от касаторите актове на ВКС, т.е. не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според разясненията в горецитираното ППВС, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: възрастта и съдебното минало на ищеца, здравословното му състояние, степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване. Въззивният съд е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение /незаконното обвинение е за тежко умишлено престъпление против личността от раздел „разврат“ – възбуждане или удовлетворяване на полово желание без съвкупление спрямо малолетно лице, в условията на продължавано престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от три до петнадесет години; тригодишната продължителност на наказателното преследване; взетата най – лека мярка за неотклонение спрямо ищеца – „подписка“; липсата на трайни последици върху здравето, психиката и семейния живот на ищеца, при отчитане на обстоятелството, че пострадалото малолетно лице е негова доведена дъщеря, за която той се е грижел в продължение на години; средната възраст на ищеца и отражението на незаконното обвинение върху професионалния му живот, продиктувано от желанието на ищеца да се явява лично на провежданите по делото съдебни заседания/, съобразявайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968г., поради което не е осъществено релевираното противоречие с последното. Не е налице и противоречие с т.3 и т. 11 ТР № 3 от 22. 04. 2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото Прокуратурата на РБ не е навела довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, който да е останал несъобразен от съда, напротив изложени са подробни мотиви защо това възражение е неоснователно, доколкото съпричиняващото поведение на увредения ищец може да се изразява в недобросъвестно поведение по време на наказателното преследване, създаващо предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение, каквото не може да е твърдяното лошо отношение на ищеца към доведената му дъщеря, извън състава на престъпленията, за които му е повдигнато незаконното обвинение. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, въззивният съд е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение