Определение № 50562 от 13.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2228/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото Л. М. Б. против решение № 614/08.06.2021 г. по в.гр.д. № 3375/ 2020 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 4763/06.08.2020г. по гр.д. № 9144/2018г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от него, чрез неговата майка и законен представител М. Б. Л., иск по чл.432, ал.1 от КЗ срещу ЗК „Лев Инс“ АД за заплащане на сумата от 90 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, осъществено 20.02.2018г. в [населено място], като са му възложени и разноските по делото. Касаторът намира обжалваното решение за неправилно, поради противоречие с основни принципи на правото относно деликта, събраните доказателства и съдебната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Твърди, че актът е необоснован, с оглед допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение, довели до неправилни фактически и правни изводи. На основание чл.38 ЗА се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ за трите инстанции. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Реализиарно ли е ПТП, постарадалият от ПТП, на който ответното застрахавателно дружество дължи обезщетение за причинените му неимуществен вреди, размера на тези вреди, вината на пострадалия и доказателствените средства за доказването им?; 2/ Може ли двете съдебни инстанциии да имат различна преценка при прилагане на приниципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?; 3/ Може ли при едни същи доказателства да се разминават толкова драстично изводите на двете съдебни инсатнции относно основателността и доказаността на исковата претенция ?; 4/ Трябва ли решаващият съдия да получи травми, за да осъзнае житейската и правна истина за страдание по фрактури?; Ако решаващият съдия не може да страда, следва ли да решава такива дела?; Следва ли такъв /нестрадащ съдия/ изобщо да бъде съдия и да ощетява пострадалите?; Има ли право такъв /нестрадащ/ съдия изобщо да твърди, че е справедлив човек?“. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК, като цитира следната съдебна практика: ППВС № 4/1968г., определение № 137/01.03.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на 2-ро т.о. на ВКС и решение № 36/08.03.20216 г. по т. д. № 507/2015 г. на 1-во т.о. на ВКС. Твърди се, че решението е очевидно неправилно, тъй като противоречи на основни принципи на правото относно деликта, на закона, на събраните доказателста и на практиката на ВКС. Ответникът по жалбата и по делото, ЗК „Лев Инс“ АД в писмен отговор поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, съответно, че жалбата е неоснователна. Претендира заплащане на радноски за процесуално представителство от юрисконсулт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Предявен е иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ от Л. М. Б., чрез неговата майка и законен представител М. Б. Л., против ЗК “Лев Ине” АД, за присъждане на обезщетение в размер на 90 000 лева - неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 20.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от настъпване на събитието до окончателното изплащане на сумата. От фактическа страна не е спорно, че на 20.02.2018 г. около 12:50 ч. в [населено място], на [улица]около № 38, е настъпило транспортно произшествие, при което мотоциклет Я. 125, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от третото лице-помагач П. П. Д., застрахован при ответната застрахователна компания по застраховка „ГО на автомобилистите“, при предприемане на маневра за заобикаляне на спрели микробуси в неговата лента за движение, при скорост от около 17 км/ч, се ударил в пешеходеца Л. М. Б., който по същото време бил предприел пресичане на пътното платно на необозначено за това място, с посока от дясно на ляво, считано по посока на движение на мотоциклета. От удара тялото на детето – пешеходец е отхвърлено напред и в дясно и с ротация е паднало на мястото на терена. Този механизъм се потвърждава и от приетата по делото автотехническа експертиза. Експертът е дал заключение, че в случая водачът на мотоциклета не е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара чрез своевременно предприемане на маневра за аварийно спиране, докато пешеходецът е имал техническа възможност да възприеме движещия се мотоциклет и да не предприеме пресичане на пътното платно на разстояние, по-малко от опасната зона за спиране на мотоциклета. От произшествието ищецът е получил следните травматични увреждания, констатирани и от приетата по делото съдебно-медицинска експертиза: контузия на мозъка - лека степен на тежест; счупване на основата на черепа в лява слепоочна базална област — средна черепна ямка в ляво; множество охлузвания по челото, дясна буза и отток на горна устна; кръвотечение от левия ушен канал; разкъсно-контузна рана на лява ушна мида; лицево-челюстна травма изразяваща се в счупване на корона на зъб 31 - 1/2 и луксация на 21-II степен. От тях, множеството охлузвания по челото, на дясната буза, както и отока на горната устна и разкъсно-контузната рана на лявата ушна мида са оздравели за период до две седмици. При личния преглед вещото лице е установило, че няма остатъчни белези от произшествието, с изключение на белега на лявата ушна мида, с дължина от 3 см. Възстановителният период за мозъчната контузия е до една година, като при ищеца той е протекъл без отпадна неврологична симптоматика. При последния преглед е установено, че Б. е в добро общо състояние, в ясно съзнание, със запазена сила, скорост и обем на движенията в четирите крайника, съответни на неговата възраст, походката е самостоятелна. Не е установена затруднена двигателност или нефунционалност на опорно - двигателния аппарат. По отношение на зъбите до момента не е направена консултация със стоматолог и не е проведено лечение. За установяване на търпените от ищеца Б. неимуществени вреди в производството пред първата инстанция са събрани и гласни доказателства чрез разпита на неговия дядо Б. Л. Б.. При така изяснената фактическа обстановка апелативният състав напълно е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск. В мотивната си част е изложил, че основателността на претенцията с правна квалификация чл.432, ал.1 КЗ на пострадалия срещу застрахователя на гражданската отговорност на причинителя на вредите, предпоставя установяването на две групи юридически факти: от една страна наличие на елементите от състава на непозволеното увреждане - противоправно поведение, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, и вина, която съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното; от друга страна, валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ между делинквента и ответника-застраховател, с период на покритие, включващ датата на настъпване на събитието. Намерил е, че в настоящия случай не е налице деликт, тъй като липсва противоправно деяние от страна на водача на мотоциклета. Констатирал е, че по делото липсват доказателства, които да обосноват извод, че при настъпване на произшествието водачът на мотоциклета е нарушил което и да е от правилата за движение по пътищата. Въз основа на САТЕ е приел за установено по категоричен начин, че причината за настъпването на процесното ПТП е единствено поведението на пострадалия, който е предприел внезапно пресичане на необозначено за това място на платното за движение, при наличие на техническа възможност да възприеме движещия се мотоциклет и да остане извън опасната му зона за спиране. Съдът е обсъдил приложението на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП, съгласно която водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движение да се съобразяват с конкретните пътни условия, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. В тази връзка е възприел внезапното излизане на ищеца Б. на пътното платно пред мотоциклета за непредвидимо препятствие, защото водачът на мотоциклета нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди този факт, а от САТЕ е установил и че не е могъл и да го предотврати. Заключил е, че механизмът на произшествието сочи на случайно събитие по смисъла на чл.15 от НК, при което липсва вина у лицето, причинило увреждането. В тази връзка въззивният състав е посочил, че съобразно постановките, дадени в т. 5, б. "б" от Тълкувателно решение № 106/1982 г. на ОСНК на ВС, водачът на моторно превозно средство не носи наказателна отговорност, когато в опасната зона за спиране на моторното превозно средство бъде увредено лицето, което е създало опасността. Позовал се е и на т. 5 на Тълкувателно решение № 28/1984 г. на ОСНК на ВКС, където изрично е посочено, че когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Поради изложеното и предвид констатираната липса на виновно неправомерно поведение от страна на водача на мотоциклета, решаващият състав е приел за неоснователна претенцията на ищеца Б. срещу ЗК „Лев Инс“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставените от жалбоподателя въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, доколкото не са обуславящи за изхода на спора. Въпросите под № 1 са теоретично поставени, без да са свързани с конкретните изводи на съда, довели до отхвърлянето на претенцията. Въпросът, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, е неотносим за изхода на делото, тъй като искът не е уважен, поради липса на виновно неправомерно поведение от страна на застрахования водач на мотоциклета, с оглед на което не е обсъждан от въззивния съд размера на евентуално дължимото обезщетение и критериите, приложими при определянето му по чл.52 ЗЗД. Въпрос № 3 съдържа неверни твърдения за драстично разминаване на изводите на двете инстанции относно основателността и доказаността на исковата претенция, при споделяне от въззивния съд на извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск и обсъждане от въззивната инстанция на наведените оплаквания във въззивната жалба, очертаващи предмета на производството пред него. Неотносими към изхода на спора са и въпросите за т. нар. от касатора „нестрадащи“ съдии, като те не са свързани със законовите изисквания за формиране на валиден съдебен състав. Предвид липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъде обсъждан сочения допълнителен субективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - ТР № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното, атакуваното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване. С оглед изход на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски по чл. 78, ал.8 ГПК за настоящото производство в размер на 150 лева- юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд