Определение № 6024 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5226/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 7582/25.09.2023 г. на А. С. Ч., А. М. К. и Д. П. К., [населено място], подадена чрез адвокат А. Ч. лично и като процесуален представител на А. и Д. К., срещу въззивно решение № 445/26.07.2023 г. по в. гр. д. № 170/2023 г. на Софийски окръжен съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните така формулирани въпроси: „1. Допуснато ли е нарушение от страна на съдебния състав и ако да, какъв би бил актът, постановен от него, ако при преценката на доказателствения материал съдът е приел, кредитирал и се е обосновал с показанията на вещото лице, които противоречат на съответните веществени доказателства /официални документи – визи, скици, извлечения от приети ПУП, нотариални актове/, върху които е изготвена експертизата, на събрани по делото писмени доказателства, императивни правни норми и на други събрани по делото гласни доказателства; 2. Представлява ли площта индивидуализиращ белег на имота. При противоречие между графичните данни относно площта на имота и данните за площта по нотариален акт, следва ли съдът да прецени експертизата на вещите лица съобразно всички събрани по делото доказателства; 3. Следва ли съдът, съгласно ТР №1/27.04.2020 г., по т. д. №1/2020 г. на ОСГТК, ВКС, когато е налице порок, който следва пряко от съдържанието и формата на сделката, спор за реална част от имота, но и при направено оспорване с писмения отговор на ответника на нотариалния акт на ищеца и при наличие на преюдициален въпрос, да се произнесе по въпроса за действителността/нищожността на нотариалния акт и обема на право на собственост относно площ и граници на имота; 4. Следва ли съдът при осъдителен петитум по чл. 109 ЗС да определи допълнителна държавна такса и тази такса да е отразена в диспозитива на решението; 5. Следва ли въззивният съд служебно и при наведени основания във въззивната жалба да извърши поправка на доклада по чл. 146 ГПК относно разпределение на доказателствената тежест в процеса, отделяне на спорното от безспорното при спазване и съгласно ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Допустимо ли е въззивният съд да преквалифицира мотиви от въззивната жалба относно недопустимост и непълнота на първоинстанционното решение в молба по чл. 250, ал. 1 ГПК, без такава изрична молба да е била подадена от страна по делото (ответници); 6. Нарушение на съдопроизводствените правила ли е, ако съдия от един състав изземе правомощия на съдия от друг състав и издаде разпореждане по дело, което не му е разпределено; 7. Недопустимо или нищожно е съдебно решение, при което е нарушено диспозитивното начало и е се постановява нещо, което е в противоречие с правната теория, приложимият правов ред – приложимо и относимо законодателство; 8. При произнасянето по чл. 17, ал. 2 ГПК, относно законосъобразност на индивидуален административен акт, следва ли съдът да вземе предвид всички налични и събрани по делото доказателства, включително и такива събрани след издаването на заповедта, поради неучастието на страната в административното производство.“ Ответниците по касация Г. Б. И., [населено място], чрез адвокат М. М., и К. В. И., [населено място], чрез адвокат Н. В., са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират сторените разноски в настоящото производство. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е обезсилено решение № 130/29.05.2019 г. по гр. д. № 302/2018 г. на Районен съд - Костинброд в частта, с която: 1/ признато е за установено по отношение на А. С. Ч., Д. П. К. и А. М. К., че Г. Б. И. е собственик на 90,5 кв.м. реална част от имот с идентификатор ***, заключена между действителната граница между двата съседни имота (имот с идентификатор *** и имот с идентификатор ***) и реалната ограда, неправилно изградена в имот с идентификатор ***; 2/ ответниците са осъдени да предадат на Г. И. владението върху тази площ; 3/ отхвърлен е предявеният като насрещен от А. Ч., Д. К. и А. К. срещу К. В. И. и Г. Б. И. иск по чл. 109а ЗС за определяне на границата между имот с идентификатор *** и имот с идентификатор ***, като производството по делото в тази част, както и по главните искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС по отношение на Г. И., е прекратено. Първоинстанционното решение е потвърдено в частите, с които са уважени исковете на К. И. по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС срещу А. Ч., Д. и А. К. за признаване на установено, че ищцата е собственик на процесната реална част, за предаване на владението върху нея, както и за премахването на съществуващата ограда и частта от масивна едноетажна сграда, попадащи в нейния имот. Потвърдено е и решение № 260008/07.11.2022 г. по гр. д. № 302/2018 г. на Районен съд - Костинброд, постановено по реда на чл. 250 ГПК, с което е отхвърлен предявеният от А. Ч., Д. К. и А. К. насрещен иск за признаване за установено по отношение на К. И. и Г. И., че ищците са собственици на основание давностно владение на площта от 90,05 кв.м., представляваща реална част от имот с идентификатор ***. Въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко-продажба от 1997 г. Д. К. и А. К. са закупили двуетажна жилищна сграда с площ 44 кв.м., заедно с 1/2 ид. ч. от дворното място с площ 1019 кв.м., за част с площ 665 кв.м. от което е отреден парцел *-* в кв. 204 по плана на [населено място]. С нотариален акт от 2002 г. К. продали имот със същото описание, но с посочена площ 540 кв.м., на Т. А. С.. През същата година имотът с посочена площ от 540 кв.м. е продаден на ответника А. Ч., който от своя страна през 2007 г. го е продал на Х. Х.. От представен договор за покупко-продажба от 2013 г. съдът е установил, че ищцата К. И. е закупила от М. М. и М. М. поземлен имот с площ 493 кв.м., представляващ УПИ *-* в кв. 204 в [населено място]. По делото е подадено заявление от 12.07.2018 г. от процесуалния представител на ищцата, в което е посочено, че процесният имот се намира в режим на СИО, поради което като страна трябва да бъде конституиран и съпругът на К. И. – Г. И. в качеството му на необходим другар. За изясняване на фактите по делото е приета СТЕ, от заключението по която е установено, че съществуващата към момента масивна ограда между двата имота не съвпада с действителната имотна граница (вътрешнорегулационните линии) между тях, като навлиза от север с 3,05 м, а от юг с 2,27 м. в имот с идентификатор ***, като според изчисленията на вещото лице общата площ на навлизането е от 90,5 кв.м. Констатирано е, че в резултат на това навлизане, лицето на имота откъм [улица]е намалено до 12,93 кв.м., като по този начин не съответства на чл. 19, ал. 1 ЗУТ, респ. имотът не отговаря на изискванията за УПИ. Вещото лице е посочило, че разликата в площите на УПИ *-* и имот с идентификатор *** се дължи на застъпване между УПИ *-* и имот * по КВС, като площта на застъпване е 101 кв.м. Разликата от 90 кв.м. не е следствие на застъпване между УПИ *-* и имот с идентификатор ***. От свидетелските показания се установява, че А. Ч. е закупил земя и къща, като не е достроявал или променял нищо освен текущи ремонти. В даден период имотът е бил прехвърлен симулативно (фиктивно) на Х. З. Х., но независимо от това Ч. е живял в имота през цялото време. Свидетелят А. К. е заявил, че живее в [населено място] на [улица] от 1997 г., като от този момент постройките не са преустроявани. Към 1997 г. оградите са били налични и не са местени. Свидетелят С. Н. е посочил, че ответникът Ч. е закупил къщата през 2003 г., като имотните граници на земята са очертани от четири страни с ограда и никога не са променяни. Заключението на назначената във въззивната инстанция втора техническа експертиза е проследило регулационния статут на двата съседни имота с идентификатори *** и *** за периода от 1983 г. до момента. Констатирало е, че през 1983 г. е одобрен първият регулационен план на [населено място], в чийто кв. 294 са отразени ПИ № *, № * № *, от които със заповед от 1989 г. са създадени УПИ *-* и *-* с площ от 1028 кв.м. Със заповед от 1995 г. от имот № * се създадени два нови ПИ с № * и № *. През 2008 г. е одобрен ЗРКП, с който за ПИ № *са отредени два нови имота - УПИ *-* и УПИ *-* от кв. 204, като имотната граница между УПИ *-* и УПИ *-* не е променена. От 2015 г. е одобрена кадастралната карта на [населено място], като към настоящия момент на място съществуват ПИ с идентификатор *** и ПИ с идентификатор ***, а границата между тях е идентична с границата между УПИ *-* и УПИ *-*, респ. с границата на стария УПИ *- *, кв. 204 след извършено изменение през 1989 г. Поземлен имот с идентификатор *** е идентичен с УПИ *-* от кв. 204, като границите по кадастрална карта и по регулационен план се припокриват. В периода 1995 г. - 1997 г. в кадастралния и регулационен план от 1983 г. е попълнен имот № * с площ 502 кв.м., заедно с двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 61 кв.м. През 1997 г. Д. К. и А. К. купуват имот, описан в нотариалния акт като двуетажна жилищна сграда, със застроена площ 44 кв., заедно с 1/2 ид. ч. от дворно място, цялото с площ 1019 кв.м, като за част от мястото е отреден парцел *-* в кв. 204 по регулационния план на [населено място]. Целият парцел е с площ 665 кв.м, като останалата част от мястото с площ 354 кв.м. е извън регулация. Вещото лице е посочило, че съгласно скица от 2002 г., издадена от техническата служба на общината, имот с пл. № * е с площ 1000 кв.м., а УПИ *-* е с площ 540 кв.м. В нея не са отразени заповеди за попълване на кадастралната основа с имот пл. №* и изменението на регулационния план с отразяването на УПИ *-*. Отбелязано е несъответствие между площта от 502 кв.м. по плана от 1983 г., предоставена от община Костинброд за УПИ *-*, от една страна, и записаната в документите за собственост и скиците площ от 540 кв.м. Даден е отговор, че действителната имотна граница между имотите на ищците и ответниците не е променяна във времето, а процесната ограда не съвпада с имотната граница по кадастралната карта и дворищно-регулационната линия между парцелите, тъй като навлиза в УПИ *-* с 87 кв.м. съгласно комбинирана скица- Приложение № 1 към заключението, на която оградата е означена с отсечката между цифрите 2 и 5. В резултат на това лицето на имот с идентификатор *** от северната страна е 12,41 м., а от южната – 12,96 м. Оградата е изградена от бетонови тухли със железобетонни колони, като според вещото лице разходите за евентуалното й премахване се оценяват на 3260 лева. До тази ограда има изградена стопанска постройка, като стената й е част от оградата, попадайки в ПИ с идентификатор ***. В допълнение вещото лице е посочило, че имотната граница между имота с идентификатор *** и имота с идентификатор *** е нанесена правилно и не съвпада със съществуващото положение на терена. Границите на УПИ *-* с площ 494 кв.м., отразен ЗРКП от 2008 г., съответстват на отразените в кадастралната карта граници на ПИ *** с площ 503 кв.м. Разликата в площта е в граници на допустимите отклонения. Вещото лице е пояснило, че имотната граница между имотите на страните е образувана вследствие на разделяне на един по-голям имот пл. № * на два по-малки – УПИ *-* и УПИ *-*, съгласно плана от 1983 г. При това УПИ *-* е с площ 1028 кв.м. и впоследствие се разделя на два нови имота – УПИ *-* и УПИ *-*- собственост на страните по делото. Имотната граница не е променена независимо от разделенията. По отношение на разликите в квадратурата е посочено, че това се дължи на линия в източната част на имота, която е отразена в скиците, но не и в плана, което е обусловило намаляването на площта от 1028 кв.м. на 940 кв.м. Заключението на тройната СТЕ е в същия смисъл. Установява, че през 1989 г. от имоти с пл. №*, №*, №* са образувани УПИ *-* и УПИ *-*. В периода 1995-997 г. е попълнен имот с пл. №*, което формира УПИ *-* с площ 540 кв.м. и ПИ * с площ 460 кв.м. извън регулация. През 2008 г. с нов ЗРКП от имот * са образувани два нови УПИ с номера *-* и *-*, като границата с УПИ *-* остава непроменена. Кадастралната карта приема за основа предходния план. Разходите за премахване на стопанската постройка са оценени на 3405 лв. Потвърдено е, че доколкото изградената ограда навлиза от север с 3,10 м., а от юг с 2, 15 м. в поземлен имот с идентификатор ***, лицето на имота от север е 12,40 м., а от юг – 13,00 м., което не отговаря на изискванията на ЗУТ за минимални размери на поземлените имоти. Съдът е посочил, че при извършената проверка на първоинстанционното решение не се открива наличие на пороци, водещи до нищожност на решението, вкл. на решението постановено по реда на чл. 250 ГПК. По отношение на допустимостта на решенията въззивният