Определение № 50960 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2163/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 414/23.03.2022 г., поправено с решение № 702/13.05.2022 г., постановени по възз. гр. д. № 2278/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с което след частична отмяна на решение № 71/11.06.2021 г. по гр. д. № 22/2021 г. на Окръжен съд – Монтана, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Ц. Д. П. сумата 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 118, вр. чл. 115, вр. чл. 18 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по внохд № 126/2019 г. на Софийския апелативен съд. Решението е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 20 000 лева до предявения размер от 35 000 лева. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика - т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по сходни случаи – решение № 172/ 12.07.2017 г. по гр. д. № 4357/2016 г., IV г. о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г. о. и решение № 60323/11.02.2022 г. по гр. д. № 517/2021 г., IV г. о. Ответникът по жалбата – Ц. Д. П., представляван от адв. Г. П., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: При определяне размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че наказателното производство е продължило 3 години и 6 месеца, който срок не може да се квалифицира като неразумен с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема извършени процесуални действия и поведението на всички участници в производството. Отчетени са взетата мярка за неотклонение „подписка“ за периода от 07.11.2017 г. до 17.04.2019 г.; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение - по чл. 118, вр. чл. 115, вр. чл. 18 НК (опит, умишлено да умъртви лицето К. Г. Д. с причиняване на две прободни рани с нож, като деянието е било извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия), за което законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 8 години, т. е. - тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; както и произнесената на първа инстанция осъдителна присъда по нохд № 257/2017 г. на Окръжен съд – Монтана, отменена с постановената оправдателна присъда № 9/17.04.2019 г. по внохд № 126/2019 г. на Софийския апелативен съд, потвърдена с решение № 32/09.04.2020 г. по кнд № 64/2020 г. на ВКС, II н. о., на която дата е влязла в сила. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че за периода на наказателно преследване ищецът е изживял обичайните за такива случаи негативни емоции и притеснения; че не са установени те да са с по-висок интензитет и да са довели до трайни и значителни неблагоприятни последици, вкл. влошаване на здравословното му състояние и до сериозно дискредитиране на името му пред семейството и обществото. Взетата по време на производството мярка за неотклонение „подписка“ не е довела до ограничаване на личната му свобода и правото на свободно придвижване; наказателното производство не е било предмет на медийно отразяване. С оглед възрастта на лицето, семейното положение и социално-икономическия стандарт на живот в страната за изследвания период, съдът е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на сумата 7 000 лв. е недостатъчна компенсация за претърпените морални вреди. За справедлива и съответна е счетена сумата от 20 000 лв., до който размер въззивният съд е уважил предявения иск. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от касатора правни въпроси, касаещи критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, са релевантни. Същите от значение за изхода на спора, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение със сочената от жалбоподателя задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, както и с установената практика на състави на ВКС по сходни случаи. С решение № 702/13.05.2022 г. по в. гр. д. № 2278/2021 г. Софийския апелативен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в обжалваното решение № 414/23.03.2022 г., като решението по чл. 247 ГПК е част от основното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение