Определение № 60705 от 21.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 393/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. В. У., с. Лесидрен, Д. М. У., с. Лесидрен, и И. И. Ц., гр. София, срещу решение № 185/28.10.2020г., постановено по в.т.д.№ 178/2020г. от Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 4/14.01.2020г. по т.д.№ 81/2019г. на Ловешки окръжен съд за отхвърляне на исковете на В. В. У. и Д. М. У. против ЗАД „Армеец“, гр. София за заплащане на основание чл.226 КЗ /отм./ на обезщетение за неимуществени вреди от по 60000 лв. за претърпените болки и страдания от смъртта на внучка им В. И., починала на 28.05.2018г. при ПТП, както и в частта за отхвърляне на иска на И. И. Ц. за заплащане на основание чл.226 КЗ /отм./ на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40000 лв. до предявения размер от 80000 лв. за претърпените болки и страдания от смъртта на сестра му В. И.. Въззивното решение е обжалвано и от ЗАД „Армеец“ в частта за осъждането му да заплати на И. И. Ц. на основание чл.226 КЗ /отм./ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40000 лв. Всеки от касаторите оспорва жалбата на насрещната страна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда водачът на лек автомобил, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника по исковете, е признат за виновен, че при управление на МПС в нарушение на правилата за движение по пътищата е причинил смъртта на В. И. Ц.. Въззивният съд е изложил съображения, че връзката между пострадалата Ц. и нейния брат – ищеца И. Ц. е била трайна и дълбоко емоционална, а отражението на смъртта на сестрата върху увредения надхвърляло по интензитет и времетраене обичайните негативни преживявания при родствена връзка от този вид. По отношение на исковете на В. У. и Д. У. съставът на апелативния съд е приел, че съществуващите отношения между дядото и бабата и тяхната внучка не надхвърлят общоприетите представи за близост. Въззивният съд се е аргументирал, че разпоредбата на П..96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ в сила от 07.12.2018г., не намира приложение, тъй като застрахователното събитие е настъпило на 11.08.2015г. Независимо от това е прието, че нормата на чл.493а, ал.4 КЗ, регламентираща максимално обезщетение в размер на 5000 лв., не съответства на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховка „Гражданска отговорност“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите В. В. У., Д. М. У. и И. И. Ц. на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поставят въпросите: 1.„Следва ли при установяване на съдържанието на връзката и тежестта на понесени вреди и дали първите двама ищци са по изключение лица от ограничението на ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г., което е справедливо да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд да съобрази задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения и постановления и практиката на ВКС, като подложи на преценка и анализ всички релевантни по делото доказателства в тяхната съвкупност?“, 2.„Следва ли въззивният съд да обсъди всички относими по делото доказателства в тяхната съвкупност, характеризиращи връзката и емоционалната близост между бабата, дядото и внучката, а също и връзката между брата и сестрата, за да приложи точно закона и постанови правилно, обосновано и законосъобразно решение?“, 3.„Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка?“ и 4.„Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, за да приложи точно закона и да постанови правилно, обосновано и законосъобразно решение?“. Касаторът ЗАД „Армеец“ поставя девет въпроса: 1.“Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат причинена смърт на близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г.?“, 2.“Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл.493а, ал.4 КЗ с предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, респ. чл.432 КЗ, е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето и чия е доказателствената тежест за установяване наличието на същите?“, 3.“При предявен иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, респ. чл.432 КЗ, от лице по чл.493а, ал.4 КЗ, в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение?“, 4.“Материално легитимирани ли да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък лицата, посочени в ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, когато смъртта е настъпила преди 21.06.2018г.?“, 5.“Даденото в т.1 на ТР № 1/2016г. разрешение следва ли да се прилага при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г., когато смъртта е настъпила преди 21.06.2018г.?“, 6.“При постановяване на решение по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице, извън кръга на лица, очертан в ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г., съдът длъжен ли е да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответна връзка от семеен, роднински или приятелски характер?“, 7.“Длъжен ли е съдът в този случай също така да изследва дали смъртта на близкия/родственик/приятел на ищеца е станала причина последният да претърпи значителни болки и страдания, които следва да бъдат справедливо овъзмездени?“, 8.“От какъв характер следва да са онези житейски обстоятелства и ситуации, които да станат причина в патримониума на лице извън най-близките, очертани в ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г., да се породи право на вземане за застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на смъртта на близък?“ и 9.“Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД?“. В двете касационни жалби са поставени въпроси с аналогично съдържание, поради което съставът на ВКС ще ги разгледа общо. На първи и втори въпроси от жалбата на увредените лица и на първи, втори, трети, шести, седми и осми въпроси от жалбата на застрахователя е дадено разрешение в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, според което легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна емоционална и особено близка житейска връзка по смисъла на посоченото Тълкувателно решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат обобщени в решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните по него доказателства. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика е обсъдил всички събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между брата и сестрата, но не и между дядото и бабата и внучката. Установил е, че вследствие смъртта на пострадалата, ищецът Ц. е претърпял морални болки и страдания, с интензитет надхвърлящ обичайния. При тези фактически констатации, изводът на въззивния съд за наличие на материалноправна легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди, не е в отклонение от задължителната практика на ВКС. Съответно изводите по отношение на другите двама ищци У. са за съществували отношения, които са обичайни за тези близки родственици, поради което исковете са отхвърлени. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По четвърти и пети въпроси, въведени от застрахователя, въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в ТР № 1/ 21.06.18 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. В случая изводите на съда са за неприложимост на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018г./, императивно установяващ лимит за обезщетяване на лица за понесените неимуществени вреди от смъртта на техен роднина. Въззивният съд е изложил доводи, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018/ не е в съответствие с общностното право и не следва да бъде съобразявана, а приложение следва по изключение да намерят разпоредбите на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО, които са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, пострадали при ПТП. Тези доводи на съда за пряко приложение на разпоредбите на посочените директиви, са изложени като допълнителен аргумент. Решаващият извод е, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима по настоящия спор, тъй като тя се отнася само за застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. Поставените въпроси касаят темпоралното действие на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/18г./ Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. На тези въпроси е даден отговор в решение №57 от 25.07.2019г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО. В същото е прието, че нормите на § 95 и § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ и чл. 493а от КЗ нямат обратно действие, като обжалванато въззивно решение е в съответствие с даденото разрешение. Наличието на практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос в жалбата на увредените лица и деветият въпрос, заявен от застрахователя, както и четвъртият въпрос на касаторите физически лица, независимо че последният е формулиран като процесуален, касаят прилагането на критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. По този въпрос съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС № 4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. С оглед доводите на касаторите трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (решение № 88 /09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2017г. на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на II т.о., решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на I т.о.). Съгласно практиката на ВКС, като например: решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на II т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на II т.о., решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на II т.о., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетението е към датата на събитието, което сочи на отчитане от съда на социално-икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно на основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд