Определение № 462 от 12.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1698/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Н. М. и Г. Н. М., чрез процесуален представител, против Решение № 207 от 27.02.2024 г. по в. гр. д. № 1895/2023 г. на Апелативен съд - София, с което след отмяна на Решение № 3791 от 14.12.2022 г. по гр. д. № 7402/2021 г. на Софийски градски съд е отхвърлен като неоснователен предявеният от настоящите касатори против „Инвестбанк“ АД (универсален правоприемник на ТБ „Виктория“ ЕАД) иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД - за реално изпълнение на задължение за заличаване на договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 36 от 14.02.2014 г. на нотариус М. М. - Р., с рег. № 504 на НК, поето с допълнително споразумение № 3 от 28.10.2014 г. - неразделна част от договор за кредит № 1038-12/18.07.2012 г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявения иск, както и присъждане на сторените разноски.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. „Допустимо ли е съдът да се произнесе по невъведено в процеса възражение ?“;

2. „Допустимо ли е, когато ВКС обезсили инстанционните решения на основание чл.293, ал.4 ГПК, и на основание чл.270, ал.3, изр. второ ГПК,

изпрати делото за разглеждане на родовокомпетентния съд, страните да въвеждат нови фактически твърдения и да релевират нови възражения, които не са били включени в исковата молба, респективно - в отговора на исковата молба, при първоначалното разглеждане на делото ?“;

3. „Каква е (и има ли) форма за действителност на споразумението, с което банката (кредитор) и ипотекарните длъжници се уговарят за условията, при които ще бъде заличена ипотека ?“.

Излагат се доводи, че формираните от въззивния съд правни изводи по въпроси № 1 и № 3, са в противоречие с практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 - решения по гр. д. № 189/2011 г. на I г. о.; по гр.д. № 4024/2021г. на I г. о.; по гр. д. № 4041/2013 г. на I г.о.; по гр. д. № 2372/2017 г. на IV г.о. и по гр. д. № 896/2012г. на III г. о.; по въпрос № 3 – решения по т. д. № 524/2020 г. на II т. о.; по т. д. № 2042/2020 г. на I т. о. и по гр. д. № 3229/2013 г. на IV г. о.

По въпрос № 2 се твърди, че отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с довода, че въззивният съд е допуснал очевидно объркване, като е приел, че формата на допълнителното споразумение към договор за банков кредит следва да се сключи във формата за едностранното съгласие за заличаване на ипотека, уредена в чл.179, ал. 1 ЗЗД, а не тази по чл.430, ал.3 ТЗ. Това, според касатора, се дължи на погрешно приложение на материални закони, довело до очевидна неправилност на постановеното решение.

Ответникът – „Инвестбанк“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С постановеното по делото първоинстанционно решение на Софийски градски съд „Инвестбанк“ АД е било осъдено на основание чл.79, ал.1 ЗЗД да заличи договорна ипотека, учредена с нотариален акт № 36 по предявените от Л. Н. М. и Г. Н. М. искове. Решението е постановено след като състав на ВКС с решение № 26 от 24.03.2021г., постановено по т.д. № 524/2020г., е обезсилил като процесуално недопустимо въззивното решението на СГС /поради неспазена родова подсъдност/ в частта, с която е потвърдено решение на СРС за уважаване на предявения осъдителен иск, като делото е върнато на друг състав на СГС за произнасяне като първа инстанция.

За да достигне до противоположен на първоинстанционния съд правен извод относно основателността на предявения иск, Апелативен съд – София от фактическа страна е установил следното: Въз основа на договор за банков кредит от 18.07.2012 г. „Емпорики Банк - България“ ЕАД предоставило на „Екоберг“ ЕООД овърдрафт с лимит до 500 000 щ. д. за оборотни средства и форуърни сделки; С договора страните се споразумели относно условията за ползване на кредита и издължаването му, като с чл.9, ал.1 постигнали съгласие за обезпечаване редовното и срочно издължаване на кредита, ведно с лихвите и таксите, кредитополучателят да предостави в полза на банката първа по ред договорна ипотека върху собствени имоти, представляващи ПИ с идентификатор 56784.247.113 с площ 7 732 кв. м. и ПИ с идентификатор 56784.247.114 с площ 20 кв. м.; първи по ред особен залог върху стоки (метални отпадъци), находящи се в складови помещения на залогодателя в изрично посочени бази; първи по ред особен залог върху съвкупността от всички настоящи и бъдещи вземания на кредитополучателя по сметките му в банката 500 000 щ. д., както и поръчителство от страна на Л. Н. М.; По силата на допълнително споразумение № 1 към сключения договор за банков кредит, подписано на 09.04.2013 г., страните се съгласили предоставеният от банката на кредитополучателя кредит - овърдрафт да бъде с лимит от 1 400 000 щ. д., като предвидили условията за ползване на увеличението на кредита, сред които надлежно вписан нотариален акт за учредяване на договорна ипотека в полза на банката върху имота, описан в чл.9, т.1 от договора за банков кредит, ведно с официално удостоверение от Агенцията по вписванията – [населено място], че ипотеката в полза на банката върху имотите е вписана и по отношение на тях през последните 10 години няма вписани други права на трети лица, противопоставими на банката в качеството й на ипотекарен кредитор; По делото бил представен нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 97 от 12.04. 2013г., с който Л. Н. М. учредил в полза на банката договорна ипотека върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ еднофамилна жилищна сграда на три жилищни нива, целият с площ 566 кв. м., като Г. Н. М. учредил договорна ипотека върху притежаваната от него 1/2 ид. ч. от същия УПИ; На 20.01.2014 г. било подписано допълнително споразумение № 2 към договора за банков кредит, по силата на което страните се съгласили, че банката предоставя на кредитополучателя кредит - овърдрафт с лимит до 2 200 000 евро, като било договорено, че кредитополучателят има право да ползва увеличението на кредита в размер на 790 000 евро при определени условия, а като краен срок на договора била предвидена датата 25.02.2015 г.

Констатирано е, че с допълнително споразумение № 2 от 20.01.2014 г. към процесния договор за банков кредит страните постигнали съгласие банката да предостави на кредитополучателя кредит - овърдрафт с лимит до 2 200 000 щ. д., като по силата на § 9, ал.1, т.1 от същото, кредитополучателят се задължил в срок от един месец от датата на подписване на споразумението да предостави на банката надлежно вписан нотариален акт за учредена договорна ипотека в полза на банката върху имот, описан в чл.9, ал.1, т.2 от договора за банков кредит, обезпечаваща частично вземанията на банката по кредита - главница в размер на 377 000 щ. д., ведно с всички лихви и разноски; Предвидени били и други задължения за кредитополучателя, а именно: Съгласно § 9, ал.2 от допълнителното споразумение при неизпълнение на което и да е от условията по ал.1, кредитополучателят се задължил незабавно да намали размера на ползвания кредитен лимит до 1 823 000 щ. д. до изпълнение на всички уговорени условия, в противен случай сумата на надвишението се счита за предсрочно кредитно задължение и се олихвява с наказателна лихва по чл.6, ал.4 от договора за кредит, считано от датата на неизпълнението за срока на неизпълнението; По силата на § 5 от допълнителното споразумение страните договорили промяна в чл.9, ал.1 на договора за кредит, като задължението по т.2 от посочената клауза за обезпечаване и срочно изпълнение на кредите, ведно с лихвите и таксите, кредитополучателят се задължил да предостави в полза на банката първа по ред договорна ипотека върху следния недвижим имот, собственост на Л. Н. М.: УПИ IX-46, кв.9, по плана на [населено място], м. „Изток-Изток“, с административен адрес [населено място], Район „Изгрев“,[жк], [улица], заедно с построената в него еднофамилна жилищна сграда; С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 36 от 14.02.2014г. за предоставения от банката допълнителен кредит ищците учредили втора по ред ипотека върху горепосочените имоти; На 28.10.2014 г. страните подписали допълнително споразумение № 3 към договора за банков кредит, като с § 1 от него постигнали съгласие в случай, че кредитополучателят изпълни кумулативно следните условия: погаси 100 000 щ. д. от лимита по т.1 от договора за кредит; учреди особен залог върху Стационарна преса за негова сметка (скрап) - балиране, на стойност 179 000 евро; увеличи размера на заложените по чл.9 от договора за кредит стоки с 300 000 евро; увеличи размера на заложените по чл.9 от договора за кредит вземания с 330 000 евро и предостави на банката удостоверение от ЦРОЗ, от което е видно, че банката е първи по ред кредитор по отношение на всички заложени в нейна полза стоки, ДМА и вземания, то банката ще заличи (след заплащане на необходимите за това такси от страна на кредитополучателя) ипотеката по чл.9, ал.1, т.2 от договора за кредит и ще прекрати договора за поръчителство по чл.9, ал.1, т.3, сключен с Л. Н. М.. Кредитополучателят освен това, се задължил в срок до 31.01.2015 г. да учреди в полза на банката договорна ипотека върху офис № 3, находящ се в [населено място], [улица], ет.2.; По делото бил представен договор за залог от 28.10.2014 г., сключен между ТБ „Виктория“ ЕАД - заложен кредитор, и „Екоберг“ ЕООД - залогодател, по силата на който залогодателят учредил в полза на заложния кредитор особен залог по реда на ЗОЗ върху стационарна преса за метал (скрап) - балиране, с посочен фабричен номер, на стойност 179 000 евро; стоки (ветални отпадъци), находящи се в складови помещения на залогодателя, изрично описани в договора, на стойност не по-малко от 300 000 евро, както и на всички настоящи и бъдещи вземания на кредитополучателя от посочени дружества на обща стойност не по-малко от 330 000 евро; В договора било посочено, че залогът върху описаното в него имущество се учредява в полза на заложния кредитор за обезпечаване на вземанията му към залогодателя, произтичащи от договор за банков кредит № 1038-12 от 18.07.2012 г. и допълнителните споразумения към него; Видно от приложеното удостоверение от 28.04.2015 г. от ЦРОЗ, договорът за залог бил вписан на 28.10.2014 г.

Установено е, че с покана от 23.01.2015 г. „Екоберг“ ЕООД отправило искане до ТБ „Виктория“ ЕАД да се яви на 27.01.2015 г., в 11.00 ч. при нотариус А. А., рег. № 316 на НК, с район на действие Варненски районен съд, за учредяване на договорна ипотека върху офис № 3, находящ се в [населено място], [улица], ет.2. Съставен от нотариуса бил констативен протокол от 27.01.2015 г., установяващ, че ищците се явили при него заедно с документите за учредяване на договорна ипотека върху горепосочения офис, но представител на ТБ „Виктория“ ЕАД не се явил. С молба от 09.01.2015г., „Екоберг“ ЕООД е отправило искане до ТБ „Виктория“ ЕАД да бъде уведомен за срока, в който банката ще изпълни задължението си да заличи учредените ипотеки по нотариален акт № 36 от 14.02.2014г., както и условията на фактическото извършване поради изпълнение на § 1 от допълнително споразумение № 3 от 28.10.2014 г. към договор за банков кредит № 1038-12/2012 г. След справка в имотния регистър дружеството установило, че задължението на банката да заличи вещните тежести върху имота, находящ се в [населено място], [улица], е частично изпълнено. По делото била представена молба - съгласие за заличаване на договорна ипотека с нотариална заверка на подписите от 29.10.2014 г. с искане за заличаване вписването на договорна ипотека, учредена в полза на банката с нотариален акт № 97, том I, рег. № 2352, дело № 71/2013 г.

При формиране на правните си изводи относно спорния по делото въпрос първо Апелативен съд – София е приел неоснователност на оплакванията за недопустимост на предявения иск и за липсата на правен интерес от предявяването му. Изложените в тази връзка аргументи са, че когато съгласието на кредитора за заличаване на учредената договорна ипотека е част от договор, искът по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД не се явява последица от уважаване на иска за установяване несъществуването на обезпеченото вземане по чл.179 ЗЗД, а е самостоятелен и винаги допустим при наличие на правен интерес за ищеца. По отношение на самия правен интерес от предявяване на иска, съдът е акцентирал на обстоятелството, че при осъдителните искове интересът от търсената защита се презумира винаги, щом притезателното субективно право е било неудовлетворено, респективно - нарушено, стига да е от категорията, покровителствани от правото.

По повод съдържащите се във въззивната жалба оплаквания за произнасяне от първата инстанция със свръхпетитум, поради поискано заличаване на част от ипотеката, а съдът се е произнесъл за целия ипотекиран имот, въззивната инстанция е посочила, че независимо дали недвижимият имот, обект на договорната ипотека, е надлежно и точно описан в обстоятелствената част на исковата молба, препращането към съдържанието на посочения нотариален акт налага несъмнен извод относно волята на ищците и търсената от тях защита - ответникът да заличи договорната ипотека, учредена с нотариалния акт. Доколкото, според съда, с обжалваното решение първата инстанция е осъдила ответника да заличи договорната ипотека, учредена с нотариалния акт, посочен от ищците, не е налице процесуално нарушение, а съдът се е произнесъл в рамките на искането, с което е сезиран от ищците, при съобразяване изискването на чл.6, ал.2 ГПК, поради което и съдебното решение не е постановено при свръхпетитум и не е допуснато нарушение на установения в гражданския процес принцип на диспозитивното начало. Относно възражението на жалбоподателя, че при непогасяване на обезпеченото вземане в полза на ищеца не възниква право на заличаване на процесната договорна ипотека, поради което и осъдителната искова претенция с правно основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД е недопустима на това основание, въззивната инстация е установила, че това възражение е било заявено в производството пред ВКС и същото е било обсъдено с постановеното в касационното производство решение, с което е било прието, че съгласно чл.179, ал.1 ЗЗД вписването на ипотеката може да се заличи доброволно само въз основа на съгласието на кредитора, но лишено от основание в закона е твърдението, че това съгласие може да бъде дадено единствено, когато ипотеката е вече погасена, тъй като обезпеченото задължение вече не съществува. Според съда, кредиторът по своя преценка може да даде съгласието си за заличаване на ипотеката и преди обезпеченото му вземане да е удовлетворено, чрез едностранно изявление, като в сочената хипотеза тя ще се прекрати чрез самото заличаване. Не съществува и законово ограничение едностранното изявление на кредитора, с което изразява воля ипотеката да бъде заличена, като акт на разпореждане, да е елемент от договор с длъжника или с трето лице, но за да е действително последното, следва да е в изискуемата от чл.179 ЗЗД форма - писмена с нотариална заверка на подписите.

При проверка правилността на първоинстанционния съдебен акт досежно релевираното оплакване, че задължението на банката за заличаване на разглежданата ипотека не е валидно, тъй като е в обикновена писмена форма, Апелативен съд – София е приел, че на основание чл.179, ал.1 ЗЗД вписването на ипотеката се заличава въз основа на съгласието на кредитора, което трябва да бъде дадено в нотариално заверена форма или въз основа на влязло в законна сила съдебно решение. В тази връзка е изложено, че в случая банката е поела задължение за заличаване на ипотеката по чл.9, ал.1, т.2 от договора за кредит с допълнително споразумение № 3 към договор за банков кредит № 1038-12 от 18.07.2012 г., но за да възникне валидно задължение за банката да заличи ипотеката, същото следва да е съобразено с изискването за форма, регламентирано в чл.179, ал.1 ЗЗД - нотариално заверена форма. В случая, според съда, това изискване не е било изпълнено, доколкото допълнителното споразумение № 3 е било сключено в обикновена писмена форма, а не в установената с чл.179, ал.1 ЗЗД форма за действителност, поради което неспазването й е довело до недействителност на клаузата, вменяваща това задължение на кредитора, на основание чл.26, ал.4, вр. ал.2, пр.3 ЗЗД.

Доколкото по делото не е било установено поето от кредитора действително задължение за заличаване на договорната ипотека по чл.9, ал.1, т.2 от договора за кредит, съдът е намерил предявения иск за неоснователен, а въпросът дали са осъществени предпоставките на § 1 от допълнителното споразумение № 3/28.10.2014г. – за без значение за изхода на делото.

Поради несъвпадане в крайните изводи на двете инстанции, Софийският апелативен съд е отменил решението на първата инстанция и е отхвърлил иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД на Л. Н. М. и Г. Н. М. против „Инвестбанк“ АД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос. При обосноваване на въпроса касаторът е посочил, че при постановяване на обжалвания акт съдът се е произнесъл по заявено за пръв път от ответника при новото разглеждане на делото във въззивното производство възражение за нищожност на процесното споразумение поради неспазване на формата за действителност. Касационното обжалване следва да се допусне по прецизирания от настоящия състав процесуално правен въпрос, а именно: Допустимо ли е съдът да се произнесе по несвоевременно въведено в процеса възражение ? Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на Върховния касационен съд. По останалите поставени в изложението въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на решението по чл.290 ГПК в зависимост от отговора на поставения правен въпрос.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 390.07 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК