Определение № 1955 от 22.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3520/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. Г., чрез адв. Р. М., срещу въззивно решение № 90 от 14.03.2023 г., постановено по възз. т. д. № 641/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което като е потвърдено решение № 260070/14.06.2022 г. по т. д. № 8/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора, e отхвърлен предявеният от касаторката против „Застрахователна Компания Лев Инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата 100 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Й. А. М., настъпила при ПТП на 26.02.2020 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) „по какъв начин следва съдът да извърши преценка на събраните по делото доказателства и по-специално свидетелските показания, при наличие на противоречие както между показанията на различните групи свидетели, така и между тези показания и данните за правнорелевантните факти, съдържащи се в други доказателства“; 2) „задължен ли е съдът да прецени евентуалната заинтересованост на разпитан по делото свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, при наличие на данни за това“; 3) „как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му“; 4) „следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други“; 5) „при довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда и неизяснени от съда противоречия в приобщените по делото свидетелски показания, длъжен ли е въззивният съд да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани, относими и релевирани доказателства и доводите на жалбоподателя и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми“; 6) „какво означава едно лице да е съжителствало с друго на съпружески начала и какви са критериите, по които може да се определи, че лицето е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане“; 7) „спадат ли фактическите съпрузи към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт“; 8) „при претенция за обезщетение на неимуществени вреди при смърт на фактически съпруг, налице ли е изискване да бъде доказано, че между претендиращия обезщетение и починалото лице е съществувала особено близка житейска връзка“; 9) „при претенция за обезщетение на неимуществени вреди при смърт на фактически съпруг, следва ли съдът да изследва дали отношенията между ищеца и починалия са били като между фактически съпружески съжители, както и дали претърпените от ищеца неимуществени вреди съответстват на такива претърпени от лице, което е съжителствало на семейни начала с пострадалото лице“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата – ЗК „Лев Инс“ АД, чрез юрк. А. Г., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда № 42/14.12.2022 г. по нохд № 632/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора подсъдимият И. Д. И. е признат за виновен в това, че на 26.02.2020 г., около 7.30 ч. западно от ул. „23-та“ в [населено място], [община], при управление на МПС – специализиран автомобил (сметосъбирателен) марка „Мерцедес 2628“, е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1, чл. 25, ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 40, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Й. А. М., за което му е наложено съответно наказание. Не е спорно, че съгласно застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за отговорността на водача И. за причинени вреди при управлението на процесното МПС е налице валидно сключен застрахователен договор с ответното дружество. Спорният по делото въпрос е за активната материалноправна легитимация на ищцата да получи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Й. М.. В тази връзка апелативният съд е обсъдил обясненията на ищцата, дадени по реда на чл. 176 ГПК, заключението на приетата по делото съдебно психологическа експертиза, както и изслушаните по делото свидетелски показания. Приел е, че между К. Г. и Й. М. са съществували чувства на привързаност и интимна връзка. Същевременно е посочил, че събраните по делото доказателства, вкл. и свидетелските показания, не установяват по безспорен и категоричен начин правнорелевантния факт - съществувало фактическо съпружеско съжителство между К.Г. и Й.М.. Според свидетелите, посочени от ищцата, тя и починалият са живели на семейни начала от 2004 г. в едно домакинство на различни места, последното от които – в къщата на майката на Й. М.. Обсъждайки тази група свидетелски показания, съдът е намерил, че те са непоследователни, противоречиви и не съвпадат както с останалите доказателства, така и с обясненията на ищцата. Кредитирани са другата група свидетелски показания (на брата на починалия и неговата съпруга), като е посочено, че те са придобити пряко и непосредствено от общото им съжителство в една къща с Й. М.. Същите установяват, че ищцата и починалият се познавали отдавна като приятели, имали периоди, в които са живеели заедно, но не на семейни начала. Й.М. имал и други приятелки, с които поддържал връзки и го посещавали. Ищцата пребивавала в къщата им 2-3 дни преди инцидента и си тръгнала веднага след погребението, като не е заплащала разходи за същото и не е посещавала гроба на Й.М.. При извършения анализ на спорните факти и обстоятелства и ангажираните от страните доказателства, съдът е приел, че по делото не е установено по безпротиворечив и категоричен начин отношенията между К.Г. и Й.М. да са били като между съпрузи. Посочено е, че при твърдение за наличие на връзка, основана на фактическо съпружеско съжителство, освен наличието на интимна връзка, ищецът следва да докаже и наличието на общност, изразяваща се в общо управление на домакинството, съвместен общ стремеж за осигуряване на средства за семейството, общи житейски планове и осъществяването им, общо съпреживяване на различни събития. Прието е, че в случая, от посочените предпоставки е доказано само наличието на интимна връзка между ищцата и починалия в определени периоди от време, но останалите признаци на фактическо съпружеско съжителство – постоянна, ангажирана и стабилна емоционална връзка в едно общо домакинство, не са установени по делото. В заключение е направен извод, че между ищцата и починалия не е съществувала такава житейска връзка, която да е възможно да се определи като фактическо съпружеско съжителство, поради което претенцията й за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е неоснователна и следва да се отхвърли. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. По първите три поставени въпроса в изложението, касаещи приложението на нормата на чл. 172 ГПК при оценката за достоверност на събраните по делото свидетелски показания, съществува създадена константна практика на ВКС (вж. - решение № 338/20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г., II г. о. и др.), включително цитираната от касаторката, на която въззивното решение не противоречи. Изяснено е, че поначало не съществува забрана в процеса да бъдат разпитвани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които не са благоприятни за противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да се базира на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случая, при формиране на преценката си относно доказателствената стойност на показанията на свидетелите, посочени от ищцата, и на другата група свидетели, съдът е спазил процесуалните норми. Гласните доказателства са обсъдени поотделно, в съпоставка и в съвкупност с всички останали доказателства; показанията са анализирани от съда и преценени с оглед възможна заинтересованост, последователност, начина, по който свидетелите обективно са могли да възприемат обстоятелствата (пряко или опосредено). Досежно констатираните противоречия в тях, съдът е посочил какво приема за установено, респ. за кои факти и обстоятелства кредитира показанията и кои факти и твърдения счита, че не са доказани и защо. Въпроси № 4 и 5 в изложението, относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, нямат претендираното от страната значение. В съдебната практика, включително цитираната от жалбоподателката, безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. В подробно изложените мотиви към въззивното решение са анализирани всички събрани доказателства, като е посочено кои доказателства и защо се кредитират, както и на кои от тях съдът не дава вяра и защо. В рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК са обсъдени доводите и възраженията на страните, като в решаващите си изводи съдът е посочил кои правнорелевантни факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои счита за недоказани, съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса. Несъгласието на касаторката с анализа и оценката на доказателствата и с крайния резултат по делото съставляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Последните четири въпроса се свеждат до въпроса за материалноправната легитимация на ищцата и дали тя е в кръга лица, които имат право да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Въпросът е релевантен, но по отношение на него не са налице поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съдебната практика е установена (напр. - решение № 126/18.10.2019 г. по т. д. № 1785/2018 г., II т. о. на ВКС и др.), че в случай като разглеждания, на доказване в процеса подлежат както настъпилите неимуществени вреди, така и вида на връзката между пострадалото лице и претендиращия обезщетение, като преценката е при условията на пълно и главно доказване на факта на специалната връзка между починалия и лицето, претърпяло неимуществени вреди. При твърдение за наличие на връзка, основана на съпружеско съжителство, на доказване подлежи фактът на претърпените неимуществени вреди от лице, което освен че е било в интимна връзка с пострадалия, е живяло фактически трайно в едно домакинство с него. При твърдение за фактическо съпружеско съжителство на доказване подлежи осъществяването на трайна връзка, заключаваща се в общо домакинство, независимо от местоживеенето на лицето, поддържане на общност на отношения от материален и нематериален характер, съвместна грижа на лицата едно за друго, когато съжителстват само двете лица и нямат деца. При доказване на фактическо съжителство, лицето, което се позовава на такава връзка с пострадалия, следва да установи, че освен емоционални и духовни отношения с починалия, е имало и общо домакинство, общи икономически отношения, свързани с полагане на общи усилия за задоволяване на нуждите на семейството и осигуряване на неговото благополучие, т. е. съвместният общ стремеж на двамата съпрузи за осигуряване на средства за семейството, взаимност и обща грижа един за друг. На доказване подлежи общността между лицата, общото им управление на домакинството, общи планове и осъществяването им, общо съпреживяване на различни събития. Само установяване на връзка между лицата, която има по-дълготраен интимен характер, не е достатъчно да обуслови извод за определяне на ищеца като лице, което съжителства на семейни начала с пострадалия и има право на справедливо обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. Въззивният съд е анализирал събраните по делото гласни доказателства с оглед необходимостта от изследване на твърдяната от ищцата връзка с починалия, основана на фактическо съпружеско съжителство. Като е констатирал наличието на противоречие между свидетелските показания относно съвместното съжителство в общо домакинство на К. Г. и Й. М., апелативният съд е намерил за доказана единствено трайната интимна връзка между ищцата и починалия, но не и останалите признаци, значими за връзка, приравняваща се на съпружеско съжителство. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие със задължителната практиката на ВКС изключва приложението на второто сочено основание за допускане на касационно обжалване - по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, жалбоподателката не сочи (извън аргументацията по формулираните въпроси) никакви доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. След като и поставените въпроси не обуславят допускането на касационния контрол, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 150 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение