Определение № 984 от 07.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2262/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на П. Б. К. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 88 от 17.06.2022 г. на Великотърновски апелативен съд по в.т.д. №98/2022 г. в ЧАСТТА, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 54 от 29. 11.2021 г. по т.д. № 40/2021 г. на ОС-Плевен, в съответната осъдителна част и потвърждаване частично в отхвърлителната част, е счел за частично неоснователен иска на ищеца срещу ЗК“ЛЕВИНС“ АД-София, за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ съответно: за разликата между 5 000 лева до 50 000 лева- за претърпени болки и страдания от телесни увреждания в следствие на настъпило на 08.12.2020 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП. Решението се обжалва и в съответната част за присъдените в тежест на касатора разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в съответните обжалвани части. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правният въпрос от значение за спора са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1, ГПК. Ответникът по касационната жалба в отговора на същата изразява становище за неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. При постановяване на въззивното решение, съдебният състав на АС-Велико Търново е изложил следното: От събраните по делото доказателства – писмени документи, експертизи и свидетелски показания се установяват релевантните за спора обстоятелства: Причинени на ищеца неимуществени вреди при ПТП с автомобил, по отношение на който е имало сключена валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с ответника ЗК „Лев Инс“ АД, като водачът на автомобила е бил неправоспособен и има вина за настъпване на ПТП, изразяващо се в самокатастрофа при механизъм, подробно изяснен от заключението на вещото лице по приетата съдебноавтотехническа експертиза. С оглед наличието на застрахователно събитие, на 08.12.2020 г. пострадалият е заявил пред застрахователя претенция за обезщетение, която не е удовлетворена. При установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е формирал извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.432 КЗ, което обуславя ангажиране отговорността на застрахователя за репариране на причинените на ищеца вреди. Спорът пред него по делото, според въззивния съд, е бил сведен само до справедливия размер на дължимото обезщетение при преценяване обема и степента на засягане на телесния интегритет на ищеца и относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, при съобразяване начина на получаване на уврежданията, претърпените болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, проведеното лечение, отражението върху бита, социалния и професионален живот, степента на възстановяване и цялостните последици за здравето, при следване на принципа, че обезщетението следва да служи единствено за репариране на вредите, а не да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалия, което налага отчитане на икономическата обстановка в страната. В тази връзка въззивният съд се е позовал на указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, и е отчел следните отчете следните факи: Към датата на ПТП ищецът е бил на 29 г. Той не е възприел механизма на ПТП, защото по личните му признания, обективирани в протокол за разпита му като свидетел по досъдебното производство, приет като доказателство по делото и представляващ годно доказателствено средство, е употребил много алкохол, напил се е и е заспал в лекия автомобил. Вследствие на ПТП му е причинено едно по-сериозно увреждане – мозъчно сътресение с разкъсно-контузна рана на челото по средната линия и фрактура на лява фронтална кост, както и по-леки травми – кръвонасядане на клепачите на дясното око и охлузвания по дясната ръка. В епикризата му е вписана и диагноза контузия на белия дроб, но вещото лице по съдебно-медицинската експертиза сочи, че тя няма клинично потвърждение в медицински документи, отразяващи направените му изследвания, при което съдът не приема да му е причинено такова травматично увреждане. Мозъчното сътресение е без данни за загуба на съзнанието – такава е посочена само от пострадалия при снетата му в болничното заведение анамнеза, но при прегледа му не са установени общи и периферни неврологични прояви и според експерта му е причинено временно разстройство на здравето, неопасно за живота. При постъпването му в болницата му е извършена лека оперативна интервенция при локална анестезия, като вещото лице сочи, че макар да се описва като амбулаторна операция, в действителност представлява манипулация, изразяваща се в хирургична обработка на раната на челото – почистване, хемостаза и зашиване. След това му в рамките на 4-дневен болничен престой е проведено консервативно лечение с прилагане на антибиотици и обезболяващи. Изписан е след оздравителен период, с редуцирани оплаквания. Според приетото заключение на СМЕ, възстановителният период от такава травма е около 20 -25 дни, като за около месец – два има остатъчни явления като главоболие, световъртеж, по-лесна уморяемост. С оглед свидетелските показния, съдът е приел, че през възстановителния период ищецът е изпитвал сочените от вещото лице остатъчни явления, приема, че поради главоболие и световъртеж той е имал затруднения да се обслужва сам, да се придвижва самостоятелно и се налагало да бъде обгрижван. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите за степента, интензитета и продължителността на търпените от него болки и страдания – че ползвал патерици около месец, защото му се замайвала главата и губел равновесие, че се оплаквал от болки в рамото и крака и от стягане в гърдите и болки в коляното, че година след инцидента той продължава да има болки в главата, не може да вдига тежко и му се замайва главата при стоене на слънце, при промяна на времето и резки движения. Според съд, свидетелките не биха могли да се считат безпристрастни и незаинтересовани от изхода на спора, тъй като първата е негова съжителка и имат три деца, които заедно издържат, а втората е негова снаха. Главозамайването и световъртежът изключват възможността той да е в състояние да използва патерици за придвижване, болки в рамото, в крака, в коляното и в гърдите не могат да бъдат свързани с причинени на ищеца травми от ПТП, защото данни за наранявания на тези крайници и на белите дробове/ ребрата не са налични в медицинската документация по делото, а и остатъчни явления замайване при стоене на слънце и при промяна на времето, не се сочат като възможни последици от компетентното вещо лице. Освен това, по делото е установено при проведеното на ищеца интервю за нуждите на допуснатата съдебно-психологическа експертиза, че непосредствено след ПТП, тъкмо когато ищецът е започнал да се движи сам, му е извършена операция на черния дроб, което отново е наложило да остане на легло. Според съда било очевидно, че има два независими един от друг здравословни проблема, с които ищецът се е сблъскал по приблизително едно и също време, а в свидетелските показания липсва разграничение на последиците и лечението на всеки един. Въззивният съд е приел, че при ищеца възстановяването е протекло именно в рамките на сочения от вещото лице нормален оздравителен период до 2 месеца, и с оглед гласните доказателства: че семейният, социалният и професионалният живот на ищеца е бил засегнат от конкретното ПТП в рамките до 2-3 месеца след инцидента. По данни на свидетелките ищецът, който полагал труд в строителството, не работи след инцидента, но липсват доказателства, че това се дължи на обективни причини, в пряка причинно-следствена връзка с получената при ПТП травма, а не на някакви други обстоятелства, включително и свързани с чернодробната му операция. По отношение на негативните емоционални последици вследствие на ПТП, съдът приема заключението на вещото лице по приетата съдебно-психологическа експертиза. Несъмнено в рамките на периода, в който ищецът е лежал на легло, разчитал е на чужда помощ и подкрепа, не е можел пълноценно да общува с малолетните си деца и с близки и приятели, т.е. около три месеца, той се е чувствал безпомощен, непълноценен и безполезен, загубил е самочувствие и е изпитвал неудобство, тревога и притеснение от това, че не е можел да полага труд и да реализира доходи за издръжка на себе си и семейството си. Съдът е взел предвид, че към датата на ПТП ищецът е млад човек на 29 г., което несъмнено способства за по-бързото му и качествено възстановяване. Имал е и подкрепата на своето семейство и близки, което е повлияло на възстановяването му в психичен план. При съвкупния анализ от страна на съда на: ценовата конюнктура в страната към датата на ПТП, когато минималната работна заплата е била 610 лв., а средната по данни на НСИ за последното тримесечие на 2020 г. – около 1400 лв., съдът в настоящия му състав е счел, че обезщетение в размер на 10 000 лв. е годно да обезщети причинените на ищеца неимуществени вреди и определеният от ОС – Плевен размер от 50 000 лв. се явява силно завишен. Приел е, че окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, изразяващо се според застрахователя в непоставяне на обезопасителен колан и приемане да се вози в автомобил при знание, че водачът му е неправоспособен. Съдът е направил извода, че пострадалият има принос за настъпването на вредите чрез нарушаване на изискването на чл.137 а ал.1 ЗДвП за поставяне на предпазен колан, тъй е доказано от заключението на вещото по съдебно-автотехническата експертиза, че процесният автомобил е бил оборудван с колани и същите не са били използвани нито от водача, нито от пострадалия ищец. Прието е също така наличието и на втора форма на принос – приемане от пострадалия да се вози в автомобил, управляван от лице, за което е знаел, че е непълнолетен и съответно – неправоспособен водач, съдът също приема за доказана: водачът на автомобила, в който е пътувал ищецът е негов първи братовчед. Към датата на ПТП същият не е бил навършил 17 г. Житейски логично за съда е при отчитане на близката им родствена връзка и голямата възрастова разлика помежду им – 12 г. ищецът да знае, че същият е непълнолетен, като в случая той не е на границата с пълнолетието, а има повече от година до навършването му. Ето защо съставът на ВТАС е приел, че приносът на пострадалия правилно е определен от първоинстанционния съд на 50 %, защото с оглед всички доказателства по делото той категорично не може да се оцени като по-малък от приноса на деликвента. При редуциране на определеното застрахователно обезщетение с този процент, дължимото на К. обезщетение възлиза на 5 000 лв. се явява основателен само до този размер, като за разликата над него до претендираната сума от 50 000 лв. претенцията е неоснователна.. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на ищеца-жалбоподател се сочат като обуславящи изхода по спора шест такива, от които настоящият състав на ВКС,ТК счита, че следва да се допусне касационно обжалване на решението в обжалваната част за проверка за съответствие по обобщения въпрос относно критериите при определянето от съда по справедливост /чл.52 ЗЗД /на размера на застрахователно обезщетение с критериите за това, съгласно ППВС 4/68 и цитираната в изложението практика по чл.290 ГПК. Останалите въпроси от изложението се свеждат до оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда по приетия процент съпричиняване на резултата от страна на самия пострадал /чл.51 ал.2 ЗЗД/ и ВКС ще вземе становище по тях по същество на КЖ, доколкото съответстват на налични съответни оплаквания за това в същата. С оглед гореизложеното е налице основание за допускане на касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Касаторите са освободени от внасяне на държава такса, съгласно чл.83 ал.2 ГПК с разпореждане на съда, постановено по първоинстанционното дело. С оглед изложеното, съдът