Определение № 668 от 27.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 1107/2012 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] против въззивно решение №994/13.06.2012 г. по в. т. д. №3479/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 108/20.01.2011 г. по т. д. № 137/2010 г. на СГС. С последното, дружеството касатор и Т. В. са осъдени да заплатят солидарно на [фирма], [населено място] сумата 43 396,16 лв. – лизингови вноски по договор № 1219/10.05.2007 г. за периода от 10.03 до 10.10. 2009 г., ведно със законната лихва, както и неустойка за забава за периода от 10.05.2008 г. до 10.10.2009 г. в размер на 25813,35 лв., ведно със законната лихва върху тази сума; сумата 42536,72 лв.- лизингови вноски по договор № 1220/10.05.2007 г. за периода 10.03 - 10.10.2009 г., ведно със законната лихва, както и неустойка за забава за периода 10.04.2008 г. до 10.10.2009 г. в размер на 25302,25 лв., ведно със законната лихва; сумата 103065,77лв. – лизингови вноски за периода от 10.11.2009 г. до 10.05.2011 г. по договор № 1219/10.05.2007 г., ведно със законната лихва и разноски в производството. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон, необоснованост. Въведени са доводи и за недопустимост на съдебния акт. В жалбата се излагат подробни съображения по спорния въпрос, свързан с прекратяването/развалянето на договора за лизинг – за съществуването на договорна клауза за автоматично разваляне при неплащане в 45 дневен срок след падежа на лизинговата вноска, за последиците за страните по договора при развалянето му и пр. Излагат се съображения и за последиците от спогодба между страните, послужила за започване на заповедно производство и за предмета на делото. В изложението си, съобразно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване, обосновани с наличието на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК предпоставки. Въпросите, на които акцентира жалбоподателят са материалноправни и са свързани с правната възможност/ невъзможност след едностранно разваляне на договор по чл. 87, ал. 1 ЗЗД същият договор в последващ момент отново да бъде развален, и да се зачете за юридически валидно второто разваляне, като от този момент се счита за прекъсната облигационната връзка, както и за обратното действие при разваляне и за възможността да се иска изпълнение, или да се претендират последиците от неизпълнение- неустойка за забава в хипотеза на развален договор. Ответната по касационната жалба страна не е изразила становище по същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е подадена в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, а с оглед изложените от касатора основания, предвид данните по делото, касационното обжалване е допустимо на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въззивното решение на Софийски апелативен съд съдържа произнасяне от страна на решаващата инстанция по материалноправни въпроси, свързани с изпълнението на търговски договори за лизинг, за преустановяване на договорната обвързаност, в това число и за разваляне на договорите, при съобразяване съдържанието на конкретните уговорки и за правните последици от развалянето. Спорните въпроси между страните са се концентрирали върху момента на прекратяване на договорите, за действителността на спогодбите, с които се въвеждат просрочия на лизинговите вноски, за дължимостта на вноските при преустановена договорна обвързаност, и за основателността или неоснователността на претенция за неустойка за забава, при развален договор. Според Софийски апелативен съд, разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от договора не води до автоматично прекратяване.на договорите за лизинг, а с двете спогодби, нотариално заверени на 11.11.2008 г., лизингополучателите се задължили да заплатят конкретно посочени просрочени задължения на дати, различни от тези по договорите. Съдът е счел, че развалянето на договора е настъпило на 21.10.2009 г., исковете за заплащане на лизинговите вноски за посочените периоди преди преустановяване на договорната връзка са основателни, както и претендираната неустойка за забава / чл. 40, ал. 2, т. 1 от договора/, съобразена с експертното заключение досежно изчисляване на размера й. При тези данни, поставените от касатора материалноправни въпроси, обуславящи решаващите мотиви на въззивния съд, са относими към същността на възникналия между страните правен спор. Обстоятелството, че касаторът по отношение дължимостта/ недължимостта на договорна неустойка при развален договор, поради лошо или пълно неизпълнение се е позовал на решение, постановено от ВКС по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 17/09.03.2010 г. по т. д. № 414/2009г. І т. о./, а по отношение на обратното действие при разваляне е посочено и приложено решение № 196/21.03.2008 г. на ВКС, т. д. № 791/2007 г. І т. о., обосновава правен извод, че в случая предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК са налице и касационно обжалване следва да бъде допуснато. Предвид формирането на задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК по визирания по-горе правен въпрос, не следва да се допуска касационно обжалване и на основанието по т. 3 на чл. 280 ГПК. Касаторът ще следва да внесе държавна такса за разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТССГПК, в размер на 3592 лв. След внасянето й в законоустановения едноседмичен срок, считано от съобщението до касатора, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание. Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение