Определение № 440 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2398/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. И. М., чрез адв. К. Г., срещу решение № 261 от 01.03.2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по в. гр. д. № 2646/2022 г. в частта му, с която след отмяна на решение № 284/17.08.2022г. постановено по гр.д.№ 2183 по описа за 2021 г. на Районен съд - Асеновград в частта му за отхвърляне на предявения иск по чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Й. И. М., че Р. Л. Б. е собственик на реална част с площ от 60 кв. м. от поземлен имот № ....., в [населено място], [община] и е осъден Й. И. М. да предаде на Р. Л. Б. владението върху тази реална част с площ от 60 кв. м., означена между точки 1-2-3-4-5-6-7-8-9-1 на скица към заключение на съдебно- техническа експертиза, приложена на лист 55 от въззивното дело, съставляваща неразделна част от решението. Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост на въззивното решение, като се поддържа също, че то е и неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК. От ответницата по касационната жалба Р. Л. Б., чрез адв. В. Р., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. Страните претендират присъждане на направените в касационното производство разноски по делото. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. Производството по делото е образувано по предявени от Р. Л. Б. против Й. И. М. искове с правно основание чл. 108 ЗС, чл.109 ЗС и чл. 59 ЗС, като предмет на касационно обжалване е решението на въззивния съд само по иска по чл. 108 ЗС. В останалата му част решението е влязло в сила. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с решение № 345/17.08.2020 г. по гр.д. № 1479/2018 г. на РС- Асеновград, влязло в сила на 27.05.2021г., е отхвърлен предявеният от Й. М. срещу Р. Б. иск по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР за признаване за установено, че е собственик на площ от 60 кв. м, неправилно заснети в границите на поземлен имот № ..... по КККР на [населено място], общ. А., вместо към поземлен имот № ....... Позовавайки се на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 8 по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, че искът по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР е положителен установителен иск за собственост, с който се установява правото на собственост към датата на предявяване на иска или приключване на съдебното дирене съобразно чл. 235, ал. 3 от ГПК, с който се цели да установи безспорно пространственият обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта, като исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и по чл. 108 ЗС в установителната си част са идентични и затова искът за собственост "поглъща" иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, въззивният съд, констатирайки, че между страните с влязло в сила решение, което следва да бъде зачетено на основание чл.297 от ГПК, е разрешен спор по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, е уважил иска по чл. 108 ЗС. Съдът е посочил, че с приемането че Й. М. - ищец по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /понастоящем ответник/ не е собственик на процесните 60 кв.м. и не е налице грешка в кадастралната карта при заснемането на същите в границите на притежавания от Р. Б. поземлен имот с идент. № ......, е установено правото на собственост на Р. Б. върху тези 60 кв.м. Съдът е посочил, че в настоящото производство по иска по чл.108 ЗС не се твърдят нови факти по отношение на правото на собственост, настъпили след приключване на съдебното дирене, по което е постановено влязлото в сила решение по иска по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. Доводите на ответника, че не е приложена регулацията по отношение на придаваемите части от имот пл.№ ..... към имота на ищцата, както и оспорената доказателствената сила на нотариален акт за собственост на недвижими имоти, придобити по регулация от 1978 г., са били подробно разгледани в решение № 345/17.08.2020 г.по гр.дело № 1479/2018 г. на РС - Асеновград и не могат да бъдат обсъждани отново. Съдът е посочил, че няма спор, че ответникът по иска владее без основание спорните 60 кв.м., предвид на което и искът по чл. 108 ЗС е основателен. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл. 280, ал. 2 предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, поради следното: Недопустимо е съдебно решение, с което съдът не се е произнесъл по спора, с който е бил сезиран – извън въведените в исковата молба фактически твърдения и формулирания петитум. В случая не е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо -предявен е иск по чл.108 ЗС за реална част от недвижим имот, за която част съдът се е и произнесъл. Необсъждането на въведените в исковата молба фактически твърдения относно принадлежността на правото на собственост не е основание за да се направи извод, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, защото съдът не е уважил иска, приемайки, че ищецът е собственик на основание, на което не се е позовал, а на основание чл. 297 ГПК е зачел задължителната сила на влязлото в сила решение, постановено по иска по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. Според практиката на ВКС /решение№ 20/20.02.2017 г. по гр. д. № 6179/15 г. І гр. о./ влязлото в сила решение, с което е отхвърлен иск по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР за част от имот, намираща се на границата между имотите на страните, за която част се твърди че е неправилно заснета, включва и установяване, че имотът е на ответника по този иск. След като спорът относно принадлежността на правото на собственост е бил решен с влязло в сила решение, то на основание чл.299 ГПК въззивният съд не е могъл да го пререшава и да се произнася наново по факти, обхванати от формираната по спора за собственост сила на пресъдено нещо. Съдът е дължал произнасяне по наличието на останалите елементи от фактическия състав на чл. 108 ЗС, което е и сторил и е постановил допустимо решение в рамките на спора, с който е бил сезиран. Във връзка с доводите на касатора, че съдът в нарушение на въведения в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало в процеса се е произнесъл не по поддържаното от ищцата придобивно основание, следва да се отбележи, че съдът винаги е длъжен да зачете влязлото в сила решение, независимо от това дали страните изрично се позовават на него или не, което следва от разпоредбата на чл.297 ГПК. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или очевидно неправилно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; приложени са относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора в полза на Р. Б. следва да се присъди сумата от 800 лв., представляваща разноски по делото пред ВКС. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение