Определение № 197 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3369/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Дип Арго” ЕООД, гр. Русе срещу определение № 784 от 18.09.2020 г. по в.ч.гр.д. № 467/2020 г. на Русенския окръжен съд. Касаторът счита определението за неправилно, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение окръжният съд е потвърдил определение от 27.07.2020г. на съдията по вписванията в Служба по вписванията-Русе, постановено по заявление вх.рег.№ 7183 от 27.07.2020г. на Дип Агро” ЕООД, за отказ да разпореди вписването на акт за едностранно прекратяване на договор за наем, вписан под № 27, том 2 от 27.02.2017г., по отношение на два земеделски имота /ниви/, находящи се в землището на [населено място], м. “К.”, представляващи имоти с идентификатори *** и ***. За да постанови определението си, въззивният съд е констатирал, че с нот.акт № 112/2018г. жалбоподателят се легитимира като собственик на двата земеделски имота, които е отдал под наем с договор от 20.01.2017г., вписан акт № 27, т.2 от 27.02.2017г. На 27.07.2020г. същият е подал молба до Служба по вписванията, с която е поискал да бъде вписан акт за едностранно прекратяване на договора за наем, считано от 01.10.2020г., поради неплащане на дължимия наем, по която е постановен отказ. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че актът за едностранно прекратяване на договор за наем на земеделска земя не е сред изчерпателно изброените в закона и ПВ актове, подлежащи на вписване, както и че нормата на чл.2 ПВ е императивна и не е допустимо вписването по аналогия. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл.274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл.280, ал.2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.„Подлежат ли на вписване актове за едностранно прекратяване на договор за наем на земеделска земя, които са с нотариално заверка на подписа”; 2. „Приложима ли е нормата на чл.3 ПВ по отношение на вписването на актове за едностранно прекратяване на договор за наем на земеделска земя с нотариално заверен подпис”; 3. „Приложима ли е т.6 от ТР № 7/20112г. на ОСГТК на ВКС” и 4. „На какво основание са извършвани вписвания до сега на актовете за едностранно прекратяване на договори за наем на земеделска земя от службата по вписванията”. Релевират се и всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане не са налице, тъй като във връзка с първите два поставени въпроса касаторът не сочи практика на ВКС, на която въззивното определение да противоречи, нито е изложил някакви доводи по отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, респ. за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които не са налице. На настоящия състав не е известна практика на ВКС, в която да се отстъпва от разбирането, че вписване, отбелязване и заличаване е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи и то само на актове, които са извършени по нотариален ред или са с нотариално заверен подпис, с изключение на актове, издадени от надлежните държавни органи. Независимо от обстоятелството, че касаторът не е формулирал правен въпрос във връзка с ТР № 7/2012г. на ОСГТК на ВКС, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че противоречие на обжалваното определение с тази задължителна практика на ВКС не е налице, тъй като именно в съответствие с дадените в т.6 на това тълкувателно решение разяснения въззивният съд е извършил преценка, че представеният с молбата от 27.07.2020г. акт за едностранно прекратяване на договор за наем на земеделски земи не е подлежал на вписване, респ. за законосъобразност на постановения от съдията по вписванията отказ. Последният поставен въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Определението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. По изложените съображения обжалваното определение не следва да се допуска касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,