Определение № 3404 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1453/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, „Диел трейд“ ЕООД, срещу решение № 64 от 26.02.2025 г. по т. д. № 616/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 79 от 09.08.2024 г. по т. д. 141/2021 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик е отхвърлен предявеният от „Диел трейд“ ЕООД срещу [община] иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата 14 833,17 лв. до претендирания размер от 107 078,20 лв. – възнаграждение по договор за изпълнение на строителни и монтажни работи № 155/11.09.2019 г., като погасен с извършено съдебно прихващане за сумата 68 511, 39 лв. – дължими неустойки за забавено и некачествено изпълнение по договора, и за сумата от 23 733, 64 лв., като неоснователен, и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд превратно е тълкувал събраните в хода на делото два броя споразумения, като е намерил, че с тях се променя уговорената цена по договора, чието изпълнение е приключило, вместо да цени същите като извънсъдебна спогодба по чл. 365 ЗЗД, с която е уточнен окончателният дължим размер на възнаграждението по договора от ответника. Сочи, че при допуснато процесуално нарушение и двете инстанции са разгледали невъведено от ответника в преклузивните срокове възражение за прихващане, като първоинстанционният съд не е допуснал последното за разглеждане с нарочно определение, не го е включил в доклада по делото, а въззивният съд не е изготвил сам доклад на делото при пропуска на първоинстанционния съд. Изтъква, че в първоинстанционното решение липсва диспозитив за разгледан инцидентен установителен иск за нищожност на част от клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от процесния договор, което намира, че противоречи на практиката по ТР 87 от 02.09.1954 г. на ОСГК на ВКС. По тези мотиви моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което искът му да бъде уважен в пълния предявен размер от 107 078,20 лв., ведно със законните лихви върху главницата, считано от 15.11.2021 г. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. При наличие на сключено в хода на делото споразумение / спогодба, което е представено от двете страни, длъжен ли е съдът да се съобрази с него и дължи ли изпълнителят доказване на извършената работа по договора?

2. При липса на изготвен от първоинстанционния съд доклад по делото по чл. 375, ал. 1 ГПК, въззивният съд длъжен ли е служебно да даде възможност на страните, като им укаже, че могат да представят нови доказателства и направят нови доказателствени искания, без да се съобразяват с ограниченията, предвидени в чл. 266, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

3. Сключеното в хода на делото споразумение / спогодба може ли да се зачете от съда като промяна на вече изпълнен и прекратен договор, по който длъжникът твърди, че е заплатил дължимото възнаграждение преди подписване на споразумението / спогодбата?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, [община], оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Счита, че сключените между страните споразумения правилно са тълкувани от въззивния съд съобразно точния им смисъл. Подчертава, че първоинстанционният съд е дал подробен доклад на делото. Изтъква, че съдът нарочно се е произнесъл в диспозитива на решението си по предявения инцидентен осъдителен иск, като предвид липсата на подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в тази част, съдебният акт е влязъл в сила. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд с обжалваното решение е обсъдил подробно събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност – договор, допълнителни споразумения, протоколи за установяване на извършени СМР, издадени фактури. Намерил е, че от тях се установяват безспорните между страните обстоятелства по сключването и изпълнението на процесния договор.

По въведените като спорни със сезиралите го въззивни жалби обстоятелства досежно окончателно уговорената цена за престираното от ищеца изпълнение по договора и останалия дължим, но незаплатен размер на възнаграждение по договора, е приел, че следва да съобрази изготвения на 13.09.2021 г. доклад № ДИД4-ПЗ-24 на АДФИ, удостоверяващ констатациите на държавния финансов инспектор Роза Малинова при проверката на процесите по възлагане и изпълнение на договора от 11.09.2019 г. Отчел е, че според проверяващия актуваните и подлежащи на плащане СМР по двата акта обр. 19 са на обща стойност от 635 474, 58 лв. без ДДС, но в хода на проверката е установено актуване на СМР, които в действителност не са извършени на обща стойност от 3 506, 91 лв. без ДДС или 4 208, 29 лв. с ДДС. Зачел е, че с доклада са потвърдени възникналите в патримониума на изпълнителя задължения за плащане на неустойки за забава и некачествено изпълнение по чл. 27 и чл. 28 от договора, след приспадането на които и на платената авансово цена, остава дължимо възнаграждение в размер на 245, 523, 19 лв. без ДДС, респ. 294 627, 83 лв. с ДДС.

Въззивният съд е подчертал, че след този доклад от страна на ищеца, независимо от липсата на изрични изявления от ответника за прихващане на вземанията му за неустойки, е издадена и нова оригинална данъчна фактура с № [ЕГН] от 12.10.2021 г., в която подлежащата на плащане сума съответства на тази, посочена в доклада - 245, 523, 19 лв. без ДДС, респ. 294 627, 83 лв. с ДДС.

Съдът е изтъкнал, че след датата на последната данъчна фактура страните са подписали допълнителни споразумения. Посочил е, че първото споразумение е от дата 28.10 2021 г. и с него страните на основание чл. 116, ал. 1, т. 7 ЗОП и въз основа на доклада на АДФИ са се споразумели, че определената с допълнителното споразумение от 05.10.2020 г. окончателна стойност на договора от 11.09.2019 г. от 661 170, 67 лв. без ДДС, равняваща се на сбора от 633 034, 67 лв. без ДДС за СМР и 28 136 лв. за непредвидени СМР, се изменя на 651 757, 40 лв. без ДДС. Отчел е, че на 15.12.2021 г. е сключено и последното допълнително споразумение, с което при изтъкване на същите основания е посочено, че окончателната стойност на договора от 661 159, 79 лв. без ДДС, равняваща се на сбора от 633 034, 67 лв. без ДДС за СМР и 28 125, 12 лв. без ДДС за непредвидени СМР, се изменя на 651 746, 52 лв. без ДДС. Въззивният съд е подчертал, че с оглед използвания израз „окончателна“ и факта, че споразуменията от октомври и декември 2021 г. са сключени след подписване на актовете обр. 19 и издаване на доклада на АДФИ, на пръв поглед следва изводът, че с тях страните са се споразумели за определяне размера на дължимото възнаграждение за извършената и приета работа, но при съобразяване че същият термин е използван и по отношение стойността на възложената с договора работа в споразумения от октомври 2020 г., т.е. преди завършване на същата, е счел за логичен извода, че с използването му и в последните две споразумения страните не са целели да материализират постигнато след взаимни отстъпки съгласие за размера на дължимото възнаграждение за извършената от ищеца и подлежаща на плащане работа, а просто са уточнили окончателно общата стойност на възложените предвидени и непредвидени СМР. Допълнил е, че изводът следва и от обстоятелството, че в споразумението от 28.10.2021 г. фигурира и поето задължение за плащане на цялата посочена в него сума, а е безспорно, че от нея авансово са платени около 50 %. Позовал се е и на посоченото основание за сключване на споразуменията - констатациите в доклада на АДФИ, който е за всички възложени и изпълнени, предвидени и непредвидени, СМР в размер на 651 746, 52 лв. без ДДС. Подчертал е, че не може да сподели становището на ищеца, че в тази сума са включени и дължимите неустойки, защото със споразумението са определени задълженията на възложителя към изпълнителя, а и стойността на договора се определя съобразно предмета му /в случая стойността на възложените СМР/, а не на база дължимите обезщетения за забавено или лошо изпълнение на същата. Обобщил е, че размерът на дължимото от ответника на ищеца възнаграждение следва да се определи на база действително извършената работа и уговорките за цена на същата. Намерил е, че същите се установяват от събраните доказателства - двата акта обр. 19 и неоспорения от ищеца доклад на АДФИ, а именно: посочените в актовете подлежащи на заплащане суми в общ размер от 635 474, 58 лв. без ДДС, намален със стойността на актуваните, но неизвършени работи в размер на 3 506, 91 лв. без ДДС, или общо дължимото възнаграждение е в размер на 631 967, 67 лв. без ДДС или 758 361, 20 лв. с ДДС.

Изтъкнал е, че от този размер следва да бъдат приспадни извършените плащания в общ размер на сумата 675 016, 64 лв. с ДДС (платени, както следва: 380 388, 79 лв. с ДДС - авансово, 184 923,65 лв. с ДДС на 03.12.2021 г., 91 420,15 лв. с ДДС на 15.03.2022 г. и 18 284,03 лв. с ДДС на 10.05.2022 г.) Изчислил е, че непогасеният чрез плащане остатък е 83 344, 56 лв. с ДДС.

Позовал се е на заявените от ответника в хода на съдебното производство възражения за прихващане с вземанията му за неустойки за забавено и некачествено изпълнение. Намерил е доводите на ищеца за преклудираност на възраженията за неоснователни, като е подчертал, че още в депозирания отговор на исковата молба ответникът е заявил искане за приспадане от ищцовото вземане на неговите вземания за неустойки, за което и е представил доказателства, а след изтичане на срока за отговор на 11.09.2023 г. е направено изявление, с което реално е конкретизирал първоначалното по писмения отговор. Допълнил е, че съгласно чл. 371 ГПК възражението може да се направи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства, какъвто е процесният случая. Подчертал е, че е без правно значение обстоятелство, че първоинстанционният съд не е постановил определение за приемане на възраженията за разглеждане, като е изтъкнал, че възражението е способ за защита на ответника и не е необходимо да бъде прието за разглеждане със специален акт.

Въззивният съд е намерил възраженията за частично основателни. Посочил е, че в чл. 27 от процесния договор е предвидено, че при забава за завършване и предаване на работите в уговорените срокове изпълнителят дължи на възложителя неустойка от 0,1 % от общата цена на договора за всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от стойността му, или максималният срок на забава, за който се дължи неустойка, е 100 дни. Счел е, че цената, респ. стойността на СМР е тази, определена от страните преди начисляването на ДДС, поради което е изчислил уговорените 0,1 % на ден, но не повече от 10 %, върху стойността на договора, определен със споразумението от декември 2021 г. в размер на 651 746, 52 лв. без ДДС, или в размер на сумата 65 174, 65 лв. при безспорно установения факт, че забавата на ищеца е повече от 100 дни.

Позовал се е на разпоредбата на чл. 28, ал.1 от договора, предвиждаща, че при виновно некачествено или неточно извършване на СМР, освен задължението за отстраняване на дефекта, се дължи и неустойка от 10 % от стойността на некачествено или неточно извършеното СМР. Изтъкнал е, че от събраните доказателства, неоспорени от ищеца, се установяват некачествено изпълнени СМР на стойност от 33 367, 41 лв. без ДДС, поради което ищецът дължи неустойка от 3 336, 74 лв., независимо че може и да е отстранил недостатъците.

Заключил е, че установеното вземане на ищеца към ответника за възнаграждение по процесния договор в размер на 83 344, 56 лв. следва да се счита погасено със съдебно заявените възражения за прихващане в общ размер на сумата от 68 511, 39 лв., като е приел предявеният иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за основателен за сумата 14 833, 17 лв. и неоснователен за горницата до пълния претендиран размер от 107 078, 20 лв., с оглед извършеното прихващане за сумата от 68 511, 39 лв. и с оглед недоказаността на претенцията за сумата от 23 733, 64 лв.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият релевиран от касатора въпрос не може да обуслови допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване, тъй като не съответства на осъществената от въззивния съд решаваща дейност. Въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства, включително сключените от страните допълнителни споразумения. Съдът не е излагал доводи, че ищецът не е доказал изпълнение на възложената му работа, поради което и зададеният въпрос дали бил длъжен да я доказва е напълно неотносим към доводите на въззивния съд, обосновали постановяването на обжалвания резултат.

Поставеният от касатора втори въпрос е относим към оплакванията му за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, касаещи доклада на делото.

Предвид дадените разяснения със задължителната съдебна практика по т. 2 от ТР 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. С тълкувателния акт е прието, че пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, като за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

Не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос, като касаторът нито пред въззивния съд, нито с касационната жалба е посочил процесуални действия, които не е могъл да извърши, или доказателства, които не е посочил, по причина на недадени му указания с доклада по делото. Поддържаното с въззивната жалба оплакване за липса на нарочно определение, с което първоинстанционният съд да е постановил приемане за съвместно разглеждане на заявените възражения за прихващане, е разгледано от въззивния съд, който е съобразил, че възраженията са надлежно въведени в предмета на делото, твърдените факти са намерили отражение в доклада и за тях са сочени и събирани доказателства, поради което е намерил, че не е налице допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селектиране на касационните жалби.

Третият поставен от касатора въпрос е фактически. Изисква конкретна преценка на съдържанието на събрани по делото писмени доказателства, доводите и възраженията на страните и не покрива общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е правен и да е обусловил решаващите правни изводи на съда.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доказва разноски за представляването му от адвокат в размер на сумата 6 995 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение