Определение № 50096 от 16.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2964/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 507/11.04.2022 г., постановено по гр.д.№ 3144/2021 г. от състав на САС. Ответниците по касационната жалба не са представили писмен отговор. С обжалваното решение, съдът е приел за основателен иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 8 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, като е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел, че в случая наказателното производство е приключило за общо 6 години, от които близо пет в съдебната фаза; спрямо ищеца не е вземана мярка за неотклонение; обвинението не е за тежко престъпление, а участието на ищеца в процесуалните действия ( предимно явяване в съдебни заседания) е било интензивно. Прието е, че незаконното обвинение е имало негативно отражение върху личността и начина на живот на ищеца, без да е довело до проявление на вреди, извън обичайните. Заявените от ищеца такива са от прекратяване на брака му и от невъзможност за повишаване на професионалната квалификация и професионално развитие. Прието е, че те не са доказани, при тежест на ищеца, а за вторите въобще не са събрани доказателства, а събраните такива за първите не установяват, че разводът на ищеца е в резултат от незаконното обвинение. Напротив, прието е, че видно от представения по делото препис от бракоразводно решение, дълбокото и непоправимо разстройство на брака на ищеца е настъпило в резултат от наложената от поведението на съпругата по чисто финансови причини фактическа раздяла между съпрузите. При съпоставяне на изброените фактори, съдът е приел, че превес имат обуславящите по – нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди. Тези, определящи по –висок размер, са единствено неразумният срок на наказателното преследване ( в съдебната фаза същото е продължило близо пет години, като на два пъти делото, което не се отличава с фактическа и правна сложност, е гледано от първа инстанция, пред която са провеждани множество открити съдебни заседания; както и при второто второинстанционно разглеждане на делото от ОС Хасково) и интензивното явяване на ищеца в открити съдебни заседания. Предвид изложоеното, съдът е приел, че справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е 8 000 лева. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочи правен въпрос, разрешен според касатора в противоречие с практиката на ВКС, относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС