Определение № 1656 от 18.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 810/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ИНВЕСТСТРОЙ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 84 от 13.10.2022 г. по в. т. д. № 193/2022 г. на Бургаския апелативен съд, с което след отмяна на решение № 66 от 09.04.2020 г. по т. д. № 38/2019 г. по описа на Бургаския окръжен съд в обжалваната част е отхвърлен искът на касатора против ЕСЕТЕРЕ БЪЛГАРИЯ ЕООД за заплащане на сумата 207 000 лв. – неустойка по чл. 20 от сключения между страните договор за производство и покупко-продажба на етерично масло от бял равнец от 11.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 22.01.2019 г. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение, подробно обосновани, и се моли за отмяната му, с присъждане на сторените разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В първата хипотеза са формулирани следните въпроси: „ 1. Предаването на вещта за пазене по реда на чл. 97 ЗЗД съставлява ли условие за упражняване на правото на изправната страна да развали договора и да получи неустойка за неизпълнение?; 2. Следва ли при тълкуване на договорите (в конкретния случай – клаузата на чл. 20 от договора за производство и покупко-продажба на етерично масло от бял равнец от 11.03.2016 г.) съдът да изхожда не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението, като отчита мястото на отделната уговорка, с оглед систематичното й място в договора и общия му смисъл, в т. ч. и като отчете обикновените човешки презумпции, както и следва ли да се съобрази икономическата логика?; 3. Може ли при тълкуване на текста на договорите (в конкретния случай – клаузата на чл. 20 от договора за производство и покупко-продажба на етерично масло от бял равнец от 11.03.2016 г.) съдът да подменя действителната обща воля на страните?; 4. Действителна ли е уговорка за неустойка, която не е конкретно определена по размер, но този размер е определяем на база обективни фактори (в случая – стойността на неприетата от купувача по процесния договор продукция), респ. допустимо ли е същата да бъде определена посредством заключение на вещо лице?; 5. Следва ли въззивният съд в случаите, когато прецени, че следва да приложи императивна правна норма, респ. да се произнесе относно съответствието на договорна клауза с правилата на добрите нрави, да уведоми страните за това и да им даде възможност да ангажират доказателства и да изразят становище в тази насока?; 6. От кои обективни критерии следва да изхожда съдът при преценка дали размерът на дадена неустойка противоречи на добрите нрави и длъжен ли е да изследва всички обстоятелства, при които е бил сключен договорът и да съпостави клаузата за неустойка с останалите клаузи на договора, неговата икономическа логика и цел и останалите съпътстващи обстоятелства (срок на договора, обстоятелството, че страните действат в професионално качество, наличието на трайни търговски отношения и др.)? В този смисъл нищожна ли е клаузата на чл. 20 от сключения между страните договор за производство и покупко-продажба на етерично масло от бял равнец от 11.03.2016 г., предвиждащ неустойка в размер на дължимата цена на неприетата стока, с оглед съществуващата в договора забрана продавачът да прехвърля стоката на трето лице и задължението на купувача да закупува цялото произведено количество продукция?“ По всеки от въпросите се посочва практика на ВКС, на която се твърди обжалваното решение да противоречи, във връзка с което се поддържа наличието на допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а в условие на евентуалност – на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевира се и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на логическите правила и при превратно прилагане на закона. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ЕСЕТЕРЕ БЪЛГАРИЯ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, със становище, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и основанията за отмяна на въззивното решение, за което са изложени подробни съображения. Претендират се разноски. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но не са налице предпоставките на закона за разглеждането й по същество. За да постанови обжалвания краен резултат, след очертаване на предмета на спора, доводите и възраженията на страните във връзка с него и преценка на събраните по делото доказателства, съставът на въззивния съд е приел следното: Между страните на 11.03.2016 г. е сключен договор за производство и покупко-продажба на етерично масло от бял равнец, по силата на който ищецът „Инвестстрой” ЕООД се е задължил да засади и отгледа разсад от растения бял равнец върху площ от 200 дка в землището на [населено място], [община], да прибере реколтата и да я дестилира в собствена дестилерия. Ответникът „Есетере България” ЕООД е поел задължението да изкупува цялото количество от произведеното етерично масло, ако качеството му е в съответствие със спецификацията за стандарта на маслото (приложение № 2 към договора). За сезон 2017 г. била уговорена цена на дестилираното етерично масло със стандартно качество в размер на 1150 лв/кг., а цената за всеки следващ сезон е следвало да се договаря с писмени анекси не по-късно от 31 май всяка година, като заплащането й следвало да става в рамките на 7 дни след приемането на количествата етерично масло. Договорът бил сключен за срок от пет сезона за прибиране на реколтата след засаждането на бял равнец, но не по-късно от 31.10.2021 г. Съгласно чл. 19 от договора земеделският производител може да прекрати същия с незабавен ефект, ако в рамките на 14 дни след негово писмено известие „Есетере България” ЕООД не приеме каквото и да е количество или забави плащането си с над 10 работни дни, или ако не изпълни свои задължения по договора и причини вреди на земеделския производител. Съгласно чл. 20 от договора при прекратяване при условията на чл. 19 земеделският производител има правото да получи всички дължими плащания по договора заедно със законните лихви. Не се спори между страните, че произведеното през сезон 2017 г. масло не е било изкупено от ответника, който е възразил, че то не отговаря на уговореното качество. С нотариална покана, връчена на „Есетере България” ЕООД на 17.10.2018 г., ищецът е поканил ответника да приеме и закупи произведено етерично масло от бял равнец, 180 кг., за цена от 1150 лв/кг без ДДС. Ответникът не е приел количеството масло и не е платил исканата цена. От правна страна въззивният съд на първо място е посочил, че първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на „Инвестстрой” ЕООД за изпълнение на договора чрез осъждане на „Есетере България” ЕООД да заплати на ищеца сумата 207 000 лв., представляваща дължима цена на произведено етерично масло от бял равнец през 2018 г., е влязло в сила и следователно е задължително за съда и страните. С него е прието, че ответникът няма задължение да плати на ищеца исковата сума в изпълнение на договора за продажба срещу прехвърлена собственост върху предмета на договора на осн. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, тъй като стоката не е получена от купувача, а договорът е развален от продавача с исковата молба. След като в отношенията между страните е установено, че договорът е развален едностранно от ищеца - продавач, следва да се отговори на въпроса дали клаузата на чл. 20 от договора му дава право да получи търсената сума. Съдът е изложил съображения, че съгласно уговореното между страните при прекратяване (разваляне) на договора от земеделския производител (продавача) поради неизпълнение от страна на купувача, продавачът има право да получи всички дължими плащания по договора заедно със законните лихви, но в конкретния случай не се установява към момента на прекратяване на договора купувачът да има възникнали и непогасени задължения за плащане на парични суми към продавача. Според съда това е така, тъй като по договора няма извършено престиране от продавача. Действително продавачът е предложил изпълнение, което купувачът не е приел и е изпаднал в забава по смисъла на чл. 95 и сл. ЗЗД, но за да може да претендира продажната цена, длъжникът - продавач трябва да престира или да се освободи от задължението си чрез предаване на вещта по реда на чл. 97 ЗЗД, което не е сторено. При развален договор изправната страна може да търси от насрещната обезщетение за вредите от неизпълнението на договора съгласно чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД или да търси неустойка, ако такава е уговорена. Въззивният съд е посочил, че в случая ищецът не е изложил фактически твърдения за настъпили вреди от неизпълнението, поради което предявената претенция следва да се квалифицира като иск за заплащане на неустойка по чл. 92 ЗЗД. Преценявайки уговорката в чл. 20 от договора решаващият съдебен състав е приел, че същата не представлява клауза за неустойка, а се отнася до случаите, в които към момента на прекратяването на договора продавачът е предал на купувача стока, която не е заплатена или е съществувало друго изискуемо вземане на продавача. Според съда употребената формулировка “дължими плащания” изключва елементите на обезпечаване, обезщетяване и санкциониране, които характеризират всяка неустойка, и показва, че по този начин страните целят уреждане и възстановяване на баланса в отношенията. За неустойката е характерно, че чрез нея страните предварително определят ясно и точно вида и обема на отговорността на неизправната страна, а в случая размерът ѝ е неопределен. Съдът е изложил и евентуални съображения в смисъл, че дори да се приеме, че с уговорката в чл. 20 от договора страните са искали да предвидят, че при неизпълнение на задължението да изкупи предложеното му количество етерично масло купувачът ще дължи обезщетение (неустойка) в размер на продажната цена на същото масло, то такава клауза би била нищожна като противоречаща на добрите нрави. Тя би довела до ситуация, при която продавачът няма да прехвърли на купувача собствеността на стоката, ще я запази в патримониума си заедно с възможността да се разпореди с нея, а в същото време ще получи изцяло цената. Това би нарушило основен правен принцип за недопускане на неоснователно обогатяване. Такава уговорка според съда явно излиза извън характерните за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване. На първо място не се доказва твърдяната очевидна неправилност на въззивния съдебен акт съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на решението не следва извод за допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл. Извън основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от наличието на изрично формулирани от касатора правни въпроси, значими за изхода на делото – включени в предмета на спора, разрешени от въззивния съд и обусловили решаващата му правна воля за постановения краен резултат, но не и правилността, респ. обосноваността и законосъобразността на изводите му с оглед конкретните факти по делото. По отношение на всеки въпрос касаторът следва да обоснове и докаже и някоя от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи въпрос е изцяло относим към правилността на изводите на съда, базирани на данните по делото, поради което не удовлетворява общия критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Въпросите, касаещи тълкуването на договорите съгласно чл. 20 ЗЗД принципно покриват условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на същите не се установява соченото противоречие с трайната практика на ВКС по приложението на горната разпоредба, според която при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване на отделните уговорки във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. При нужда допълващи тълкуването по чл. 20 ЗЗД могат да бъдат обстоятелствата, свързани с постигане на съгласието, поведението на страните преди и след сключването на договора, как са изпълнявани задълженията по него и пр. В случая споровете между страните във връзка с тълкуването на договора са били относно това, дали в чл. 20 от договора е уговорена неустойка и какъв смисъл е бил вложен в понятието „дължими плащания“. Макар анализът на договорните клаузи в обжалваното решение да е непълен, при отчитане на всички уговорки в раздела „Предсрочно прекратяване, нарушения и санкции“ с оглед тяхната взаимовръзка и систематично място може да бъде формиран именно направеният от въззивния съд извод, че дължими плащания са тези, които купувачът не е извършил (предвид условието на чл. 19, ал. 1, предл. посл. от договора), както и че клаузата на чл. 20 ЗЗД не съставлява уговаряне на неустойка нито по смисъла на закона, нито по волята на страните (например напълно ясна и недвусмислена клауза за неустойка се съдържа в чл. 23 от същия раздел). Останалите въпроси са ирелевантни за изхода на правния спор, тъй като са изцяло свързани с евентуално изложените от въззивния съд мотиви относно нищожността на клаузата за неустойка – ако хипотетично се приеме, че такава е уговорена. Поради това същите нямат самостоятелно значение за постановения краен резултат по делото и съответно не могат да обусловят исканата касационна проверка съгласно общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това, части от въпросите предполагат преценка относно правилността на изводите на въззивния съд, каквато не може да се извършва в селективната фаза на касационното производство. При липса на надлежно формулирани правни въпроси касационният съд не дължи преценка за наличието на наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед неустановяване на предпоставките за достъп до касационен контрол, такъв не следва да се допуска. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответната страна сторените от нея разноски за защита пред настоящата инстанция, възлизащи на 7 600 лв. – надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение