Определение № 398 от 28.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1662/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба, подадена от Д. Ц. Й. чрез адвокат К. Х. от АК – Р. срещу въззивно Решение № 62 от 11.02.2025 г. по в.гр.д.№ 944/2024 г. на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено Решение № 1337 от 14.10.2024 г. по гр.д.№ 483/2024 г. на Районен съд - Русе, с което е отхвърлен предявен от Д. Ц. Й. срещу Н. Д. Ц. иск с правно основание чл. 42, б.“б” ЗН вр. чл. 25, ал.1 ЗН. Ответницата по касация Н. Д. Ц. е подала писмен отговор чрез адвокат А. Г. от АК – Р., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: По делото е установено, че Д. Ц. Й. и Н. Д. Ц. са наследници по закон – син и преживяла съпруга на лицето Ц. Й. Ц., б.ж. на [населено място], общ. И., област Р., [дата на раждане] и починал на 13.06.2013 г. На 17.05.2023 г. ответницата Н. Д. Ц. е представила пред нотариус за обявяване саморъчно завещание, изходящо от наследодателя, с което последният й е завещал идеална част от притежавано от него дворно място, ниви по договор за доброволна делба, лека кола, туристическо ремарке и гараж. В съставения протокол по чл. 27, ал. 3 ЗН от 17.05.2023 г. нотариусът е отбелязал, че завещанието е написано на три страници, едностранно на три карирани листа, голям формат А4, датирано и подписано с поправка на годината на съставяне – 2013, без добавки и съкращения. Според заключението на приетата по делото съдебно-почеркова експертиза документът е написан и подписан изцяло от едно лице, включително и с поправките в него, които представляват удебеляване на определени букви и цифри, поправка на правописни грешки и цифри, в това число и на първите две цифри от годината на означената дата на съставянето му. Вещото лице е категорично, че установеното съвпадение на редица общи и частни признаци на почерка на автора на текста и подписа за „завещател”, положен след текстовата част на завещанието, които са устойчиви и с изразена индивидуалност, като образуват характерна съвкупност с индивидуализиращо значение, обосновава извод, че са изпълнени от завещателя, както е посочено в завещанието. По отношение на датата е констатирано, че първоначалното изписване е „15.01.1913 г.”, а след поправка на първите две цифри от годината – „15.01.2013 г.”. Вещото лице е посочило, че както първоначалните, така и поправените цифри, са изписани с едно и също пишещо средство, използвано за целия текст на завещанието, включително и за други поправки в текстовата част – повтаряне на елементи, поправка на правописни грешки и цифри. При тези данни въззивният съд е приел, че оспорването по чл. 193 ГПК не е било проведено успешно. Прието е, че действително към 15.01.2013 г. Ц. Й. Ц. не е бил на 66 години (какъвто текст се съдържа в документа), а ги е навършил на 03.03.2013 г. Съдът е приел, че според чл. 42, б. „б” ЗН завещателното разпореждане би било нищожно в случай, че при съставянето му не са били спазени разпоредбите на чл. 24, съответно чл. 25, ал. 1 ЗН. В процесния случай безспорно е установено, че текстът на документа е изписан изцяло ръкописно от самия завещател, съдържа означение на датата, на която е съставен, и е подписан от Ц. Й. Ц., като подписът на последния е поставен след завещателните разпореждания. Прието е, че наличието на поправка в датата на съставяне на документа не е равнозначно на липса на дата. Обстоятелството, че в текстовата част на завещанието авторът грешно е вписал навършените от него години към 15.01.2013 г., също не води до извод за липса на дата на завещанието, тъй като законът не съдържа изискване за посочване на възрастта на лицето, нито пък е равнозначно на поставена втора дата в документа, за да се приеме, че предписаната от закона форма е била опорочена. Това, че завещателят не е съобразил юридическия критерий от кой момент се счита, че е навършил съответната възраст - след настъпване датата на раждане, а не след началото на текущата година, без да е посочил втора дата, различна от 15.01.2013 г., не внася неяснота кога е бил съставен оспореният документ, респективно няма за последица нищожност на саморъчното завещание. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Ако датата на саморъчното завещание предхожда датата на навършването на възрастта на завещателя, изрично посочена (възрастта) от него в текста на завещанието, нарушени ли са императивните изисквания на чл. 25, ал. 1 ЗН с последица нищожност на завещанието по чл. 42, б. „б” ЗН“ – с довод, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: Решение № 1050 от 21.10.1991 г. по гр.д.№ 853/1991 г. на ВС, І г.о., Решение № 151 от 07.05.2009 г. по гр.д.№ 6379/2007 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 601 от 18.11.2005 г. по гр.д.№ 302/2005 г. на ВКС, І г.о., Решение № 308 от 16.01.2013 г. по гр.д.№ 992/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 176 от 14.06.2012 г. по гр.д.№ 1512/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора въпрос. По отношение на Решение № 105 от 21.10.1991 г. по гр.д.№ 853/1991 г. на ВС, I г.о., Решение № 151 от 07.05.2009 г. по гр.д.№ 6379/2007 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 601 от 18.11.2005 г. по гр.д.№ 302/2005 г. на ВКС, І г.о. следва да се подчертае, че, с оглед разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и доколкото са постановени при действието на отменения ГПК, същите не обективират практика, подлежаща на съпоставяне с въззивния акт в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице противоречие между формираната от въззивния съд правораздавателна воля и практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. В Решение № 398 от 16.01.2013 г. по гр.д.№ 992/2011 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че датата на съставяне на саморъчно завещание е един от съществените му задължителни реквизити, тъй като само въз основа на нея може да се извърши преценка за поредността на няколко последователни завещания, за последиците от отменяване на някое от тях, както и за наличие на завещателна дееспособност на автора му към момента на извършване на разпореждането. Ако в завещанието са посочени две дати, такава преценка е невъзможна, освен ако в текста му се съдържат данни, позволяващи извод, че едната от тях сочи началото на съставянето му, а другата бележи края на извършването на разпореждането, което не може да се предполага. По настоящото дело въззивният съд не е приел, че завещанието носи две дати, съответно не е било необходимо да се изследва въпросът дали съставянето му е започнало на една дата, а е довършено на друга. Въззивният съд е изложил мотиви, че погрешното посочване на навършената от завещателя възраст към датата на съставяне на документа - 15.01.2013 г. не води до извод за липса на дата на завещанието, тъй като законът не съдържа изискване за посочване на възрастта на лицето, нито пък е равнозначно на поставена втора дата в документа, за да се приеме, че предписаната от закона форма е била опорочена. Приел е, че обстоятелството, че завещателят не е съобразил юридическия критерий от кой момент се счита, че е навършил съответната възраст - след настъпване датата на раждане, а не след началото на текущата година, без да е посочил втора дата, различна от 15.01.2013 г., не внася неяснота кога е бил съставен оспореният документ, респективно няма за последица нищожност на саморъчното завещание. Правнорелевантните факти в разглеждания случай са различни от тези в релевираните съдебни решения, поради което обективираното в тях тълкуване не е приложимо към настоящия случай и не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с позоваване на Решение № 176 от 14.06.2012 г. по гр.д. № 1512/2011 г., на ВКС, ІІІ г.о. В посоченото решение е разяснено, че в случай, че в саморъчното завещание е положена дата, която по време предхожда датата на издаване на документа за самоличност на завещателя, който документ за самоличност завещателят е описал в текста на завещанието, датата на завещанието е посочена погрешно. В такъв случай и ако от текста на завещанието не може да установи по положителен начин на коя дата в действителност завещанието е съставено, следва да се приеме, че завещанието няма дата. В решението на ВКС, на което се позовава касатора, въззивният съд е обсъждал две дати, които са безспорно установени, докато в оспореното в процесния казус завещание, цифрата, посочваща възрастта на завещателя, не е съществен реквизит на текста на завещанието и не налага извод за съставянето на дата, различна от 15.01.2013 г. Следва да се отбележи, че касаторът се позовава единствено на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, чиито предпоставки не е доказал. Касаторът не се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, наред с което липсва и аргументация в тази насока. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Само по себе си направено общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Служебната проверка не води на извод да е налице основание от кръга на предвидените с чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, касаторът дължи да заплати на ответницата по касация разноските, направени във връзка с депозирането на отговор на касационната жалба, т.е. сумата 1 000 лв., представляваща уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 15). На основание чл. 5, 12 и 13 ЗВЕРБ сумата се присъжда в настоящата валута и възлиза на 511,29 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия