Определение № 274 от 23.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3131/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод подадената касационни жалби срещу решение от 10.05.2024г. по гр. д.№2107/2023г. на АС София,с което е отхвърлен иск по чл. 31 ЗЗД. Жалбоподателят- М. К. П.,чрез процесуалния си представител поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът- К. М. Д.,чрез процесуалния си представител, в писмен отговор поддържа, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от М. П. срещу К. Д. иск по чл.31 ал. 2, вр. ал. 1 от ЗЗД, за унищожаване договор от 24.04.2018 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между Т. М. П. и К. М. Д., обективиран в нотариален акт № 46, том I-A, рег. № 6264, дело № 41/24.04.2018 г., по описа на нотариус с рег. №273 при НК, по силата на който Т. М. П. е прехвърлил на К. М. Д. следния недвижим имот, а именно: апартамент №15, с идентификатор 68134.302.121.1.15, находящ се в [населено място], район „В.“, [улица], блок 2, вх. А, ет. 6 със застроена площ от 91,20 кв.м., заедно с прилежащите му избено помещение № 5 и 1,083% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, до размера на 1/2 ид. ч., представляваща припадащата ѝ се наследствена квота, както и на основание чл. 34 ЗЗД да ѝ бъде предадено владението на имота, до размера на 1/2 ид. ч. от него. Установено е от удостоверение за граждански брак е, че М. П. и Т. П. са били съпрузи, като бракът им е прекратен със смъртта на Т. П. на 26.08.2018г., в хода на процеса/ИМ 09.07.2018г./. Констатирано е, че негови законни наследници са ищцата - негова съпруга и М. П.- дъщеря. Установено е, че процесният имот е бил индивидуална собственост на Т. П. - придобит с нот. акт № 61/22.05.1990г. като обезщетение срещу отчужден имот по З. и дарение от неговата майка Неца Т. П., извършено с нот. акт № 62/04.09.1992г. Установено е също така, че с нот. акт № 46/24.04.2018г. Т. П. и К. Д. са сключили договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължението за издръжка и гледане, по силата на който ответницата е станала собственик на процесния апартамент. Съдът, като е взел предвид представените по делото медицински докуменвти и заключения на съдебно-психиатрични експертизи, е приел че няма доказателства за наличие на изразена деменция или друго психично разстройство, нарушаващи способността на Т. П. да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Посочено е, че експертите са съобразили всички събрани писмени доказателства, както и приетото към момента на изготвяне на заключението история на заболяването от ВМА от 2015г. Дали са заключение ,че описания в медицинската документация остър психоорганичен синдром не води до деменция, както и че описаните в амбулаторните листа периоди на обърканост и неадекватност са преходни разстройства в яснотата на съзнанието и те не са довели до траен интелектуално- паметов упадък- деменция.Съдът е приел, че от 2015г. до 24.04.2018г. е изминал значителен период от време, в който няма данни за друг психиатричен преглед и поставена диагноза във връзка психичното състояние на Т. П. и при съвкупната преценка на всички събрани доказателства е приел за установено, че наследодателят на М. П. е могъл и е разбирал свойството и значението на извършеното разпореждане с имота към момента на сключване на договора на 24.04.2018г., те сделката не е опорочена и не е налице основанието, посочено в исковата молба, за нейната унищожаемост. Искът с правно основание чл.31, ал.1 от ЗЗД като неоснователен е отхвърлен, а това обуславя неоснователност и на претенцията по чл.34 З.. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК ,жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: длъжен ли е съдът по иск с правно основание чл. 31, ал.1 вр. чл. 34 ЗЗД да съобрази всички относими, установени към релевантия момент обстоятелства съобразно чл. 235 и сл. ГПК и следва ли съдът да дава превес на заключенията на съдебно – медицински експертизи, когато между тях и останалите документи(и по – конкретно, тези отразяващи непосредственото здравословно състояние на починалото лице преди датата на сделката), са очевидно противоречиви, както и при преценка дали едно лице, сключило договор за гледане и издръжка е могло да разбира и ръководи действията си, длъжен ли е съдът да се съобрази с приетите и не оспорени медицински документи(които по своята същност представляват официални удостоверителни документи/изготвени от длъжностни лица в изпълнение на кръга и службата им, удостоверяващи факти с правно значение по смисъла на чл. 179, ал.1 ГП К/ ). Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване,както и че решението е очевидно неправилно. Настоящият състав намира,че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание.В тайната практика на ВКС се приема, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /чл. 202 ГПК/ против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. В случая експертизите са изготвени при ползване на посочения в чл. 197 ГПК доказателствен материал - медицинската документация на починалия и са ценени от въззивния съд заедно с останалите доказателства по делото - чл. 202 ГПК. В задължителната практика на ВКС изразена в т. 3 от ТР № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма, какъвто не е конкретния случай. В т. 19 от ТР № 1/ 4.01.2001 г. по тълк. гр. дело №1/2000 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, поради което във въззивното производство съдът следва да извърши самостоятелна преценка на целия фактическия и доказателствен материал по делото и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции.Указанията са запазили значението си и при действието на ГПК, в сила от 1.03.2008г., при отчитане на очертаните в чл. 269 ГПК предели в правомощията на въззивния съд, изразяващи се в задължение за произнасяне по значимите за материалноправния спор въпроси с оглед инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания. Фактическите и правни изводи на решаващата въззивна инстанция, изведени след изпълнение на задължението за обсъждане на събраните по спора доказателства и преценка на доводите на страните, следва да са ясно и точно отразени в мотивите към решението. В този смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК непротиворечива практика на ВКС. В настоящия случай въззивното решение не е постановено в отклонение на задължителната практика на ВКС, доколкото при постановяването му въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото включително и съдебно-психиатричните експертизи. Така установената практика не е неправилна поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Поради това очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. С оглед разпоредбата на чл.78 и чл.80 ГПК на ответницата по жалба не следва да се присъждат разноски за процесуално представителство пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. Предвид изложените съображения, съдът