Определение № 4531 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 121/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България против решение № 196/25.10.2023 г., постановено по гр.д.№ 243/2023 г. от състав на АС – Велико Търново. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. С обжалваното решение, съдът е счел искът с правно основание чл.2 ЗОДОВ за основателен за сумата от 15 000 лева, като е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел, че с постановление от 19.07.2010г. на Окръжна прокуратура - Велико Т. е образувано досъдебно производство против ищеца и други лица под № 31/2010г. по описа на О. при ВТОП, за извършени самостоятелно и в различно съучастие помежду си престъпления по чл. 159, ал. 2 вр. ал. 1, вр. с чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, по чл. 159а, ал. 1 от НК, по чл. 158в от НК и по чл. 253, ал. 4 вр. с ал. 3, т. 1 и т. 2, вр. с ал. 2 от НК. Ищецът е бил привлечен като обвиняем по ДП на 14.11.20 12г.- към този момент същият е изтърпявал в затвора- [населено място] остатъка от наказанието си „лишаване от свобода“ в размер на 7 години, наложено му с присъда от съд в Белгия- присъда на 54-та колегия на Първоинстанционния съд в [населено място]. Ищецът е признат за невинен и оправдан с присъда № 76/29.07.2019г. по нохд № 421/2015г. на ВТОС, потвърдена от ВТАС и ВКС, влязла в сила на 08.10.2020г. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е посочил, че следва да вземе предвид цялата продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство /досъдебна и съдебна фаза/, което не е приключило в разумен срок. Отчетено е обстоятелството, че ищецът вече е бил осъден на „лишаване от свобода“ за друго престъпление /от съда в Белгия/, като е изтърпявал реално наложеното му наказание през част от периода, през който е протичало наказателното производство приключило с оправдателна присъда. Посочено е, че следва да се вземе предвид възрастта на ищеца, както и обстоятелството, че през 5 години от този период, през който е търпял процесните неимуществени вреди, ищецът е бил ограничен от изтърпяването на другото реално наказание, както и че по отношение него не е била постановена осъдителна присъда на нито една от трите съдебни инстанции и това наказателно преследване не се е отразило на здравето и професионалната му реализация. Значение за определяне на обезщетението, спъред въззивния съд, има и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането на ищеца / среден годишен доход НСИ- 6951 лева за 2020г./, тъй като размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено- икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Отчетено е и обстоятелството, че на ищеца е била наложена лека мярка за неотклонение- "парична гаранция" в размер на 1000 лева, която не е ограничавала правото на придвижване и работа на обвиняемия- започнал е работа като управител на заведение, а забраната за напускане на пределите на РБ, взета с постановление от 19.02.2015г., е отменена на 16.11.2016г.. Всички тези обстоятелства са довели съда до извод, че обезщетението следва да бъде в размер на 15 000 лева. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на процесуалния представител на ответника по касационната жалба следва да се присъди възнаграждение на основание чл.38 ЗА в размер на 1000 лева. Водим от горното, състав на ВКС