Определение № 599 от 12.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 37/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Емил П. К. чрез процесуален представител адв. К. Л. К. срещу решение № 1352 от 06.06.2019 г. по гр. дело № 1303/2018 г. на Софийски апелативен съд, 2 състав, с което е потвърдено решение № 8116 от 04.12.2017 г. по гр. дело № 10330/2016 г. на Софийски градски съд. С потвърденото първоинстанционно решение ответникът е осъден да заплати на ищеца „Юробанк България“ АД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата 270 000 евро, представляваща част от главницата по договор за кредит № HL 21787/26.06.2007 г. и допълнителни споразумения към него от 23.04.2010 г., 21.06.2011 г., 24.10.2011 г., 01.11.2011 г. и 21.03.2012 г. и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сума в размер 21 672,96 лв. – разноски и юрисконсултско възнаграждение.

Касаторът прави оплакване за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е прозинесъл по недопустим иск, тъй като спорът относно дължимостта на сумите по процесния договор за банков кредит вече е разрешен с влязло в сила решение. Излага доводи за нищожност на решението на САС поради вътрешно противоречие на мотивите – от една страна въззивният съд приема, че мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо /СПН/, а от друга страна, изхождайки от тезата, че със СПН се ползва само диспозитивът, съдът не е обсъдил въпроса за допустимостта на иска. Касаторът моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по следните процесуалноправни въпроси:

„1. Допустимо ли е след отхвърлен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, същият иск да бъде повторно заведен като осъдителен, макар и частично?

2. В хипотезата на отхвърлен установителен иск по чл. 422 ГПК и повторно заведен осъдителен иск на същото основание относно размера на задължение по договор за банков кредит, допустимо ли е разглеждане на възражение за прихващане по осъдителен иск при положение, че е налице успешно реализиран насрещен иск в производството по чл. 422 ГПК?“

Ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че източник на възникналото между страните правоотношение е сключеният между тях договор за банков кредит № HL 21787/26.06.2007 г. Вземането на банката е обявено за предсрочно изискуемо.

Съдебният състав е констатирал, че преди предявяване на настоящия частичен осъдителен иск е образувано заповедно производство, приключило със заповед за изпълнение. Предявеният след подаване на възражението срещу издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 422 ГПК установителен иск е отхвърлен като неоснователен, тъй като ищецът „Юробанк България“ АД не е уведомил длъжника Емил П. К. за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение с решение № 16995 от 26.09.2014 г. по гр. дело № 2895/2013 г. на СГС.

В производството по установителния иск по чл. 422 ГПК са предявени насрещни искове от ответника Емил П. К. срещу „Юробанк България“ АД за прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143, т. 10 ЗЗП на определени клаузи от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787/26.06.2007 г. и от допълнителни споразумения към него и за осъждане на банката да заплати на Емил К. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сума в размер 9 049.14 евро, представляваща разлика между първоначалния размер на определената в договора за кредит възнаградителна лихва и изменения такъв в резултат на едностранно увеличение от банката на размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за определен период. СГС е отделил насрещните искове в отделно производство. С решение № 4166/19.05.2016 г. по гр. дело № 12798/2013 г. на СГС предявените от Емил К. срещу „Юробанк България“ АД насрещни искове са уважени. По повод постъпила въззивна жалба с решение № 2455/21.12.2016 г. по т. дело № 4664/2016 г. на САС първоинстанционният съдебен акт е отменен, а исковете на Емил К. срещу банката са отхвърлени. С решение № 231/02.03.2018 г. по т. дело № 875/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение въззивното решение е отменено и вместо това клаузите на чл. 3, ал. 1, изр. 1, чл. 3, чл. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21787/26.06.2007 г. в частта на променливата величина, формираща цената на кредита – БЛП, валиден за съответния период на начисляване на лихви, и определени клаузи от допълнителни споразумения към договора за кредит са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143, т. 10 ЗЗП и „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на Емил К. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 9 049,11 евро – разлика между първоначалния размер на възнаградителната лихва и увеличения едностранно от банката размер на възнаградителната лихва за периода 09.05.2008 г. – 21.03.2012 г.

Предвид влязлото в сила решение по посочените насрещни искове, въззивният съд е приел, че възражението за прихващане е недопустимо, доколкото основанията, от които то произтича са решени в отделен процес между страните. Изложил е съображения за неоснователност на довода на ответника по иска /въззивник и настоящ касатор/, че съдът не е обвързан от размера на направеното възражение за прихващане, като е взел предвид уточняващата молба на ответника /стр. 119 от първоинстанционното дело/, че възражението за прихващане е в размер 9 049 евро. Съдебният състав е приел, че при влязло в сила решение на ВКС, с което е уважен насрещният иск на ищеца, предявен на същото правно основание, за същото вземане, е недопустимо предявяване на възражение за прихващане със същото вземане по настоящия осъдителен иск. Посочил е, че при защита чрез направеното възражение за прихващане ответникът /настоящ касатор/ се домогва да реализира втори път сумата, представляваща стойност на неправомерно увеличения от ищеца лихвен процент – от една страна се е снабдил с изпълнително основание за получаване на тази сума въз основа на успешен осъдителен иск, а от друга страна се опитва да отблъсне претенцията на банката до размера на тази сума. Предвид действието на СПН на решението на ВКС, надплатената сума от ищеца по насрещните искове е определена, както по основание /нищожност поради недействителност на неравноправни клаузи по потребителски договор/, така и по размер – 9 049.14 евро, което не позволява преизчисляване на размера на недължимото, визирано във възражението за прихващане.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, независимо от предпоставките по ал. 1.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата нищожност е неоснователен. Съдебното решение е нищожно, когато не е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, когато е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписано или волята на съда е изразена по начин, който не позволява да се изведе, дори и чрез тълкуване, нейното съдържание, т. е. когато решението е неразбираемо. В настоящия случай решението на Софийски апелативен съд е постановено от съд, функциониращ в надлежен тричленен състав съгласно разпоредбата на чл. 105 ЗСВ, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото съгласно чл. 235, ал. 1 ГПК, и волята на съда е изразена по ясен начин, като решението е разбираемо.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд поради неговата недопустимост. Първият процесуалноправен въпрос, посочен от касатора, е във връзка с оплакването му за недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, в хипотезата, когато съдът е бил десезиран, или когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Влязло в сила съдебно решение е абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 299 ГПК за предявяване на нов иск, когато има идентитет между страните, основанието и петитума на исковете по двете дела. При влязло в сила решение, с което е отхвърлен установителен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, за установяване на дължимост на определени суми по договор за кредит, като неоснователен поради ненастъпване на предсрочна изискуемост на кредита към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и предявен впоследствие от същия кредитор срещу същия длъжник осъдителен иск за присъждане на сумите по същия договор за кредит поради настъпила по-късно предсрочна изискуемост на кредита, не е налице хипотезата на чл. 299 ГПК. В настоящия случай липсва идентичност на основанието, предвид различните твърдени факти и обстоятелства относно предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит и заявените в тази връзка искания.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по посочения втори процесуалноправен въпрос и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В конкретния случай касаторът не е посочил твърдения и доводи, относими към критериите, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.

Предвид липсата на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение