Определение № 407 от 15.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1895/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Б. Д. Б. против въззивно определение № 568/04.06.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 71/2020 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение № 234/21.02.2020 г. по гр. д. № 1095/2019 г. по описа на Районен съд - Смолян, с което прекратено производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за нищожност, неправилност и необоснованост на атакуваното определение, иска се неговата отмяна и връщане на делото на друг състав. Поддържа се, че определението е постановено от незаконен състав, както и, че определената от районния съд държавна такса за внасяне в размер на 310лв. не се дължи, тъй като Б. Д. Б. е освободен от заплащането й с определение № 1/03.01.2018 г. по ч. гр. д. № 5008/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. В приложеното в изпълнение на указанията на администриращия съд изложение на основанията за допускане на касационно обжалване Б. Д. Б. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие с определение № 7/11.07.2008 г. по т.д. № 370/2008 г. на ВКС, II т. о. Сочи и, че определението е вероятно нищожно и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2, предл първо и трето ГПК. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение жалбата на Б. Д. Б. против определение № 234/21.02.2020 г., постановено по гр. д. № 1095/2019 г. по описа на Районен съд - Смолян, с което прекратено производството по делото поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса. Прието е, че с оглед цената на иска, с който се оспорва изпълнение за вземания в размер общо на 9 000 лв., дължимата държавна такса е в размер на 360 лв., от която ищецът е внесъл 50 лв. Установено е, че в дадения му срок ищецът не е внесъл разликата от 310 лв. по сметка на Районен съд - Смолян. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на частния жалбоподател, че не дължи заплащането на държавна такса в размер на 310 лв., предвид освобождаването му от заплащане на държавна такса с определение № 1/03.01.2018 г. по ч. гр. д. № 5008/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. Посочил е, че с това определение Б. Д. Б. е бил освободен, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, от заплащане на държавна такса по гр. д. № 199/2017 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали, което е различно от настоящото производство – гр. д. № 1095/2019 г. по описа на Районен съд - Смолян. В допълнение съдът е посочил, че не се установява частният жалбоподател да е направил искане за освобождаване от заплащане на държавна такса по настоящото производство. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав не намира обжалваното определение да е вероятно нищожно или очевидно неправилно, както бланкетно се сочи от жалботодателя. Становището на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното определение е несъстоятелно и е налице отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение произнасяне на въззивния съд по материално правен и процесуален въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но не формулира правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Наведените доводи за неправилност на въззивното определение не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. Те представляват оплаквания относно правилността на атакуваното определение и имат отношение към проверката, която се провежда само ако то бъде допуснато касационно обжалване. Върховният касационен съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата. Жалбоподателят е бил длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Съгласно ТР№ 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допуска касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. За пълнота на изложението следва да се посочи, че касаторът само е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал наличието на допълнителната предпоставка. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, респ. определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, респ. определение, е от значение за развитие на правото и, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение