Определение № 3130 от 20.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3751/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 7362 от 18.03.2022 г., подадена от В. С. П., Б. С. П., М. С. Б., М. А. Т., Г. Н. А., Н. Г. А., М. Б. П., Д. Т. П., Ф. С. П., А. С. П., Д. А. Е., Т. Б. П. и Р. Н. Б. чрез адвокат И. К. от АК - П., срещу въззивно Решение № 179 от 15.02.2022 г. по в.гр.д.№ 1186/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответницата по касация Й. Г. В. е подала отговор на жалбата чрез адвокат И. Д. от АК - П.. Счита, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното въззивно решение, посредством потвърждаването на Решение № 3437 от 28.08.2019 г. по гр.д. № 15772/2016 г. по описа на РС – Пловдив, поправено с Решение № 4828 от 16.12.2019 г. (последното – потвърдено с въззивно Решение № 564 от 10.06.2020 г. по в.гр.д.№ 410/2020 г. по описа на ОС – Пловдив), на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено между Й. Г. В. ( наследник на починалия в хода на делото първоначален ищец Г. Д. П. ) – от една страна, а от друга страна - Т. Б. П.; наследниците на починалия в хода на производството по делото на 22.04.2020 г. В. Т. П., а именно: Ф. С. П., В. С. П., Б. С. П. и Д. Т. П.; наследниците на починалата в хода на производството по делото на 11.12.2020 г. П. Т. А., а именно: Н. Г. А., Р. Н. Б. и Г. Н. А.; М. С. Б.; А. С. П.; М. Б. П.; М. А. Т. и Д. А. Е., че към средата на 50-те години на двадесети век, общият на страните наследодател Й. П. К., бивш жител на [населено място], починал на 29.01.1974 г., е бил собственик на лозе от 5 дка в землището на гара К. /сега - С./, в местността „А. к.“ и в частност на площ от 2,800 дка от това лозе, което по стар кадастрален план е заснето като имот с № *.

Въззивният съд e приел, че страните са наследници по закон на общия наследодател Й. П. К., починал през 1974 г. Първоначалният ищец Г. П. е низходящ на Д. Й. П. (син на общия наследодател), а ответниците са наследници на Т. Й. П. (също син на общия наследодател, починал през 1954 г.). Спорният имот е заявен за възстановяване по преписка на името на наследници на Т. Й. П. по заявление от 15.11.1991 г., подадено от Б. Т. П.. С решение, постановено по гр.д.№ 8005/1995 г. на РС - Пловдив, на наследниците на Т. Й. П. е възстановена собствеността върху имота, заявен като лозе в м. „А. к.“. Впоследствие, на 11.10.1999 г. Поземлена комисия „Родопи“ постановява Решение № 03161, с което възстановява на наследниците на Т. Й. П. правото на собственост върху имот, находящ се в границите на населено място: част от имот от 2,797 дка, пл.№ *, кв. 12, целия от 4,337 дка, образуващ парцел *, кв. 12 в строителните граници на [населено място], при граници: изток - улица, запад - наследници на Й. П. К., север - Н. И. Т., наследници на Н. Л. Т., юг - наследници на Й. П. К.. С решението е отказано възстановяване на частта от 1,540 дка от целия имот 4,337 дка, с пл.№ *, кв. 12 по помощния план на [населено място]. На 07.12.1999 г. ПК постановява ново решение, за възстановяване на същия имот, но с корекция относно площта му, която вместо 2,797 дка, е посочена вече като 2,800 дка. Отказаната за възстановяване част е определена по площ на 1,537 дка. С решение по гр.д.№ 7369/1994 г. на РС – Пловдив е отменен частично отказ на ПК „Родопи“ по преписка № 70138 от 11.11.1991 г. на наследниците на Й. К. относно възстановяване на нива от 5,440 дка в м. „А. к.“, съставляваща част от имот № * по плана на [населено място] от 1946 г., цялата от 7 дка, като е отхвърлена жалбата в частта относно лозе от 5 дка в същата местност, поради това, че за нея е налице решение за възстановяване на наследниците на Т. П.. Постановено е последващо решение № 033389 от 06.10.1999 г. на ПК „Родопи“, с което на наследниците на Й. К. е възстановен имот с площ 5,350 дка, съставляващ част от парцел *, кв. 12 по плана на [населено място]. Установява се от представеното копие на опис-декларация относно внесени в ТКЗС имоти на Й. П. К., че под номер 5 в нея е описано лозе от 5 дка в местността „А. к.“ при съседи: общ. мера, Н. Ив. Т., А. В.. Под номер 2 в същата декларация е записана нива от 7 дка, пак в местността „А. к.“ при съседи: не се чете, общ. мера и път. В опис-декларацията, приложена на л. 204 и 205 на делото на ПРС за местността „А. к.“ са описани също лозе от 5 дка при съседи: общинска мера, Н. Ив. Т. и А. В., както и нива от 7 дка при съседи К. П... (не се чете), общ. мера и път. Установено е още, че в декларацията на Т. Й. П. за влизане в ТКЗС е посочена нива от 4 дка в местността „А. К.“ при граници: път, А. В., Л.. Т. и Ив. Т.. По делото е представена и декларацията за влизане в ТКЗС на един от съседите - А. И. Т.. От същата се установява, че Т. е посочил под № 13 лозе със съседи: Н. Л. Т., Н. И. Т. и Й. П..

От показанията на свидетеля Г. Г. и свидетелката С. И. се установява, че Й. П. е притежавал имот от около 15-16 дка в местността „А. к.“, която граничела с местността „Б. к.“. Тези две местности се разделяли от „Г. в.“. В имота имало и лозе около 4 дка, което се намирало от север, като в тази част граничело с вадата. Според свидетелите имотите се работели общо от цялото семейство на Й. П. К., което било голямо и всички членове живеели заедно.

От заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, прието при първоначалното разглеждане на делото от РС, се установява, че възстановените от ПК „Родопи“ имоти на името на Й. П. и Т. П. са съседно разположени, като съответстват на имоти под номер 8 и 9 от помощния план, част от имот № * по картата на Водния синдикат от 1940 г., част от имот № * от плана от 1946 г., част от имот № * по плана от 1951 г., на част от имот № * по плана от 1962 г. и съответно на имоти № * - записан на името на наследниците на Т. П. и № * - записан на наследниците на Й. П. К. по регулационния план на [населено място] от 1996г., отбелязано в съставената комбинирана скица (л. 322 от делото на ПРС).

При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че целта на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е да се установи кое лице е притежавало правото на собственост върху внесен в ТКЗС земеделски имот, за да бъде определен кръгът от лица, имащи правото на възстановяване на собствеността по този закон. Изводът за принадлежността на правото на собственост следва да бъде основан на преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност, включително и данните съдържащи се в опис декларацията на наследодателите на страните. Действително, опис-декларацията на Й. К. е оспорена от противната страна, но следва да бъде взето предвид обстоятелството, че именно общият наследодател Й. П., а не неговия син Т. Й. П., е посочен като собственик на съседен имот при подаване на опис-декларация от собствениците на съседни имоти (опис-декларацията на Н. Т.), както и в документите за собственост на съседни имоти - договор за делба от 1951 г., съгласно който в дял на Н. Т. е поставено лозе в м. „А. к.“ и като съсед на този името е посочен Й. П.. След съпоставяне на данните от опис-декларацията на Й. П. и тази на Т. П., с данните от опис-декларациите на съседите на имота, съдът е обосновал извод, че процесният имот е идентичен с имота в опис-декларацията на Й. П.. В този смисъл приел оплакванията за липсата на идентичност на имота като неоснователни. Съдът е посочил още, че изводът за принадлежността на правото на собственост следва да се основа на обстоятелства и факти, осъществили се към момента на обобществяването на земеделските земи, а не на факти, осъществили се след възстановяване на собствеността, в която връзка е приел като ирелевантно възражението на касаторите за придобиване на процесното лозе по давност, изтекла след датата на решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността му. След преценка на гласните доказателства е прието, че именно Й. П., чието семейство е живеело заедно и общо е обработвало притежаваните от наследодателя им земи, е упражнявал владение върху процесното лозе към момента на създаване на ТКЗС. Това обстоятелство, ценено в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, обосновали крайния извод, че към момента на кооперирането процесният имот е бил собственост на общия наследодател на страните Й. П. К..

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси:

1. Допустимо ли е предявяването на иск за оспорване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, при условие че производството по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ е приключило към датата на предявяване на иска – с довод за противоречие с ТР № 1/1997 г. по гр.д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК;

2. Допустимо ли е в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът да се произнася по реда на косвения контрол за законосъобразност, за законосъобразността на решенията на ПК за възстановяване право на собственост, след като същите са били предмет на пряк контрол за законосъобразност пред друг съд – с довод за противоречие с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК;

3. Ограничен ли е съдът в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да се произнесе по принадлежността на правото на собственост върху процесния недвижим имот само към момента на одържавяването му, или на основание чл. 235, ал. 2 ГПК е длъжен да се съобрази и с всички факти и обстоятелства, касаещи правото на собственост, настъпили и преди и след предявяване на иска, до датата на постановяване на съдебното решение, и да постанови решението си на база фактите за правото на собственост към датата на постановяване на съдебния акт – с довод за противоречие с посочените по-горе тълкувателни решения;

4. При разрешаване на спора за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът длъжен ли е да се съобрази с влезли в сила решения на друг съд, с които той се е произнесъл по принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя, която се възстановява по реда на ЗСПЗЗ - с довод за противоречие с ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК;

5. При решаване на спора за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът длъжен ли е да се съобрази с конститутивното действие на решението на Поземлената комисия, с което правото на собственост е възстановено преди образуване на делото по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, и след като производството по издаване на решението за възстановяване на собствеността от ПК е приключило - с довод за противоречие с ТР № 1/1997 г. по гр.д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Във връзка с въпрос № 1 следва да се подчертае, че допустимостта на разгледания иск е преценена с Определение № 8 от 09.01.2012 г. по ч.гр.д.№ 531/2011 г. на ВКС, I г.о., с което е прието, че правото на възстановяване на собствеността върху земеделски земи е относимо към имота, а не към лицето, което го претендира. При сезиране в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или когато е издадено въз основа на положително решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, решението на поземлената комисия (респ. – на общинската служба по земеделие) в качеството си на административен акт поражда присъщата му правна промяна - да определи предмета на правото на собственост. При наличие на спор за неговата принадлежност, въпросът подлежи на разрешаване по съдебен ред – в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В настоящия случай за спорния имот е постановено възстановяване в едното коляно наследници на общия наследодател (Т. Й. П.), при констатацията за което е постановен отказ за възстановяване на името на общия наследодател Й. П. К.. Не се касае за отказ поради отсъствие на предпоставки за възстановяване на земята, а именно за спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който съдилищата са длъжни да разрешат съобразно чл. 2 ГПК. Цитираното Определение № 8 от 09.01.2012 г. по ч.гр.д.№ 531/2011 г. на ВКС, I г.о. е постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и като такова съставлява част от тълкувателната практика на ВКС. Направеното с него тълкуване по приложението на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ изцяло се споделя от настоящия състав на ВКС; то е съобразено от въззивния съд, предвид което отсъства основание в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и във връзка с въпрос № 2. С цитираното от касаторите ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГК е даден отговор на въпроса „Обвързана ли е държавата от постановения административен акт или решение на съд по жалба срещу такъв акт за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи или гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ и допустимо ли е по предявен иск за собственост от или срещу държавата, тя да иска да се упражни косвен контрол за нищожност или унищожаемост на този административен акт“. Разрешаването на разгледания от въззивния съд спор не се намира в зависимост от тълкуването, направено с ТР № 5 от 14.01.2013 г., поради което последното съставлява неотносима съдебна практика. Доколкото предметът на делото в случая налага изследване на права, съществували в минал момент (към кооперирането на земята), разрешавайки спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът не упражнява инцидентен контрол за законосъобразност на евентуално постановени позитивни решения за възстановяване на собствеността върху земеделска земя. В този смисъл питането под № 2 изобщо не обективира и общо основание за допускане на обжалването. В хипотеза на уважен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се създава предпоставка за приложението на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, което обаче не е последица на упражнен инцидентен контрол за законосъобразност върху позитивно реституционно решение, а изрично уредено от закона основание за изменение на влязъл в сила индивидуален административен акт.

Отговор на въпрос № 3 е даден с Решение № 40 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4109/2015 г. на ВКС, I г.о. То е отменено по реда на чл. 303 ГПК, но ефекта на решението, постановено в отменителното производство, се разпростира единствено върху разрешаването на конкретния правен спор между страните по делото, не и върху направеното от състава на ВКС каузално тълкуване. Съобразно последното, в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустимо съдът да се произнася по направено от ответниците възражение за придобивна давност, изтекла след възстановяване на собствеността, дори искът да е предявен не непосредствено след постановяване на решенията на ПК (ОСЗ) за възстановяване на собствеността, а повече от 10 години след това. Разяснено е, че спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ касае принадлежността на правото към момента на включване на имота в ТКЗС с цел определяне на лицата, в полза на които това право следва да бъде възстановено и следва да бъде разрешен с оглед осъществилите се към този момент правно релевантни факти. Последващите факти, дори да са свързани с придобиването на същото право след възстановяване на собствеността, са ирелевантни, а основаните на тях правопогасяващи и правоизключващи възражения – недопустими. Така направеното тълкуване почива на разбирането за предмета на установителните искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, разяснено в изр. 1 от мотивите към т. ІІ от ТР № 1/1997 г. по гр.д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК, с което е отречена и връзката на обусловеност на производството по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ с производствата, чиято цел е постановяването на решение по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Тълкуването изцяло се споделя от настоящия състав, въззивното решение е съобразено с него, поради което въпрос № 3 не съставлява основание за допускане на обжалването.

Въпроси №№ 4 и 5 перифразират въпроси №№ 2 и 3, поради което по отношение на тях важи изложеното по-горе. Следва да се отбележи още, че въпрос № 5 почива на разбирането, че реституционното производство по ЗСПЗЗ е приключило. Това становище не държи сметка за уредбата по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ и чл. 99 – 106 АПК, съобразно която постановеното в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ решение по спора за материално право съставлява основание за изменение на вече постановените решения на органа по земеделска реституция по отношение титулярите на правото на собственост.

С оглед изхода по настоящото дело, касаторите дължат разноски във връзка със защитата на ответницата по касация в производството пред ВКС, които възлизат на сумата 2 000 лв., представляваща платено в брой адвокатско възнаграждение (л. 40 и 41).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия