Определение № 1433 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1761/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 26768/21.03.2023 г. на М. Д. Д., чрез процесуалния представител М. Г. -Д., срещу определение № 2842/06.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 8712/2022 г. на Софийския градски съд, потвърждаващо разпореждане от 22.03.2022 г. по гр. д. № 10960/2022 г. на Софийския районен съд. С последното е прекратено като недопустимо производството по предявените от частния жалбоподател субективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 45 ЗЗД срещу част от ответниците – физически лица магистрати, поради липса на процесуална легитимация. Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска същото да бъде отменено. В приложено към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК основание за допускане на касационното обжалване като се твърди, че с обжалвания акт се „нарушава на правото на ЕС – чл. 6 от ЕКПЧ относно справедлив процес и безпристрастен съд“. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно разпореждане, преграждащо по-нататъшното развитие на производството (чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК). Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът приема следното: За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че съдът е сезиран с искова молба от М. Д. Д. срещу Софийски градски съд, съдия С. В. М. и съдия Г. Д. К., с която са предявени искове за присъждане при условията на солидарност на деликтно обезщетение за имуществени вреди - загуби в размер на 135 000 лева и 120 000 евро. Посочено е, че в обстоятелствената част на исковата молба като основание на предявените искове е релевирано твърдяно от ищеца поведение на ответниците С. В. М. и Г. Д. К., в качеството им на административни ръководители, което представлява неизпълнение на служебните им задължения. Посочено е, че съгласно чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техни служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Изложени са съображения, че видно от чл. 86, ал. 1, т. 2, предл. първо ЗСВ едно от правомощията на председателя на окръжния съд е да организира работата на съдиите, като обезпечава възможността съобразно броя на съдиите и постъпващите съдебни преписки, съдът да постанови в разумен срок (арг. чл. 13 ГПК) съдебните актове по молби за защита и съдействие на лични и имуществени права - арг. чл. 2 ГПК, като административният ръководител на окръжен съд може да бъде само магистрат - арг. чл. 169 ЗСВ. Посочено е, че тази предхождаща административна дейност предпоставя постановяването на съдебните актове, поради което е неотделима част от понятието "осъществяване на съдебната власт" по смисъла на чл. 132, ал. 1 КРБ като аналогично е положението и с контрола на административния ръководител, досежно съхранението и запазването на съдебните дела. Прието е, че административната дейност е част от уредения в конституционната норма функционален имунитет на магистратите, каквито се явяват ответниците физически лица. Формиран е решаващ правен извод, че наличието на функционален имунитет е процесуална пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, насочен срещу лице, което се ползва с такъв, освен ако е извършено от него умишлено престъпление от общ характер. Посочено е, че установяването на факта за извършено умишлено престъпление от общ характер следва да стане в наказателен процес, а не като преюдициален факт в гражданския процес относно гражданскоправните последици от твърдяното престъпно деяние като в случая е констатирано, че ищецът не е и изложил твърдения за наличието на такива основания. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и/или когато въззивното определение е вероятно нищожно или недопустимо или очевидно неправилно. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото в представеното с частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, изобщо липсва формулиран въпрос, по отношение на който да се преценява и наличието на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е изцяло съобразено с константната съдебна практика на ВКС, която единно и непротиворечиво приема, че съдиите не носят гражданска отговорност, освен при тежко умишлено престъпление. Установеният с разпоредбата на чл. 132 от Конституцията, с оглед нормалното осъществяване на правораздавателната дейност, функционален имунитет на магистратите (съдии, прокурори и следователи) изключва възможността от тях да се търси наказателна и гражданска отговорност при осъществяването на съдебната власт - за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В тези случаи, когато имунитетът намира приложение, искът по чл. 45 ЗЗД срещу магистрат е процесуално недопустим (решение № 348/08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г. на ВКС,ІV г. о.; решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, ІV г. о. ). В същия смисъл и определение № 502 от 1.10.2009 г. по ч. гр. д. № 414/2009 г., на ВКС III г. о.; определение № 395 от 9.06.2014 г. по ч. гр. д. № 2319/2014 г., на ВКС III г. о. и цитираните в него други определения, в които се приема, както и в обжалваното определение, че искове, предявени срещу магистрати за вреди, произтекли от действията им, осъществени в рамките на осъществяваната от тях правораздавателна и служебна дейност, са недопустими поради липса на процесуална легитимация. Съгласно разпоредбата на чл. 130 ГПК, когато при проверка на исковата молба, съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба. По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно определение на Софийския градски съд. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение