Определение № 1345 от 13.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2328/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата Д. К. П., подписана и от процесуален представител адвокат С. Х. Е. срещу решение № 112 от 15.07. 2025 г. по в. гр. дело № 249/2024 г. на Окръжен съд – Ямбол, I въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 227 от 23.04.2024 г. по гр.дело № 2914/2022 г. на Районен съд – Ямбол в частта, с която е допълнено решение № 8 от 05.01.2024 г. по гр. д. № 2914/2022 г. на Районен съд – Ямбол, като е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК връзка с чл. 86 ЗЗД, че Д. К. П. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД при условията на солидарност с поръчителя В. Г. Д. сума в размер 5 469,71 евро, представляваща просрочена договорна лихва, начислена съгласно Раздел II, т. 4 от Договор за кредит за периода от 20.09.2012 г. до 12.03.2020 г., и Д. К. П. е осъдена да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 420,29 лв., представляваща направени в исковото производство разноски за този иск, сумата 25,06 лв., представляваща направените в заповедното производство разноски, както и на основание чл. 78, ал. 3 връзка с чл. 81 ГПК сума в размер 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът не е отговорил на наведените във въззивната жалба доводи, нито е изложил мотиви за своето решение. Релевира и доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените павила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд в противоречие със съдопроизводствените правила е посочил, че възприема мотивите на първоинстанционния съд, не е разгледал възраженията във въззивната жалба и доводите на страните и не е изложил собствени мотиви. Счита за неправилен извода, че съдът не е длъжен да разгледа молбата за допълване на решението в открито заседание. Излага доводи, че при наличието на неизяснени факти, спор относно основанието и размера на претенцията, както и необходимостта от събиране на още доказателства, съдът е следвало да насрочи открито съдебно заседание. Непровеждането на открито заседание е нарушило правото на защита на касатора и решението е постановено без да е установена реалната фактическа обстановка, без да са събрани релевантни доказателства и без изслушване на страните. Не са изяснени претендираните периоди и точните размери на лихвата, не са отразени направените погасявания, не са разгледани възраженията на касатора /въззивник във въззивното производство/, свързани с липса на правно основание за начисляване на лихва, с несъгласието с вида и размера на претендираната лихва. Въззивният съд не е анализирал и не е изложил мотиви защо присъденият размер на лихвата е различен от посочения размер в заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Касаторът поддържа становище за неправилност на съображенията и доводите относно погасителна давност по отношение на претендираната лихва, несоъбразяване с обстоятелството, че банката не е обявила договора за кредит за предсрочно изискуем при неплащане на вноски. Релевира доводи, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и съдебната практика, според която по договор за кредит изискуемостта на лихвите настъпва с падежа на всяка отделна вноска, освен ако банката не упражни правото си по чл. 230, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ да обяви договора за предсрочно изискуем, с което изискуемостта на всички задължения се ускори. Поддържа, че при необявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем погасителната давност за всяка вноска започва да тече от нейния падеж, а не от изтичането на срока на договора.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 197/19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 95/15.06.2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, и които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. Следва ли второинстанционният съд да формира самостоятелно мотиви, с които да даде отговор на възраженията от въззивната жалба?

2. Допустимо ли е съдът да се произнесе по молба за допълване на съдебно решение по чл. 248 ГПК в закрито заседание, когато са налице спорни въпроси относно вида и началния момент на претендираната лихва, без да даде възможност на страните да бъдат изслушани, с което се засяга правото на защита? Допустимо ли е съдът да допълни съдебното решение по чл. 248 ГПК чрез присъждане на лихви, без да обсъди направените възражения относно дължимостта, вида и размера на лихвите, с което се нарушава правото на защита и принципа на мотивираното съдебно решение? – противоречие с решение № 133/2021 г. по гр. д. № 1497/2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Дали при неползване от страна на банката на правото й да обяви договора за кредит за предсрочно изискуем поради неплащане на вноски, погасителната давност за лихвите по договора тече от падежа на всяка отделна неизплатена вноска, а не от изтичането на срока на договора или от момента на евентуалното обявяване на предсрочната изискуемост?

4. Има ли значение за изтичането или прекъсването на погасителната давност за лихвите по договор за кредит фактическото непредявяване на иск за предсрочно погасяване на целия дълг от страна на банката, въпреки неплащане на вноски от длъжника?

5. Дали при неползване от страна на банката на правото й да обяви договора за кредит за предсрочно изискуем поради неплащане на вноски, погасителната давност за лихвите по договора тече от падежа на всяка отделна неизплатена вноска, а не от изтичането на срока на договора или от момента на евентуалното обявяване на предсрочната изискуемост?

Касаторът поддържа, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, което урежда въпроса за началния момент на давността за отделни плащания по договори за кредит.

Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт Е. Р. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че липсва формулиран правен въпрос от значение за тълкуването на закона или развитието на правото, както и че не е налице противоречие с практиката на ВКС. Поддържа становище за правилност на извода на въззивния съд, че по възражението, свързано с началния момент на погасителната давност, е обвързан със сила на пресъдено нещо, тъй като обжалваното решение не е основно, а е постановено по реда на чл. 250 от ГПК. В решение № 8 от 05.01.2024 г. първоинстанционният съд точно и ясно е посочил на кои основания и от кой момент счита, че започва да тече погасителната давност на вземанията по договора за банков кредит. Решението не е обжалвано от страните, влязло е в сила, поради което не подлежи на повторно разглеждане от въззивния съд и съставът, разглеждащ въззивната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК, е обвързан от установената със сила на пресъдено нещо начална дата на погасителната давност. Ответникът излага доводи за законосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт и липса на допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа, че въззивният съд се е възползвал от процесуалната възможност, предвидена в чл. 272 ГПК, но е изложил и свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи, като е отговорил на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Счита, че в първоинстанционното производство ищецът и ответниците са заявили своите възражения относно дължимостта на претендираната договорна лихва, нейният размер е установен от заключението на съдебно-счетоводната еккспертиза, което не е оспорено, поради което не е било необходимо разглеждането на молбата по чл. 250 ГПК в открито съдебно заседание. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е препратил към мотивите на решението на СГС съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК. В допълнителното първоинстанционно решение е направен извод за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност по съображения, че давността за предявяване на вземането за просрочена договорна лихва е започнала да тече от 20.12.2021 г., от която дата вземането по договора за кредит е станало изцяло изискуемо, като банката не е упражнила правото си на предсрочно погасяване на вземането. Като е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт съобразно чл. 272 ГПК, въззивният съд ги е направил свои мотиви.

Във връзка с оплакванията и доводите във въззивната жалба съдебният състав е приел, че с влязло в сила решение № 8 от 05.01.2024 г. по гр. дело № 2914/2022 г. на Районен съд – Ямбол поради необжалването му от страните/ е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Д. К. П. и В. Г. Д. дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 134/2022 г. по описа на Районен съд - Ямбол: 1/ просрочена главница в размер 6 225,79 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.01.2022 г. до окончателното плащане на дълга; 2/ договорна лихва, начислена за периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г. включително, дължима на основание т. 4, Раздел II от Договора за кредит в размер 172,86 евро; 3/ непогасена договорна лихва, начислена за периода от 14.03.2020 г. до 20.12.2021 г. вкл., дължима на основание т. 4 от Договора за кредит в размер 55,06 евро. Констатирал е, че с посоченото решение искът за разликата над 55,06 евро до 272,36 евро е отхвърлен като неоснователен. Въззивната инстанция е изложила, че със сила на пресъдено нещо възраженията за недействителност на процесния договор за кредит са приети за неоснователни по следните съображения: договорът е сключен в писмена форма, изискуема според чл. 10, ал. 1 ЗПК; изпълнени са изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 11 и т. 12 ЗПК; има подписан подробен погасителен план, отговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 с ГПР - 18,82 %; промяна в стойността на БЛП не е извършвана за целия срок на действието му; клаузите в договора са индивидуално уговорени; годишната лихва е определена в размер на базовия лихвен процент - 7,99 % годишно, с надбавка 8,51%; изискването Общите условия да бъдат подписани на всяка страница от страните, залегнало в чл. 11, ал. 2 ЗПК е в сила от 23.07.2014 г. и не следва да се прилага за процесния договор, сключен на 19.12.2011 г., както и вземанията на банката по договора за кредит и тяхната изискуемост не са погасени по давност и се основават на настъпването на крайния срок на договора и падежа на последната погасителна вноска, а не на предсрочната и изискуемост. Предвид формираната сила на пресъдено нещо, въззивната инстанция е направила извод, че релевираните от ответниците възражения, поддържани и във въззивната жалба, са неоснователни. Посочила е, че поради установената със сила на пресъдено нещо действителност на договора за кредит не следва да се прилага санкцията на чл. 22 ЗПК за дължимост само на главницата при недействителен договор за потребителски кредит, поради което е заключила, че е установено съществуването на задължението на ответниците по предявените искове към ищцовата банка и по отношение на просрочената договорна лихва в размер 5 469,71 евро, изчислен съгласно раздел II, т. 4 от договора за кредит за периода от 20.09.2012 г. до 12.03.2020 г. вкл. и съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Оплакванията във въззивната жалба относно разглеждане на молбата по чл. 250 ГПК в закрито заседание вместо в открито съдебно заседание с призоваване на страните са приети за неоснователни по съображения, че съдът няма задължение да разглежда молбата в открито съдебно заседание и съдът се е възползвал от предвидената в чл. 250, ал. 2, изр. 2 ГПК възможност.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът не е отговорил на наведените във въззивната жалба доводи, нито е изложил мотиви за своето решение, е неоснователен. Съобразно константната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т. д. № 309/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 201/16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 329/20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 130/23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно която основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице при разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустим иск, предявен от надлежна страна срещу процесуалнолегитимиран ответник, не е бил десезиран, поради което въззивното решение е допустимо.

Формулираните от касатора въпроси по т. 1 и вторият въпрос по т. 2 от изложението към касационната жалба се отнасят до задължението на въззивния съд да аргументира решението си като даде собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени фактически и правни изводи, които да изрази в мотивите си, като обсъди събраните доказателства, доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Посочените въпроси могат да бъдат уточнени по следния начин: Следва ли въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви и да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните? Уточненият процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значения за изхода на спора и е обусловил фактическите и правни изводи на въззивната инстанция. По отношение на него е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка дали е решен в съответствие с константната пракитка на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., ТКрешение № 67/16.06.2020 г. по т. д. № 882/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 105/14.01.2021 г. по т. д. № 2939/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о., цитираните в тях и други съдебни актове/.

Формулираните в т. 3 и т. 5 от изложението материалноправни въпроси са идентични и се отнася до началния момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за възнаградителни лихви по договор за банков кредит. Този въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на делото, от значение е за изхода на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд, предвид възприемането на мотивите, изложени в обжалваното решение на СГС, включително относно неоснователността на възражението за изтекла погасителна давност по съображения, че давността за предявяване на вземането за просрочена договорна лихва е започнала да тече от 20.12.2021 г., от която дата вземането по договора за кредит е станало изцяло изискуемо, като банката не е упражнила правото си на предсрочно погасяване на вземането. Налице е допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение проверка дали посоченият в т. 3, идентичен с т. 5 от изложението материалноправен въпрос е решен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Ямбол по посочения в т. 4 от изложението правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въпросът не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция и в този смисъл е ирелевантен.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по горепосочените правни въпроси, предвид наличието на константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна, предвид липсата на промяна в законодателството и в обществените отношения.

Не са налице и твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по формулирания в т. 2 от изложението първи процесуалноправен въпрос. Разпоредбата на чл. 250, ал. 2, изр. 2 ГПК е достатъчно ясна, че преценката дали молбата за допълване на решението следва да се разглежда с призоваване на страните в открито заседание, се извършва от съответния съд с оглед изясняване на неразрешената част от спора. В конкретния случай първоинстанционният съд е извършил преценка, че не е необходимо провеждане на открито съдебно заседание, като страните са имали възможност да изложат твърденията, възраженията и доводите си, да бъдат изслушани и да направят доказателствените си искания във връзка с иска за възнаградителна лихва за периода от 20.09.2012 г. до 12.03.2020 г., по който първоначално съдът не се е произнесъл, с отговора на исковата молба и в проведените открити съдебни заседания в производството пред СГС, а впоследствие във въззивното производство.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 109,39 евро.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение