Определение № 799 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2242/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. В. Д., чрез адв. Д. против решение № 25/02.03.2020 г. по гр. д. № 109/2019 г. на Апелативен съд – Варна (АС – Варна). Ответникът М. Д. Р., чрез адв. Б. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1624/09.10.2018 г. по гр. д. № 270/2015 г. на Окръжен съд – Варна за уважаване на предявения от ищеца М. Р. против касаторката иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и е прието в отношенията помежду им, че ответницата дължи на ищеца сумата от 90 000 евро по договор за заем, оформен в нотариален акт за договорна ипотека от 20.07.2010 г., № 32, том II, рег. № 4196, дело № 185 на П. П. - нотариус с № 224 на НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.08.2014 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение №5447/19.08.2014г. по ч. гр. д. № 10444/2014г. на Районен съд – Варна, 25 състав, вкл. и в частта на присъдените от първостепенния съд разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че по заявление на Г. К. Г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ответницата Д. за главница в размер на 90 000 евро, ведно със законната лихва и за разноски в размер на 6 521 лв., е издадена заповед за изпълнение № 5447/19.08.2014 г. по ч. гр. д. № 10444/2014 г. на Районен съд – Варна; в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило от длъжника възражение срещу заповедта, а в едномесечен срок заявителят е предявил установителен иск за съществуване на вземането си. Приел е, че последното произтича от валиден договор за паричен заем за сумата 90 000 евро със срок за връщане до 20.08.2010 г., обективиран в нотариален акт за договорна ипотека № 32, том II, рег.№ 4196, дело №185/20.07.2010 г. на П. П. - нотариус с рег. № 224 на НК, като за обезпечаване на задължението заемополучателката е учредила в полза на заемодателката ипотека върху описаните в акта свои недвижими имоти. С договор за цесия рег. № 3988 от 14.11.2014 г. на М. Д. - нотариус рег. № 529 на НК, Г. Г. е прехвърлила горното вземане на ищеца М. Р., а с нотариална покана, връчена на 17.11.2014 г. от същия нотариус, цесията е съобщена на длъжника. Развити са съображения, че страните по съглашението са постигнали валидно съгласие за сключването му (съвпадащи насрещни волеизявления по съществените му елементи) – за сумата от 90 000 евро, получена от длъжника преди подписването на нотариалния акт и срок за връщането й до 20.08.2010 г. Изтъкнато е, че предвид липсата на твърдения за връщане на паричния заем е налице неизпълнение на задължението за връщане на получената сума в уговорения срок. За неоснователни са приети защитните възражения на ответницата срещу иска - за нищожност, поради липса на съгласие и привидност, като са изложени доводи, че липсват въведени конкретни фактически твърдения за сочените пороци, както и ангажирани доказателства за това. Втората инстанция е счела за неоснователно и възражението за отсъствие на реално предаване на сумата по заема, като се е позовала на инкорпорирането в нотариалния акт на разписка за получаването й. Поради липса на доказателства е отречена основателността и на възражението на ответницата срещу действителността на договора за цесия. Прието е също, че тя е надлежно съобщена на длъжника и е произвела правно действие. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Първият порок се извежда от твърдението, че съдът отказал да се произнесе по заявеното основание за нищожност, поради липса на съгласие на процесния договор за заем, обезпечен с договорна ипотека. Очевидната неправилност се свързва с тезата на страната за умишлено препятстване от страна на съда на възможността за приемане на доказателство, което било възникнало в хода на процеса и своевременно представено, поради което делото било решено при очевидно неизяснена фактическа обстановка. Прави се и искане за спиране на производството до произнасяне по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС по следния въпрос: „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“, предвид „претенцията за нищожност на договора за поръчителство, тъй като нищожността му е очевидна“. Касационно обжалване не следва да се допуска. Обжалваното въззивно решение не е недопустимо. Съгласно установената съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 41 от 02.02.2012 г. по гр. д. № 1540/2010г. на IV г. о.; решение № 114 от 26.10.2012г. по т.д. № 907/2011г. на I т. о.; решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на I т. о.; решение № 141 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 5015/2013 г. на IV г. о., решение № 24 от 16.05.2016 г. по гр. д. № 5335 / 2015 г. на II г. о. и др. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество - когато е постановено без съдът да е сезиран или въпреки, че е бил десезиран; когато е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато е постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато не е разгледал предявения иск; когато е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, както и когато решението е произнесено по нередовна искова молба. В случая съдилищата, вкл. и въззивния съд, са се произнесли по спорното право, определено с основанието и петитума на иска, индивидуализирано чрез посочване от ищеца на правопроизводящия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Даден е и отговор на своевременно направените защитни възражения на ответника срещу иска, вкл. и поддържаната нищожност на съглашението за заем, поради липса на съгласие и привидността му и същото е намерено за неоснователно. Дали този извод е правилен и съответства на установените по делото факти е въпрос по същество на спора, който е предмет на производството във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл.290 ГПК), която се развива едва след като решението бъде допуснато до касационно обжалване – т. е. след като жалбата бъде селектирана при предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК (така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Произнасяйки се по спорното право, въведено като предмет на делото с твърденията на ищеца и заявения петитум, както и по защитните възражения на ответника съдът е дал дължимата защита санкция в пределите на спорния предмет. Отклонение от принципа за диспозитивното начало не е налице. Ето защо решенията на съдилищата, вкл. и на въззивния съд са постановени в съответствие със сезирането им и по предмета на делото, поради което не се откриват данни за вероятната недопустимост на произнасянето – основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Няма предпоставки за достъп до касация и поради сочената очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това основание предпоставя изискването за мотивирано твърдение за наличието му. При него е необходимо обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая жалбоподателят извежда доводите си за такъв порок на въззивното решение от факта, че съдът не приел доказателство и така делото било решено при „очевидно неизяснена фактическа обстановка“, а също и че съдебният акт бил постановен в противоречие на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необоснован. Доколкото обаче така мотивираните съображения се свеждат до несъгласие на страната с решаващите изводи на втората инстанция за основателност на претенцията и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК във връзка с неправилността на съдебния акт, не е налице аргументирано обосноваване наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с оглед очертаната по - горе и разбирана от състава негова дефинитивност. В заключение, касаторът не обосновава предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение. Липсва основание и за спиране на производството по делото до произнасяне на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 1/2020 г. по въпроса „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“. Това е така, защото страната не е поставила такъв въпрос във връзка със селектирането на касационната й жалба (по чл. 280, ал. 1 ГПК), поради което правните разрешения на ВКС по предмета на горното тълкувателно дело и обвързващото тълкуване, което там ще бъде дадено нямат обуславящо значение за изхода на настоящото дело. Ето защо искането за спиране е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. По горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение