Определение № 448 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4917/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Н. И. Ч., Д. С. С. и Е. С. Ч., последната действаща чрез своята майка и законна представителка Н. И. Ч., срещу решение № 45 от 06. 07. 2021г. по в.гр.дело № 205/2021г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260015 от 15. 02. 2021г. по гр. д. № 1722/2019г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу ответника М. В. Г. обективно кумулативно съединени искове за заплащане на сумата 15 053. 33 евро, на всеки един от ищците, съставляваща част от главница по договор за заем, сключен между наследодателя на ищците С. Т. Ч. и ответника на 13. 04. 2011г., с падеж на 31. 12. 2011г., както и сумата 4 582. 90 евро, на всеки един от ищците – лихва за забава върху главницата, за периода: 11. 09. 2016г. – 11. 09. 2019г.. Жалбоподателите поддържат, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закoн и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Молят то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове с правни основания чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени изцяло. Претендират сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроса: 1. „Следва ли при изясняване на действителната обща воля на страните съдът да изследва в тяхната взаимна връзка обстоятелствата, при които е сключен договора, съответно новацията му, поведението на страните преди и след сключването му, както и дали и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му? Във връзка с това има ли значение за извода относно дължимостта на сума по договор за заем, съответно новацията на старо задължение, признанието на това старо задължение от длъжника към момента на новирането му в договор за заем?“, по който навежда противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 546 от 23. 07. 2010г. по гр.д. № 856/2009г. на IV г.о.; 2. „ Следва ли при спор относно основанието за извършено плащане, всяка от страните да докаже основанието, на което твърди, че е извършено плащането? Ако по делото е установено само едно правоотношение, даващо основание за плащане, следва ли да се смята, че плащането е извършено точно на това единствено доказано основание?“, по който поддържа разрешаването му от въззивния съд в противоречие с решение № 1183 от 04. 12. 2008г. по гр. д. № 4557/2007г. на ВКС, I г.о.; 3. „ Има ли доказателствена стойност относно дължимостта на заетата сума по договор за заем, вкл. и нейното предаване, безусловната клауза за поемане на задължение за връщането й, вкл. и в случаите, в които се твърди или са налични доказателства за новация на старо задължение в договор за заем?“, по който твърди разрешаването му в противоречие с решение № 235 от 27. 09. 2016г. по гр.д. № 1362/2016г. на ВКС, IV г.о. и 4. „ Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните и да даде обоснован отговор на тези от тях, които не споделя?“, по който навежда разрешаването му в противоречие с решение № 53 от 14. 05. 2021г. по гр. д. № 2859/2019г. на ВКС, Второ т.о.. Ответникът по касационната жалба – М. В. Г. подава писмен отговор, в който оспорва наличието на наведените основания за допускане на касационно обжалване, както и нейната основателност. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, постановен по граждански спор, с цена на всеки иск над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. По наличието на основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, обуславящи селектиране на касационната жалба с оглед касационна проверка на обжалваното с нея решение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Предявените искове са с правни основания чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на всеки от ищците на сумата 15 053. 33 евро, представляваща дължима част от главница по договор за заем, сключен между наследодателя им и ответника на 13. 04. 2011г., както и на сумата 4 582. 90 евро, представляваща лихва за забава върху главницата, за периода от 11. 09. 2016г. до 11. 09. 2019г.. В исковата молба, ищците твърдят, че са наследници по закон на С. Т. Ч., починал на 17. 10. 2012г., и кредитори на ответника, по силата на сключения между наследодателя им и ответника на 13. 04. 2011г. договор за паричен заем за сумата 450 000 евро, с падеж 31. 12. 2011г. и с неплатен остатък в общия размер на претенцията им за главницата от 45 160 евро. Поради забавата на заемополучателя, претендират и лихва за забава за периода от 11. 09. 2016г. до 11. 09. 2019г. в общ размер от 13 748. 70 евро. С писмения си отговор, ответникът оспорва предявените искове, твърдейки, че не са му предавани пари по договора за заем от 2011г., т.е. липсва възникнало заемно правоотношение, като предявява и евентуално възражение за погасяване на процесните вземания по давност. Ищците в първото открито с.з. са уточнили исковата си молба, заявявайки, че действително пари по договора за заем от 2011г. не са предавани от заемодателя на заемополучателя, но заетата сума съставлява неизплатен остатък по предходен договор за заем от 2009г., сключен между ответника и еднолично търговско дружество, притежавано от техния наследодател, който неплатен остатък е "конституиран като заем" по процесния договор от 2011г.. Ответникът оспорва горепосочените твърденията, като поддържа, че пари по процесния договор не са му предавани, не е правил плащания по него, както и че между страните е имало множество финансови взаимоотношения, включително и по договори за продажба на имоти, които са ирелевантни за спора. Въззивният съд е приел за установено от доказателствата в процеса, че ищците са наследници по закон /съпруга и дъщери/ на С. Т. Ч., починал на 17. 10. 2012г., както и че на 13. 04. 2011г. е сключен договор между наследодателя Ч. като кредитор и ответника като длъжник, по който кредиторът се е задължил да предостави на длъжника временна финансова помощ в размер на 450 000 евро, а длъжникът се е задължил да върне заетата сума в срок до 31. 12. 2011г.. Решаващият съд е заключил, че уточненията на ищците на исковата молба имат характер на признание на неизгоден за тях факт, поради което е счел за установено, че при сключването на процесния договор от 2011г. не е престирана парична сума от кредитора на ответника, следователно доколкото договорът за заем е реален, липсват доказателства за сключването му. По твърденията на ищците, че сумата по договора от 13. 04. 2011г. представлява остатък от предходно задължение по договор за заем от 19. 02. 2009г. и за новиране на дълга, Варненски апелативен съд е посочил, че на 19. 02. 2009г. между "Вот" ЕООД, представлявано от една от ищците, като кредитор, и ответника като длъжник, е сключен договор за заем, с който дружеството е предоставило на длъжника временна финансова помощ в размер на 550 000 евро, която длъжникът се е задължил да върне в срок до 31. 12. 2009г., а в същия ден са издадени и два записа на заповед от ответника в полза на "Вот" ЕООД за суми в размер на 500 000 евро и 50 000 евро. На 01. 10. 2010г. ответникът е издал запис на заповед в полза на наследодателя на ищците за сумата 550 000 евро, върху който са отбелязания плащания в общ размер на 100 000 евро и остатъчен дълг в размер на 450 000 евро, като към 01. 10. 2010г. няма сключен договор за заем с физическото лице С. Ч., за да се отнесе този запис на заповед като обезпечение към него. Доколкото ищците навеждат в процеса активно субективно новиране с процесния договор за заем на старо задължение по договор за заем от 2009г., сключен между притежавано от тях търговско дружество и ответника, въззивният съд е счел, че такова не е налице, тъй като отсъства изискуемото съгласие на стария кредитор – търговското дружество. Липсата на това съгласие има за последица паралелното съществуване на новия и стария дълг. Новацията има особени последици - тя прекратява старото правоотношение и едновременно с това поражда ново правоотношение. В случая са различни кредиторите по двете твърдяни правоотношения - по първото /старото/ е дружеството, а по второто – физическото лице С. Ч. – наследодател на ищците. Затова, за погасяването на стария дълг и възникването на новия е необходимо освен съгласието на новия кредитор и на длъжника, и съгласието на стария кредитор, чието вземане се погасява. Нито сключването на договора за заем от 2011г., нито издадения през 2010г. от длъжника запис на заповед, нито извършените плащания от ответника в полза на С. и Д. Чешмеджиеви през периода 2011г. – 2016г., доказват съгласие на дружеството - кредитор за погасяване на дълга на ответника към него. Такова съгласие не може да бъде изведено и при изследване на многоаспектните взаимоотношения между страните, въз основа на приетите доказателствата по делото, поради което не е осъществена твърдяната субективна новация. Поради това, че пари в заем не са предавани от С. Ч. на ответника по процесния договор от 2011г. и не е установена по делото новация на стария дълг към "Вот" ЕООД от 2009г. в такъв към С. Ч., решаващият съд е заключил, че липсва правоотношение по договора за заем от 13. 04. 2011г. и съответно липсва задължение на ответника по този договор за връщане на заетата сума на заемодателя или на неговите наследници. По изложените съображения е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени като неоснователни. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Поставените от касатора първи, втори и трети въпроси не са обуславящи за решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение, поради което не могат да бъдат квалифицирани като правни въпроси в гореизложения смисъл. Въззивният съд е изложил подробни фактически и правни съображения, обсъждайки всички приети доказателства и доводи и оплаквания на страните в първоинстанционното и въззивното производства, след което изследвайки наведените от ищците „старо“ и „ново“ правоотношения, развили се между страните, наследодателя на ищците и притежаваното от последния търговско дружество, е заключил че не е налице твърдяната субективна новация, тъй като отсъства изискуемото по смисъла на чл. 107 ЗЗД съгласие на стария кредитор – търговското дружество. Следователно той е изследвал цялата история на взаимоотношенията между страните, С. Ч. и „Вот“ ЕООД въз основа на всички приети по делото доказателства /писмени и гласни/, поведението на страните преди и след сключване на процесния договор за заем, вкл. извършените плащания от ответника в периода 2011г. – 2016г., издадените от последния записи на заповед, в които се съдържа признание за непогасено задължение към кредитора „Вот“ ЕООД по договора за заем от 2009г., съобразил е действителната воля на участвалите правни субекти и установените основания за извършените плащания, като е отчел осъществяването на повече от едно правоотношения между тези субекти, т.е. извършил е всичко онова, което касаторите навеждат като бездействие и порочно поведение на въззивния съд в поставените въпроси. Въпреки това предявените искове са отхвърлени поради неустановяване от носещите тежестта на доказване ищци на твърдяната субективна новация, въведена от тях като правопораждащ процесните вземания юридически факт, но първи, втори и трети въпроси не се отнасят до фактическия състав на новацията по чл. 107 ЗЗД, вкл. досежно един от елементите й – необходимото съгласие на стария кредитор за погасяване на задължението към него. Ето защо тези въпроси нямат обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор. Последният четвърти процесуалноправен въпрос удовлетворява изискванията за общо основания за допускане на касационното обжалване, но съобразно гореизложеното спрямо него не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. цитираната от касатора, както и ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др.. Според същата въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд е обсъдил всички доводи на ищците, вкл. оплакванията им във въззивната жалба за неизследване от окръжния съд на наведената субективна новация като правопораждащ процесните вземания юридически факт и след съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства е направил своя решаващ извод за неосъществяването на последния. Ето защо не са налице релевираните основания за допускане на касационния контрол и такъв спрямо атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснат. При този изход на спора ищците дължат заплащане на съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция на ответника, но доколкото не са представени доказателства за сторени такива от последния, разноски не му се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,