Определение № 2795 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4431/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. А., подадена чрез адв. Д., срещу Решение № 723 от 16.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 498/2023 г. на Окръжен - Варна, с което след отмяна на Решение № 3732/30.11.2022 г., постановено по гр. д. № 14655/2021 г. по описа на РС– Варна, предявеният от касатора срещу „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД иск за признаване за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 5464, 38 лв. (пет хиляди четиристотин шестдесет и четири лева и тридесет и осем стотинки)– частичен иск от сума в общ размер на 10726,75 лв., представляваща стойност на реално потребени ВиК услуги в периода от 27.08.2020 г. до 28.10.2020 г. в обект на потребление с абонатен № 1159130, находящ се в [населено място], [улица], за което е издадена фактура № [ЕГН] от 30.11.2020 г., е отхвърлен. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Водоснабдяване и канализация– Варна“ ООД е подало отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е титуляр на партида с клиентски № 1159130, абонатен № 169901, открити за обект, находящ се в [населено място], [улица]. 8, респ. е потребител на ВиК услуги, предоставяни от ответника на посочения адрес. Счел е за безспорно между страните, че на 16.03.2020 г. водомерът в обект с абонатен № 169901 на адрес: [населено място], [улица], бил подменен и бил монтиран нов водомер с дистанционно отчитане и година на метрологична пломба 2019 година. Спорен на етапа на въззивното производство е бил въпросът какво е реалното количество доставена пийна и каква е стойността й, заедно със стойността на ВиК- услугите за този обект, за периода от 27.08.2020 г. до 28.10.2020 г., за който ответникът е издал фактура № [ЕГН]/30.11.2020 година. От представения по делото опис на отчети на абонат № 1159130 от таблет, обработен от 01.03.2020 г. до 14.03.2022 г., въззивният съд установил, че последното показание на измервателния уред преди процесния период, било отчетено на 27.07.2020 г. и е било 77 куб. метра. Следващата отчетна дата била 27.08.2020 г., когато отчет не бил извършен, като в графата за вид отчет било отразено „неотчетен“, а в графа за вид проблем било отразено „без достъп“. Записано било ново показание 94 куб м., като фактурата за доставените ВиК услуги до това показание от 94 куб. м. била платена и не е предмет на делото. На следващата отчетна дата 28.09.2020 г. от модул било отчетено показание на водомера 2 589 куб. метра. На дата 27.10.2020 г. от модул било отчетено показание от 3 192 куб. метра. На 28.10.2020 г. бил извършен реален отчет, като било отразено показание 3 193 куб. метра. На 23.11.2020 г. от модул било отчетено показание на водомера 3 201 куб. м. и на същата дата посредством реален отчет било регистрирано показание на водомера 3 201 куб. метра. Въз основа на заключението към комплексната съдебнотехническа експертиза, изготвено от компютърен специалист и специалист – хидроинженер, неоспорено от страните, въззивният съд приел, че показанията на водомера били отчитани регулярно чрез дистанционни отчети и чрез реален отчет (оглед) всяка година, като през релевантния период дистанционните отчети били извършвани на следните дати и при тях били отчетени следните показания: на 28.07.2020 г. – 77 куб. м.; на 28.10.2020 г. – 3 192 куб.м.; на 24.11.2020 г. – 3 201 куб. метра. Вещото лице констатирало съответствие на данните от софтуера за отчитане на показанията от водомера с дистанционно отчитане с данните от представения към отговора на исковата молба „Опис на отчети на абонат № 1159130 от таблет, модул, самоотчет, обработен от 01.03.2020 г. до 14.03.2022 г.