Определение № 1268 от 17.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3964/2013 г.

Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Образувано е по повод постъпила касационна жалба от И. Я. Е.,чрез пълномощника й адв.Ю. О., срещу решение от 11.03.2012 г. по гр.д.№642/2012 г. на Шуменския окръжен съд. Ответниците по касационната жалба Ж. Я. Н. и Я. К. И. не вземат становище по нея. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от пред приетото процесуално действие и е допустима. Касаторката е предявила иск за делба на недвижими имоти, представляващи земеделски земи- четири ниви и лозе, намиращи се в землището на [населено място] могили,област Шумен. В исковата молба се съдържа възражение за нищожност на договора, с който е извършено разпореждане с тях, обективиран в нот.акт №16 т.ХІХ,н.д.№3805/2005 г. С., на три основания, в условията на евентуалност.По пълномощие от общия наследодател на страните ответницата е продала на своя син и също ответник по делото имотите, предмет на делба.Касаторката е твърдяла,че във вреда на упълномощителя договорът е сключен по цена значително по-ниска от пазарната и дори под размера на данъчната оценка-основание за нищожност по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД; че е извършено разпореждане с наследствен имот- основание за относителна недействителност по чл.76 ал.3 ЗН и че договорът е сключен без представителна власт, тъй като пълномощното е заверено от кмет, а не от нотариус- основание за нищожност по чл.42 ал.2 ЗЗД. Първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение и е разпоредил да се внесе дължимата държавна такса, относно иска по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД ,определена въз основа на твърдението за размера на данъчната оценка на имотите към датата на разпоредителната сделка, съдържащо се в исковата молба.С писмена молба касаторката е уточнила, че с исковата молба не е предявила иск, а е направила възражение за нищожност. Последвало е повторно разпореждане за внасяне на д.такса, като първоинстанционният съд е счел, че възражението за нищожност не се обхваща от хипотезите на чл.343 ГПК и оспорването на договора за продажба може да се реализира само по исков път.Същото е изпълнено и държавната такса е внесена. С решение от 28.06.2012 г. по гр.д.№514/2011 г. на районен съд-гр.Нови пазар договорът за покупко –продажба е обявен за нищожен на основание чл. 26 ал.1 пр.3 вр.чл.40 ЗЗД, като сключен във вреда на представлявания, с оглед обстоятелството, че продажната цена е в размер на 3 700 лв., при установена със съдебно-техническа експертиза средна пазарна стойност на имотите към този момент в размер на 9 359 лв. и е допусната делба при равни дялове между наследниците. С допълнително решение от 30.07.2012 г. са отхвърлени исковете за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на основание чл.42 ал.2 ЗЗД вр.чл.76 ЗН поради липса на представителна власт. Въззивният съд е дал възможност на касаторката отново да уточни дали предявява искови претенции за установяване на нищожността, или претенцията е под формата на възражение.В писмена молба тя е заявила ,че искането за прогласяване нищожността е под формата на възражение.С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд в частта, с която договорът е обявен за нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.3 вр.чл.40 ЗЗД, като недопустимо и го е отменил в частта, с която е допусната делба на имотите и вместо това е постановил отхвърляне на иска за делба. Обезсилил е също така и допълнителното решение, с което искът за нищожност на основание чл.42 ал.2 вр.чл.76 ЗН е отхвърлен, като недопустимо. Аргументирал се е с довода, че първоинстанционният съд е разгледал непредявени искове. Приел е, че от доказателствата по делото не се установява да е имало споразумение във вреда на представлявания. Пълномощното,заедно с нотариалното дело, по което е било приложено, е унищожено, поради изтичане срока на съхранение, но не са събрани доказателства да е съдържало уговорка за цена под която представителят не може да слиза. Поради близките родствени отношения и непосредствените грижи, които упълномощената е полагала за баща си дълго време и до смъртта му и който е бил лежащо болен и незрящ, нееквивалентността на престациите не може да се тълкува като действие, целящо увреждането му, злоупотреба с мандата и накърняване на добрите нрави. Приел е също така, че пълномощното е заверено в кметството на [населено място] могили, което е допустимо на основание чл.83 ЗННД. Счел е,че не е налице и разпореждане с наследствени имоти и във връзка с това недействителност при условията на чл.76 ЗН, тъй като сделката е осъществена преживе на наследодателя. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката поддържа всички касационни основания за допускане решението на въззивния съд до касационно обжалване по чл.280 ал. 1 т.1-т.3 ГПК. Извежда процесуалноправния въпрос: „какви са прерогативите на въззивната инстанция по валидността на нищожна сделка, може ли въззивният съд да се самосезира, като приемайки фактите такива, каквито са настъпили в правния мир и установени по делото, да упражни контрол по действителността на договора”. Счита, че обжалваното решение противоречи на решение №57/12.03.2012 г. по гр.д.№212/2011 г. ,ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Според разрешенията в него, съдебното решение е недопустимо, когато е постановено въпреки отсъствието на положителна или при наличието на отрицателна предпоставка, за която съдът следи служебно. Изводите на въззивния съд, който е приел,че липсва задължителна положителна процесуална предпоставка,а именно да е сезиран с исковете, по които се е произнесъл, не са в противоречие с приетото в решението на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика. Касаторката само е посочила решението на ВКС, не е изложила аргументация за наличието на такова противоречие. По нататък в изложението се поставя следния материалноправен въпрос: „при извършване на прехвърлителна сделка чрез пълномощник на продавача, нищожна ли е тя, когато разминаването между продажната цена и реалната пазарна цена към момента на прехвърлянето е голямо; освобождава ли се съдът да търси преки доказателства за сговарянето между представителя и третото лице”.Счита,че изводите на въззивния съд са в противоречие с казуална съдебна практика: решение № 160/14.03.2006 г. по гр.д.№325/2004 г., ІІ г.о., решение № 597/28.05.2008 г. по гр.д.№2365/2007 г., І г.о.Позовава се и на решение № 934/13.09.2010 г. по гр.д.№3657/2008 г., ІV г.о.,постановено по реда на чл.290 ГПК,представляващо задължителна съдебна практика. В посочените решения се заема позицията,че драстичното разминаване между уговорената в договора цена и действителната стойност на имота към момента на сделката освобождава съда да търси субективния елемент от състава- споразумение във вреда на представлявания по чл.40 ЗЗД. К. съд намира,че макар въззивният съд да е изложил правни изводи във връзка с продажната цена на имотите, предмет на делото, цитираната съдебна практика е по правни спорове при съществено различна фактическа обстановка от тази по настоящото дело и поради това тя е неотносима. Следващият въпрос, който поставя касаторката е: „при извършена прехвърлителна сделка между продавач, представляван от пълномощник и купувач-трето лице,син на пълномощника, следва ли да се приеме,че знанието на третото лице съществува, след като представителят е договарял със свой близък; може ли да се приеме,че по аналогия може да се приложи хипотезата на чл. 135 ал.2 ЗЗД”. Счита, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с определение №1324/18.10.2011 г. по гр.д.№262/2011 г., ІV г.о. По този въпрос въззивният съд не е формирал свои изводи и поради това той не е релевантен.. Освен това цитираното определение не представлява съдебна практика съгласно приетото в ТР № 1/19.10.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. ОСГТК-т.2,тъй като с него не се създава сила на пресъдено нещо. Следващия изведен въпрос е: „нищожна ли е едностранна сделка в хипотезата на чл.42 ал.2 ЗЗД, ако пълномощното не може да бъде приложено,поради унищожаване на нотариалното дело с оглед срока му на съхранение,но в договора за покупко-продажба е посочено, че пълномощното е заверено в кметството –с.Пет могили;може ли да се извлекат данни за нищожността на упълномощителната сделка само и единствено на така посоченото основние; при липсата на нотариалното дело дължи ли съдът произнасяне по такова искане за нищожност на упълномощителната сделка,въведено като преюдициално в делбения спор”. Въпросите не са разглеждани от въззивния съд, за пръв път в изложението се навежда довод за нищожност на упълномощителната сделка, до този момент е искано прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба. В заключение следва да се посочи, че съгласно разясненията, дадени в ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК касаторът следва да докаже интереса си от допускане на касационното обжалване, като изведе процесуалноправен или материалноправен въпрос ,който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда по него.Не може да бъде преценен като такъв въпросът, който не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение.Той не трябва да е свързан с възприемането на фактическата обстановка и с обсъждането на доказателствата по делото, както и с нарушенията, допуснати при постановяването му.Релевантен е въпросът свързан с правните разсъждения на съда.Той трябва да е развит в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. В случая касаторката се е стремила да докаже допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.1, респективно т.2 ГПК. Те ще са налице, когато въззивният съд се е отклонил от задължителна съдебна практика или когато е създадена противоречива казуална съдебна практика по разглеждания въпрос,при установен фактически идентитет на казусите и при излагане на доводи в какво именно се изразява противоречието, а не само в цитирането й. Основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е налице когато поставените въпроси са свързани с наличието на неправилна практика или съдебна практика, която не е съобразена с промените в законодателството или при липсата на съдебна практика по същите въпроси. В случая, както беше посочено по-горе, някои от въпросите не са релевантни, а за никой от тях не е доказано допълнително основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,