Определение № 50336 от 26.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2040/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на Е. П. А., Я. И. А., Д. И. А., Е. И. А. и Горица И. А. против решение № 10319/16.04.2021г. на Апелативен съд – София по гр. д. № 389/2019 г., в частта, с която е потвърдено решение № 3701/07.06.2018г. по гр. д. № 6364/2015. на Софийски градски съд в частта му за отхвърляне на предявените от Е. П. А., Я. И. А., Д. И. А., Е. И. А. и Горица И. А. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ искове с правно осн. чл.49, във вр. с чл.45 ЗЗД за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от смъртта на И. Л. А., починал в резултат на ПТП, настъпило на 14.12.2006г. Касаторите твърдят, че атакуваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Решаващият състав правилно бил приел, че са изпълнени предпоставките на фактическия състав на разпоредбата на чл.49 ЗЗД, както и, че ищците са търпели болки и страдания от внезапната загуба на най-близък роднина. От друга страна, касаторите считат, че неправилно съдът, че след като е отчел приетото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, /което съпричиняване в приетия от съда размер от 1/2 не се оспорва от ищците/, исковете следва да бъдат уважени до размер от 25 000 лева. В тази насока касаторите се позовават на факта, че в исковата молба са посочили, че предвид съпричиняването на вредоносния резултат, претендират половината от справедливото обезщетение, което е в размер на 100 000 лева, а именно по 50 000 лева за всеки от тях. Оспорват и извода на съда, че независимо, че пострадалият от непозволено увреждане, когато увреждането е причинено от неколцина, има право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от всеки от деликвентите, отговорността на всеки деликвент следва да бъде ангажирана за разликата между вече платеното от друг деликвент, респ. от застраховател на неговата отговорност, и действителния размер на вредата. С оглед на това съдът въз основа на представеното пред първа инстанция решение № 342/23.02.2015г. неправилно е счел, че ищците са обезщетени за претърпените вреди със сумата от по 30 000 лева, заплатена от застрахователя на гражданската отговорност на солидарно отговорен деликвент и предвид принципа, че едни и същи вреди не могат да бъдат повторно обезщетявани, въпреки основателността си на предявените искове, те следва да бъдат отхвърлени изцяло. Поддържа се, че ответникът по цитираното решение отговаря на различно правно основание, поради което обстоятелството, че същият е осъден да заплати обезщетение, не води до неоснователност на исковете. С оглед на изложеното, се иска отмяна на атакуваното решение и уважаване изцяло на предявените искове. Претендират се заплащане на направените разноски и на адвокатски хонорар по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. за всички инстанции. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Налице ли е солидарна отговорност между застрахователя на гражданската отговорност на деликвент, нарушил правилата за движение при предявен иск по чл.45 ЗЗД, във вр. с чл.226 КЗ, и лице, отговорно за чужди виновни действие, ако гаранционно-обезпечителна отговорност произтича от чужди виновни действия, във връзка с възложена работа на работници или служители, на които е възложил работа, или в чиито задължения се включва изпълнението на определени, нормативно регламентирани задължения, по иск с правно основание чл.49 ЗЗД?; 2/ Следва ли да се прилага принципа, че едни и същи вреди не могат да бъдат обезщетявани повторно, когато обезщетението за вреди е възникнало на различно правно основание?; 3/ Следва ли при постановяване на акта си съдът да се съобрази с посочената цена на исковете и представлява ли това погрешно посочена цена на иска след съществено процесуално нарушение?“ Касаторите се позовават на наличието на предпоставките по чл.280 ал.1,т.3 и ал.2, предл. последно ГПК Ответникът по жалбата и по делото, Агенция „Пътна инфраструктура“ в Областно пътно управление – Благоевград, в писмен отговор изразява становище за липса на сочените касационни основания. Счита жалбата за неоснователна, тъй като съдебното решение е постановено при спазване на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа, че пострадалият при ПТП има право да получи само един път обезщетение, което да покрива изцяло претърпените от него вреди, не и да иска обезщетяване за вреди от Гаранционния фонд при липса на застраховка ГО и от виновното лице /в случая евентуално от АПИ/. Гаранционният фонд вече е изплатил обезщетение на касаторите за ПТП-то и ако и АПИ заплати обезщетение за същото ПТП, пострадалите ще получат двойно от това, което им се дължи, а това би довело до неоснователно обогатяване. Претендира разноски по делото, включително и за юрисконсултско възнаграждение. Третото лице-помагач на ответника по главния иск, и ответник по предявения обратен иск, “КОС АЛФА“' ЕООД (н), в писмен отговор изразява становище, че не са налице сочените от касаторите в жалбата правни основания по чл.280. ал.1, т. 3 ГПК и чл.280, ал.2, пред. 3-то ГПК. Счита, че постановеното въззивно решение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадени е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Предявени са кумулативно субективно съединени искове с правно основание чл.49, вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, предявени от Е. П. А., Я. И. А., Д. И. А., Е. И. А. и Горица И. А. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ за причинени неимуществени вреди от смъртта на И. Л. А., починал в резултат на ПТП, настъпило на 14.12.2006 г., всеки от исковете с размер от 50 000 лева, ведно със законната лихва от датата на ПТП - 14.12.2006г., по които е образувано гр.д. № 17292/2011г. по описа на Софийски градски съд. В първоинстанционното производство „КОС АЛФА“ ЕООД /н/ е конституиран като трето лице - помагач на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, като срещу него е предявен и приет за съвместно разглеждане обратен иск, на осн. чл.54 ЗЗД, на Агенция „Пътна инфраструктура“ за сумата от 250 000 лева, ведно със законова лихва върху тази сума от датата на ПТП - 14.12.2006г. Постановеното по исковете решение № 2527 от 04.04.2013г. по гр. д. № 17292/2011г. от Софийски градски съд е обезсилено с решение № 1852/08.10.2014г. по гр.д. № 593/2014г. на Апелативен съд - София и делото е било върнато за ново разглеждане на Софийски градски съд. При повторното разглеждане на делото с решение №3701/07.06.2018г. по гр. д. № 6364/2015г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от Е. П. А., Я. И. А., Д. И. А., Е. И. А. и Горица И. А. искове с правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, предявени срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ за причинени неимуществени вреди от смъртта на И. Л. А., починал в резултат на ПТП, настъпило на 14.12.2006 г., в размер на 50 000 лева за всеки от ищците, ведно със законната лихва от датата на транспортното произшествие - 14.12.2006г., а производството по предявения обратен иск от Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу дружеството „КОС АЛФА“ ЕООД /н/ е прекратено, С определение № 72/09.01.2019г. по ч.гр.д. № 6013/2018г. на Апелативен съд - София е отменено решение № 3701/07.06.2018г. по гр. дело № 6364/2015. на Софийски градски съд в частта му, с която е прекратено производството по предявения обратен иск от Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу „КОС АЛФА“ ЕООД /н/, и делото е върнато на същия състав на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил следните съображения: Въз основа на доказателствата по делото - протокол за оглед на местопроизшествието, заключението на САТЕ, и свидетелските показания, въззивният съдебен състав е приел за доказан следния механизъм на ПТП: На 14.12.2006г., около 08:00 ч., на път И-19, км.38 посока [населено място] - [населено място], е осъществено ПТП с участието на лек автомобил „ВАЗ 2101“, управляван от И. Л. А. и автобус „Ч.“. Видимостта е била намалена на около 130-140 м., поради мъгла. Пътят е бил неопесъчен и заледен към момента на транспортното произшествие. Автобус „Ч.“ е бил спрял в дясната част на пътя, като десните му гуми са били върху банкета от валирана баластра. Водачът на лекия автомобил се е движел, въпреки усложнените атмосферни условия, със скорост от около 95 км./ч., възприел е късно спрелия автобус и вместо да предприеме правилната маневра - заобикаляне на автобуса, за която е имало техническа възможност да бъде извършена, е предприел аварийно спиране - маневра, за която е нямало техническа възможност да бъде извършена, предвид необходимия по-дълъг спирачен път при заледена пътна настилка. Настъпил е челен удар за лекия автомобил със задната част на автобуса. В следствие на удара, спрелият на ръчна спирачка автобус, се е придвижил с около 1,20 м. напред и е спрял, като е настъпила смъртта на шофьора на лекия автомобил. Въз основа на доказателствата по делото, вкл. свидетелски показания, и с оглед разпоредбите на чл.167 ЗДвП, ППЗДвП, чл.19 ЗП и ППЗП (в редакцията им към датата на процесния деликт), съдът е приел, че служителите, в чиито преки задължения се е включвало задължението за поддържане на процесния пътен участък, отговарящо на нормативните изисквания за безопасност при движение по него, са били служителите на ИА „ПЪТИЩА“, чийто правоприемник е ответникът АПИ. Въпреки че протоколът за оглед на местопроизшествието е оспорен от третото лице - помагач, ответник по обратния иск, досежно констатациите за метеорологичната обстановка и др. условия, при които е настъпило ПТП, съдът изцяло е кредитирал протокола, вкл. и в оспорената му част, в която категорично и еднозначно е посочено, че пътната настилка е била заледена и неопесъчена /позовал се е на решение № 15/25.07.2014г. по т.д. № 1506/2013г. на ВКС/. Предвид гореизложеното, решаващият състав е приел, че процесното ПТП е настъпило, както поради неправомерното поведение при условията на съпричиняване на водача на лекия автомобил, който е управлявал същия с несъобразена със зимните условия скорост от 95 км./ч., при разрешена скорост при обичайни условия от 60 км./ч., така и поради неопесъчаване на пътната настилка, отговорност за което бездействие, носят служители на ответника АПИ. Заключил е, че безспорно виновното поведение на водача на лекия автомобил е в пряка и непосредствена връзка с настъпилото ПТП, но неговата деликтна отговорност не изключва и отговорността на ответника АПИ, доколкото за настъпване на вредата е предпоставено от съвкупното действие на множество фактори и явления, едното от които е и неопесъчаването на пътната настилка /в този смисъл се е позовал на решение № 9/02.02.2018г. по гр. д. № 1144/2017г. на ВКС/. Счел е, че ответникът АПИ е бил длъжен, на основание §1 т. 14 от ДР на ЗП и чл.47 ал.1 от ППЗП, да осигури непрекъснато поддържане на пътната настилка в състояние, което да не благоприятства и да не обуславя настъпването на ПТП, поради заледяване на същата. Апелативният състав е заключил, че причина за настъпване на процесното ПТП е в равна степен противоправното поведение на водача на лекия автомобил, който е управлявал същия с несъобразена с атмосферните условия скорост от 95 км./ч., при разрешена при обичайни неусложнени пътни условия скорост от 60 км./ч., и на служителите на ответника АПИ, неизпълнили задължението си да осигурят нормална експлоатация на пътния участък при съответните атмосферни условия. Предвид представените от третото лице-помагач писмени доказателства, неоспорени от останалите страни по делото (пътни листове, издадени от „КОС АЛФА“ ЕООД за дата 14.12.2006г. за МПС, обобщена сметка, седмични отчети, сертификат ЗП № 2, двустранно подписани от АПИ и „КОС АЛФА“ ЕООД), съдът е приел за доказан факта, че „КОС АЛФА“ ЕООД е изпълнявало задълженията си по опесъчаване на процесния пътен участък, но е констатирал, че в случая е допуснало процесния пътен участък да остане недостатъчно опесъчен за определен период от време. Въз основа на горното, решаващият съд е намерил, че са изпълнени предпоставките на фактическия състав на разпоредбата на чл.45 ЗЗД, поради което е приел, че съществува непозволено увреждане по отношение на ищците от служители на ответника. Съдът е приел за доказано обстоятелството, че ищците са търпели болки и страдания от внезапната загубата на най-близък родственик. Относно размера на предявените искове съдът е намерил, че претендираната сума от по 50 000 лева за всеки от ищците, представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 ЗЗД, обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди. След като е отчел приетото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, от ½, което е изрично признато от ищците в исковата им молба, решаващият състав е приел, че размерът на обезщетението възлиза на 25 000 лева за всеки ищец. Същевременно, съдът е съобразил представените в първоинстанционното производство доказателства: влязло в сила на 09.09.2015г. решение № 342/23.02.2015г. на Апелативен съд – София по в.гр.д. № 4232/2014г., с което са присъдени в полза на ищците обезщетения за претърпените от тях вреди от смъртта на И. Л. А. от по 30 000 лева за всеки от тях, както и заплатена им от застрахователя на гражданската отговорност на солидарно отговорен делинквент. С оглед на така установените обстоятелства, и предвид принципа, че едни и същи вреди не могат да бъдат повторно обезщетявани, съдът е счел, че исковете следва да бъдат отхвърлени. Аргументирал се е, че е пострадалият от непозволено увреждане, когато увреждането е причинено от неколцина, има право да претендира обезщетение за неимуществени вреди от всеки от делинквентите, но отговорността на всеки делинквент следва да бъде ангажирана за разликата между вече заплатеното от друг делинквент, респ. от застраховател на неговата отговорност, и действителния размер на вредата. С оглед изхода по предявените главни искове, решаващият състав е намерил, че предявеният при условията на евентуалност обратен иск не следва да бъде разглеждан, вкл. и поради следните съображения: с първоинстанционното решение, производството по обратния иск е било прекратено. В тази му част, първоинстанционното решение е било обжалвано отделно с частна жалба, по която САС се е произнесъл с определение № 72/09.01.2019г. по ч.гр.д. № 6013/2018г., с което е отменил съдебно решение № 3701 от 07.06.2018г. по гр. дело № 6364/2015. на СГС в прекратителната му част и е върнал делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид обстоятелството, че определението на САС е постановено след постановяване на решението, с което е приключило производството по първоинстанционното дело, е приел, че със същото определение се възстановява висящността на предявения обратен иск при условията на евентуалност, но с оглед изхода по предявения главен иск, същият е оставен без разглеждане. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените основания за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане. В разяснителната част на Тълкувателно решение № 1/2021г. от 01.08.2022г. по тълк. д. № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че когато пострадалият твърди, че е претърпял вреди от непозволено увреждане в определен размер и посочва паричния им еквивалент, включително и като признава своя принос, съдът не е длъжен да възприеме неговата оценка, тъй като законодателят е възложил именно на него задължението да определи размера на справедливото обезщетение (чл.52 ЗЗД). Диспозитивното начало е водещо в гражданския процес и съобразно с този принцип предметът на съдебното производство и участниците в процеса се определят по волята на търсещото защита лице, но същият не изключва задължението на съда да направи своите изводи за това дали юридическите факти, на които страните основават правата си, са се осъществили и са породили твърдените от тях правни последици, както и да се съобрази с принципа за справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Пострадалият следва да посочи ясно обстоятелствата, от които може да се направи извод за накърняване на негови неимуществени блага, а съдът по вътрешно убеждение (чл.12 ГПК ) определя обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, и спрямо определения по справедливост размер прилага разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Съдът следва в своите мотиви да посочи величината (размера), спрямо която прилага намаляването, а размерът на паричното обезщетение, предявен с исковата молба, има значение с оглед забраната за произнасяне plus petitum. В настоящия случай при предявени искове от по 50 000 лева за всеки ищец, с посочване в исковата молба, че претендираната сума е формирана, след приспаднато от ищиците на 50% съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат, размерът на исковете с който е сезиран съдът е 50 000 лева за всеки ищец – сумата, която всеки от тях иска да му бъде присъдена, поради което въпрос № 3 от приложението към касационната жалба, основаващ се на противно твърдение, не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното разглеждане. На второ място, въззивният съд, е определил първо размера на обезщетението съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и след това е редуцирал този размер с приетия от него принос на пострадалия /чиято степен се признава и от ищците/, поради което постановеното от апелативния съд решение е в пълно съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС, което изключва и проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Първи въпрос не осъществява основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като, противно на съдържанието на въпроса, съдът не е приел наличие на солидарна отговорност между застрахователя по застраховка „ГО“ /на единия делинквент/ и лицето по чл.49 ЗЗД /АПИ/, което отговаря за действията на другия делинквент /неговите служители/, а е посочил, че двамата делинквенти носят солидарна отговорност по отношение на пострадалото лице. Втори въпрос също не обуславя допускане на решението до касационно обжалване, тъй като не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото даденото от съда разрешение, почива на основен принцип на правото - за недопускане на неоснователно обогатяване, с оглед приетата фактическа обстановка, че неимуществени вреди от смъртта на наследодателя на ищците вече са репарирани със заплатеното обезщетение от застрахователя по „ГО“ на другия делинквент. Даденото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие със съобразителната част на т.2 от Тълкувателно решение № 2/2010г. от 06.06.2012г. по тълк. д. № 1/ 2010г. на ОСТК на ВКС, че вредата се смята за обезщетена с плащане на пълния й размер, независимо от кого изхожда плащането. Липсва и соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Предвид изхода на спора, ищците следва да заплатят на ответника АПИ разноски по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 300 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд