Определение № 748 от 11.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 3258/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма], [фирма] и [фирма]- всичките със седалище София срещу решение №980 от 19.05.2015 г. на Окръжен съд-Варна по в.гр.д. №604/2015 г.. С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение №5774/03.12.2014 г. по т. д. № 8086/2014 г на В. и е отхвърлил изцяло исковете на тримата касатори срещу [фирма] –гр. В. за сумите съответно от по: 17 840,50 лева – главница- цена на ел.енергия за периода 30.09.-31.10.2013 и 993.09 лева-лихва за забава претендирани от първия ищец, от 17 849,10 лева-главница –от втория ищец на същото основание и период и 993,59 лева-лихва за забава и 15 146,21 лева-главница на същото основание и за същия период и 843,13 лева-лихва за забава, претендирани от третото дружество. Сумите са претендирани като цена на ел.енергия за периода 30.09.2013 г.-26 161,78 лева - платена от ищеца като цена на достъп до електропреносната мрежа/съкр. Е./ на ответника в периода от 17.10.2012 г. до 12.07.2013 г., с оглед отмяна на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, ведно с претенцията за законната лихва от завеждането на иска до окончателното й плащане, както и за 2 075,28 лева-обезщетение за забава за периода 01.08.2013 до 12.05.2014 г. и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с казуалната практика на съдилищата– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба [фирма] –гр. В. в отговора на същата счита същата за неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на вятърни електрически централи -възобновяем източник на енергия по смисъла на ЗЕВИ. На същите на основание чл.79 ал.1 ЗЗД се дължи заплащане на цената на произведена и доставена ел.енергия и от тримата производители за съответния период на база сключените договори между всеки от тях и ЕНЕРГО ПРО ПРОДАЖБИ АД, които са и източник на процесните вземания За да отхвърли исковете на последните, съдът се е позовал на релевираното в процеса възражение за извършено извънсъдебно прихващане с придобито от ответното дружество чрез договор за цесия, сключен на 29.11.2013 с ЕНЕРГО ПРО МРЕЖИ насрещно вземане основано на дължима от тримата ищци цена на достъп до електропреносната мрежа на дружеството-цедент, което според съда е погасило процесните вземания до претендираните с ИМ размери. Съдът е счел, че отмяната с Решение № 7135/27.05.2013 г. на ВАС, по адм. дело 12 723/12. на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР Раздел ІІІ, т.4 от това решение на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп, платими ежемесечно няма обратно действие и съответните вземания за такса достъп се дължат от ищците, доколкото с отмененото решение на ДКЕВР се определя само цената, а последната е само елемент от сложен фактически състав, който представлява основание за възникването на това вземане. Ето защо последното е било ликвидно към датата на цесията, последната е съобщена на длъжниците по реда на чл.99 ал.3 ЗЗД, с оглед на което и извършеното прихващане по реда на чл.103 и следващите ЗЗД е породило своите последици-вземанията предмет на исковите претенции са погасени. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят сочи като обуславящи изхода по спора няколко правни въпроса, от които са налице кумулативните изисквания в чл.280 ал.1, т.1 ГПК за обуславяне изхода по спора и противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК относно този под №3 в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК: за съществуването на паричното задължение за такса „достъп” до електропреносната мрежа на ЕНЕРГО ПРО МРЕЖИ АД след отмяната от ВАС на решението на ДКЕВР определящо нейния размер. Това е така, доколкото по този въпрос е налице формирана задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р №157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/14 на ВКС, Второ т.о. и Р № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/14 на ВКС, Второ т.о., Р №28/ 28.04.2016 г. по т.д. №353/15 на Второ т.о. на ВКС, Р №7/26.01.2016 г.по т.д. №3196/14 на ВКС,Второ т.о., Р №212/23.12.2015 г. на ВКС, по т.д. № 2956/14 на Първо т.о. и други, в които се дава задължителен за съдилищата отговор на въпроса за действието във времето на решението на ВАС, с което се отменя Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до преносната мрежа и как това се отразява на правоотношенията между ползувателите на последната с мрежовия оператор. Ето защо, доколкото обжалваното решение е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, известна служебно на съда, то е налице основание за допускане на касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК От изложеното следва, че е налице основание за допускане до касация на обжалваното решение и такава следва да се допусне. С оглед изложеното, съдът