съд е посочил, че произнасянето по иска по чл. 109а ЗС за определяне на границата между имоти с идентификатори *** и *** е процесуално недопустимо, тъй като се касае за гтраници на урегулираните поземлени имоти, които се определят по административен ред. Не е прието и така предявеният иск да е с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, тъй като ищците не са изложили твърдения за непълнота или грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри. По останалите наведени възражения за недопустимост на решението съдът е приел, че повечето от твърдените нарушения по естеството си са негодни да доведат до претендираната от жалбоподателите недопустимост, а за отстраняване на друга част от тях е предвиден специален ред, който не е бил използван. За основателен е приет доводът за недопустимост на първоинстанционното решение по главните искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС по отношение на конституирания като ищец Г. И., тъй като по делото не са ангажирани доказателства двамата с К. И. да са съпрузи. При разглеждане по същество на иска по чл. 108 ЗС съдът е приел, че ищцата К. И. се легитимира като собственик на имот с идентификатор ***, идентичен с УПИ *-* в кв. 204, като границите му по кадастралния план и кадастралната карта съвпадат и не са променяни във времето. Направен е извод, че през 2013 г. ищцата е придобила УПИ *-* в кв. 204 в границите, в които той е съществувал от момента на обособяването си до настоящия момент. Единодушно е заключението по съдебно-техническите експертизи, че съществуващата към момента масивна ограда между нейния и имота с идентификатор ***, собственост на А. Ч., не съвпада с действителната граница между тях, а се намира изцяло в имота на ищцата на разстояние 2,14-3,11 м. от тази граница, обуславяйки приобщаване на площ от около 87 кв.м. към имота на Ч.. За безспорно между страните е прието, че владението върху процесната реална част се намира в ответника Ч.. Като неоснователно е преценено твърдението, че първостепенният съд е ценил графични данни и е пренебрегнал данни от акта, с който се прехвърлят вещни права. Посочено е, че изводите на първоинстанционния съд се основават не само на графични данни, но и на заключението на СТЕ. По аргументи от цитирана практика ВКС /решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. №408/2011 г., I г.о., решение № 265 от 28.04.2004 г. по гр. д. № 720/2003 г., I г.о./ са изложени мотиви, че площта на имотите, отразена в титулите за собственост, не е съществен индивидуализиращ белег, каквито са границите /съседите/ и местността, в която се намират. Ето защо независимо от отразената в нотариалните актове площ на имотите, те се прехвърлят в патримониума на новия собственик с действителните си граници и площ. По посочените съображения за ирелевантност на площта на имота, като негов съществен индивидуален белег, съдът е счел за неоснователен и довода на ответниците, че районният съд не е зачел влязло в сила съдебно решение с предмет процесния имот, в което било прието, че площта му е 940 кв.м. Като допълнителен аргумент е посочено, че решението не е представено в първоинстанционното производство, а едва с въззивната жалба, както и че то е постановено по дело, в което не е участвала нито една от страните по настоящото дело, поради което спрямо тях няма сила на пресъдено нещо. Съдът е приел още, че разликата в отразената площ на имота на ищцата по нотариален акт и по кадастрална карта е в рамките на допустимото отклонение от 2%. Категорично е заключението на СТЕ, че по-малката площ на имота на ответника Ч. по ККР спрямо отразената площ на този имот по документи за собственост, не се дължи на промяна на спорната граница с имота на ищцата, а на противоположната страна. За неотносимо е преценено исканото произнасяне по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК по отношение на заповедта на Кмета на община Костинброд от 2008 г., тъй като тя касае изменение на ПРЗ в частта на УПИ *-* и УПИ *-* и обособяване на четири нови самостоятелни УПИ. Посочено е, че тя няма за предмет УПИ *-*, на който ответниците се легитимират като собственици в различни периоди от време. Заповедта не променя местоположението на спорната граница между УПИ *-* и УПИ *-*, съответно дори съдът да счете заповедта за нищожна или незаконосъобразна, този извод няма да повлияе върху изхода на делото. С оглед изложеното, искът по чл. 108 ЗС на К. И. срещу А. Ч., Д. и А. К. е приет за основателен и правилно уважен от първоинстанционния съд. По иска по чл. 109 ЗС, съдът е посочил, че съобразно т. 3 от ТР №4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, когато неоснователното въздействие върху правото на собственост на ищеца се изразява в строеж на обекти, навлизащи в неговия имот, това е неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, което безспорно пречи на ползването на имота в пълния му обем. Ето защо, доколкото по делото е установено, че в имота на ищцата, с идентификатор ***, е осъществено строителство на масивна ограда с височина 2-2,2 м., както и на масивна едноетажна сграда, която частично попада в ищцовия имот, искът за тяхното премахване е основателен. Посочено е, че А. Ч. е материалноправно легитимиран да отговаря по този иск, тъй като към момента на предявяването му поддържа неоснователно създаденото състояние, пречещо на спокойното упражняване на правото на ищцата. Д. и А. К. също са пасивно легитимирани да отговарят по него, доколкото е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба съгласно т.3Б от ТР № 4/14.04.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС. Относно насрещния иск съдът е посочил, че незаконосъобразно изградената ограда намалява лицето на имота с идентификатор *** от северната страна с 3,11 м., а от южната с 2,14 м., в резултат на което лицето му от северната страна остава 12,41 м., а от южната – 12,96 м. Незначителна е разликата в измерванията в заключението по тройната СТЕ. И в двата случая, така намаленото лице не отговаря на изискването на чл. 200, ал. 2 вр. чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ, което води до извод, че придобиването на процесната площ по давност от страна на Ч. и К. е невъзможно. В допълнение е посочено, че дори такова придобиване да е принципно възможно, то ответниците по главния иск не са доказали претендираното от тях владение върху процесната площ, тъй като едва от 24.07.2014 г. може да се приеме, че А. Ч. е упражнявал владение с намерение за своене върху неправомерно приобщената към УПИ *-* спорна площ от 87 кв.м. За недоказано е преценено и намерението на своене на Ч. към дата, предшестваща придобиването на имота през 2014 г. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първия правен въпрос. Той е свързан с твърдението, че въззивният съд е обосновал своето решение върху експертиза, чието заключение е неправилно и противоречащо на останалите събрани по делото доказателства. Основният спор по делото е съсредоточен върху това, дали съществуващата към момента масивна ограда между имота на касаторите и на ищцата съвпада с действителната граница между тях. Въззивният съд е анализирал и преценил събраните по делото писмени доказателства, вкл. заключенията по назначените три технически експертизи, и е достигнал до извод, че съществуващата ограда се намира изцяло в имота на ищцата, с което е налице приобщаване от 90, 5 кв.м. към имота на А. Ч.. Поставеният въпрос изисква извършване на преценка на събраните доказателства и приетите за установени факти по делото, както и на правилността на въззивното решение, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по селекция на касационните жалби. С оглед изложеното по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Вторият въпрос към изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие, а в съответствие с цитираната от касаторите съдебна практика. В нея е прието, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство. За да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост. Ако в различни периоди от време съседите /или техните правопрпиемници/ съвпадат, може да се направи извод, че и заключеният между тях имот не е променен. Площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана. За индивидуализацията на имотите и установяване идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица, включително и за проследяването на съседите на имотите и тяхната съпоставка според отразеното по различните планове, разписни листове и документи за собственост и всичката налична документация. В случая въззивният съд е назначил три съдебно-технически експертизи, със заключенията по които е даден отговор за наличие на идентичност на границата между поземлен имот с идентификатор *** и поземлен имот с идентификатор *** и тази между УПИ *-* и УПИ *-* кв. 204 на [населено място]. Съобразно установената практика на ВКС е прието, че не площта на имота, а неговите граници са индивидуализиращ белег, поради което независимо от отразената в придобивните нотариални актове площ, правото на собственост се прехвърля в патримониума на новия собственик в действителния си обем съобразно действителните си граници и площ. Посочено е, че границата между процесните имоти не е променяна във времето, което обосновава извод, че през 2013 г. ищцата е придобила УПИ *-* в границите, в които той съществува от момента на обособяването си. Ето защо съдът е приел, че доколкото е изградена ограда, която попада изцяло в собствения й поземлен имот, К. И. е лишена от възможността на упражнява правото си на собственост върху реална част от 90,5 кв.м., заключена между действителната граница между двата съседни имота и процесната ограда. Третият въпрос не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. С оглед на това той не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът е свързан с твърдението на касаторите, че сделката, с която ищцата се легитимира като собственик на имот с идентификатор ***, е нищожна. Съгласно ТР №1/2020 г., ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд не е констатирал порок от сочената категория, който да произтича пряко от сделката и от събраните по делото доказателства. Както бе посочено площта на имота не е съществен индивидуализиращ белег на имота, поради което допуснато несъответствие в отразената в нотариалния акт площ и действителната такава, не води до недействителност на цялата сделка. Четвъртият въпрос, който визира размера на определената от съда държавна такса, е ирелевантин и не може да обуслови допускане на обжалваното решение до касация. Константна е практиката на ВКС, съгласно която редовната искова молба гарантира нормалното развитие на исковия процес, постановяването на допустимо съдебно решение и правото на защита на страните в производството. С оглед на това процесуалният закон е вменил задължение на съда да следи служебно за редовността на исковата молба. Когато констатира, че исковата молба е нередовна, той е длъжен да укаже на ищеца да отстрани допуснатите нередовности. В случая не са констатирани недостатъци на исковата молба, като съдът е счел, че е валидно сезиран с така предявените искове. Несъгласието на ответника с определената от съда държавна такса не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по петия въпрос относно задълженията на въззивния съд при констатиран пропуск в доклада по делото. Съгласно разясненията по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респ. извършването на непълен доклад, представлява нарушение на съдопроизводствените правила. Когато страната се позове във въззивната жалба на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд, ако ги прецени за основателни, дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая въззивният съд е приел възраженията на ответниците срещу изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото за основателни, поради което е допуснал нови доказателствени искания и дал указания на страните да ангажират доказателства, които не са имали възможност да ангажират пред първата инстанция. Следва да се посочи, че в касационната жалба и в изложението към нея липсват конкретни оплаквания за недопуснати доказателства или отхвърлени от въззивния съд доказателствени искания на настоящите касатори, от което да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна с оглед допуснати съществени процесуални нарушения от съда. Що се касае до оплакванията на касаторите свързани с нарушение на процедурата по допълване на решение по реда на чл. 250 ГПК, осъществена от първоинстанционния съд, в практиката на ВКС се приема, че въззивният съд е длъжен да определи предмета на обжалване с оглед всички наведени във въззивната жалба доводи, а при наличие на твърдения за непълнота на първоинстанционното решение - да върне делото на първоинстанционния съд за провеждане на производство по чл. 250 ГПК преди да се произнесе по същество по подадената въззивна жалба. В случая въззивният съд е констатирал, че във въззивната жалба е инкорпорирано искане за допълване на първоинстанционното решение поради липса на произнасяне по отношение на всички искове, и е върнал делото на първоинстанционния съд за допълване на решението. Ето защо и по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Шестият въпрос е изцяло неотносим на решаващите мотиви на въззивния съд. Произнасяне с разпореждане по делото от старана на съдия, който не е постоянен член на състава, разглеждащ делото, не е изключено от процесуалния закон. Съгласно 4.1.4 на Единна методика по приложение на принципа за случайно разпределение на делата в районните, административните, военните апелативните и специализираните съдилища, приета с Решение на ВСС по Протокол №57/04.12.2014г. на ВСС, за времето на отсъствие на съдията-докладчик или на друг член на състава административният ръководител определя негов заместник, съобразно утвърдените вътрешни правила. В случая въззивният съд е посочил, че съдията от Районен съд – Костинброд, определен за заместник на съдията-докладчик, се е произнесъл по движението на делото. Разпореждането не рефлектира върху действителността на постановения съдебен акт по същество на спора. Последният е постановен от съдебния състав, който е разгледал делото в последното съдебно заседание и дал ход на устните състезания. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по седмия въпрос от изложението във връзка с обема на търсената защита при предявен иск по чл. 108 ЗС. Наведени се доводи относно нарушаване на диспозитивното начало в гражданския процес при произнасянето на съда, доколкото въззивният съд е признал за установено, че ищцата е собственик на имот с площ от 90,5 кв.м., а не 85 кв.м., каквато е било нейното искане. Въззивният съд, след като е назначил и приел СТЕ, която да индивидуализира спорната площ с посочване на нейните граници и точна квадратура, се е произнесъл в рамките на заявената от ищцата претенция, доколкото от приетите по делото доказателства е установен размерът, който е приобщен към имота на ответника Черногорски. Съдът е надлежно сезиран с искане, в което спорната част е очертана по местоположение и приблизителна площ. След като е установил основанието на предявения иск, съдът е осъдил ответника да предаде владението върху спорната реална част, индивидуализирана с посочване на нейните граници - заключена между действителната граница между имоти с идентификатори *** и *** и оградата, неправилно изградена в имота с идентификатор ***. Последният въпрос отново не предпоставя допускане на въззивното решение до касационен контрол. Той не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, а е изведен от становището на страната за необоснованост на решението. Въпросът изразява доводи за неправилно анализиране на доказателствения материал и формиране вследствие на това на грешни и необосновани крайни изводи в резултат на направения инцидентен контрол за валидност и законосъобразност на Заповед на кмета на община Костинброд за одобрение на ПУП от 2008 г по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК. Тези доводи на касатора са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и касаят правилността на решението. В случая съдът е приел, че заповедта на кмета, чиято проверка за незаконосъобразност се иска, няма за предмет УПИ *-*, собственост на ищцата, а видно от заключението на СТЕ заповедта не променя и местоположението на спорната граница между УПИ *-*, собственост на ответника Ч. и УПИ *-*. Ето защо съдът е намерил произнасянето по законосъобразността на тази заповед за ирелевантно за изхода на правния спор. В допълнение е посочено, че при проверка за валидност и законосъобразност на административния акт, може да се направи извод,че заповедта отговаря на изискванията на АПК и няма основание за незачитане на правните и последици по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, касаторите следва да заплатят в полза на Г. Б. И. и К. В. И. сумата от по 1200 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.