“. Според хидротехническата част от заключението в процесния период от 27.08.2020 г. до 28.10.2020 г. водомерът бил в метрологична годност. При извършен на 21.09.2022 г. оглед на място експертът установил показания на измервателния уред от 3 424 куб. метра. Вещото лице определило максималното количество вода, което можело да премине през водомера за процесния период от 27.08.2020 г. до 28.10.2020 г., съобразно пропускателната способност на входящата тръба, в следните стойности: 1 476 куб. м при скорост на водата от 1 м/сек за 61 дни; 3 689,28 куб. м при скорост на водата от 2,5 м/сек за 61 дни; 3 749,76 куб. м при скорост на водата от 2,5 м/сек за 62 дни; 2 999, 808 куб. м при скорост на водата от 2 м/сек за 62 дни. Вещото лице констатирало, че процесната фактура от 30.11.2020 г. била издадена в съответствие с утвърдените от КЕВР цени на потребление. При произнасяне по оплакванията във въззивната жалба дали е налице техническа възможност за доставянето на начислените 3 099 куб. м. вода до обекта в посочения двумесечен период въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 66, ал. 1, т. 1 от Наредба № 4 от 2005 г. за проектиране, изграждане и експлоатация на сградни водопроводни и канализационни инсталации на МРРБ, на която се е позовал районният съд, е неотносима съм разглеждания случай, приложение към който намирал чл. 66, ал. 1, т. 2 от същата наредба, съгласно който максималните оразмерителни скорости на студената вода и на горещата вода за битови и производствени нужди за всички водопроводни отклонения и за водопроводните инсталации във всички останали сгради е 2,5 м/сек. Решаващият съд е приел, че по делото не са налице данни, от които да се направи извод за наличие на хипотезата на чл. 66, ал. 1, т. 1 от Наредба № 4/2005 г. на МРРБ, отнасяща се за гравитационни и помпени водопроводни инсталации за питейнобитови нужди (за инсталацията след напорния резервоар) в жилищни и обществено-обслужващи сгради с помещения с допустимо ниво на шума до 40 dB(A) - 2,0 m/s. Позовал се е на чл. 7, ал. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи на МРРБ, съгласно който имотите на потребителите се водоснабдяват, като сградните водопроводни инсталации или вътрешните водоснабдителни мрежи се присъединяват към водоснабдителните системи чрез водопроводно отклонение с водомерен възел. След като водоснабденият имот представлявал дворно място с жилищна сграда, водоснабдени посредством водопроводно отклонение с водомерен възел, максималното количество вода, което било възможно да премине през водопреносната система за 62 дни, е 3 749,76 куб. м., съгласно заключението, т.е. налице е техническа възможност за реалното потребление в обекта на фактурираното количество вода от 3 099 куб. метра. Предвид изправността на водомера, меродавни за определяне на количеството потребена вода били именно показанията на измервателния уред, който преди 27.08.2020 г. и след 28.10.2020 г. отчитал вярно количеството потребна вода в имота. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следният значими за изхода на делото въпрос, обобщен от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и относимите към спора доказателства?“. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – ППВС № 1/1953 – т. 8, ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 143 от 06.02.2017 г. по т. д. № 2693/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г. на ВКС, I ГО, Решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II ТО, Решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3786/2014 г. на ВКС, II ТО. Поставеният от касатора въпрос несъмнено е обусловил правната воля на решаващия състав и затова покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по него касационен контрол не може да се допусне, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При обосноваване на извода каква е стойността на доставената от ответника до процесния обект за исковия период питейна вода и ВиК услуги, съобразно описаните в процесната фактура, въззивният съд е обсъдил възраженията и доводите на ищеца и е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на вземането на ответника. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод, че при условията на пълно и главно доказване ответникън е доказал, че е доставил ВиК услуги в количество и на стойност, съобразно описаните в процесната фактура, въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото писмени доказателства и заключенията към съдебно-техническите експертизи. Обсъдил е възраженията на ищеца, че е технически невъзможно преминаване до обекта на ищеца на количество питейна вода на претендираната от ответника стойност. В тази връзка се е позовал на заключението на вещото лице хидроинженер към комплексната съдебно-техническа експертиза и е преценил за неоснователни доводите на въззиваемия в отговора на въззивната жалба. В обобщение - касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение