Определение № 995 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1159/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Софийски районен съд, чрез Т. Д. ръководител сектор „Правно обслужване” срещу решение № 1282 от 31.10.2022 г. по в.гр.д. № 1757/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260989/18.03.2022 г. по гр.дело № 2900/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Д. Г. П., действащ чрез своята майка и законен представител И. Т. Х., на основание чл. 2б ЗОДОВ във вр. чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС, сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в резултат на нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на производството по гр.дело № 24705/2015 г. на СРС, образувано по искова молба от 08.05.2015 г. и с постановено решение от 07 юли 2020 г. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и предявеният иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ във вр. чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС да се отхвърли или се намали размерът на присъденото на ответника възнаграждение. В изложението са формулирани следните въпроси: 1. Установяване настъпването на неимуществени вреди от продължило над разумния срок съдебно производство у малолетно лице и в частност, когато възрастта на малолетното лице не му позволява да осъзнае какво представлява едно съдебно производство, какво е значението му за неговия живот, каква е обичайната му продължителност и дали то се движи в разумен или забавен срок?; 2. Приложение на изискването за настъпване на значителна вреда (т.е. вреда над обичайната за участник в съдебно производство) и нейното доказване в процеса, когато в съдебното производство е установено, че продължителността на делото не е довела до извънмерни вреди, съответно до сериозно отражение върху живота и психиката на ищеца, като критерий за разглеждане на предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ в светлината на цитираната от ответника по иска практика на ЕСПЧ и ВКС. 3. Налице ли е пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между претендирани неимуществени вреди от малолетно лице и продължителността на съдебно производство, когато малолетното лице не участва в производството, няма разбиране за това какво е съдебно производство и дали е налице неразумна продължителност на същото, но същото формира емоциите и възприятията си като отражение на възприятията на трети лица, които участват в или коментират пред малолетното лице процеса? Първият въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Вторият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Третият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Цитирани са т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 170/04.02.2020 г. по гр. д. № 4835/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО, определение № 199/15.02.2016 г. и решение № 134/04.07.2016 г. по гр. д. № 5992/2015г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 92/02.08.2016 г. по т. д. № 965/2015 г. на ВКС, І ТО, решение № 272/27.01.2020 г. по гр.д.№ 924/2019 г. на ВКС, ІV ГО. Ответникът по касационната жалба – Д. Г. П., не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационен контрол и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ във вр. чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС. От фактическа страна по делото е прието за установено следното: Производството по гр. дело № 24705/2015 г. по описа на СРС е образувано на 08.05.2015 г. въз основа на предявена от Д. Г. П. против „Орка – С“ ООД искова молба с формулирано искане по чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на неговия баща, поради настъпила на 23.10.2014 г. трудова злополука, установена с разпореждане № 17400 от 02.12.2014 г. на НОИ, заедно със законната лихва от увреждането. За обосноваване на искането си малолетният ищец Д. П. чрез неговата майка и законен представител И. Х. е изложил ясно и точно относимите фактически обстоятелства, като е направил и доказателствени искания. С разпореждане от 05.06.2015 г. СРС, ГО, 73-ти състав, определен да разглежда делото след извършено на 08.05.2015 г. разпределение, е разпоредил връчването на основание чл. 131 от ГПК на препис от исковата молба на ответника за отговор в 1-месечен срок. Съобщението с приложения препис е връчен на ответника „Орка – С“ ООД на 05.10.2015 г., като отговор на исковата молба е подаден от последния на 04.11.2015 г. Преди постъпването на отговора, с молба от 14.10.2015 г. е направено искане за допускане на обезпечение на иска чрез запор върху вземания на дружеството за вземания от банкови сметки. С молба от 21.12.2015 г. ответникът е съобщил за налагане на исканото обезпечение по друго гр. дело № 3126/2015 г. на РС – Шумен, образувано по молба по чл. 390 от ГПК на Д. П. и е поискал неговата отмяна, като по исканията на страните СРС се е произнесъл с определение от 30.11.2016 г. С молба от 22.11.2016 г. ищецът, чрез процесуалния си представител адв. Ч., е оттеглил исковите си претенции и поискал прекратяване на производството. Преди произнасяне от СРС по така направеното изявление, с молба от 25.11.2016 г. същото е оттеглено от ищеца, чрез законния му представител, като е посочено и, че адв. Ч. не разполага с пълномощия за разпореждане с предмета на делото. Въпреки последното изявление, СРС с друго определение от 30.11.2016 г. е прекратил на основание чл. 232 от ГПК производството по делото. Определението за прекратяване на производството е обжалвано с частна жалба от 20.12.2016 г. от ищеца Д. П., който поради липсата на предприети съдопроизводствени действия, на 04.05.2017 г. е подал молба по чл. 255 от ГПК. След постъпването й по делото СРС е разпоредил на 26.07.2017 г. връчването на препис от частната жалба на другата страна за отговор, като отговор е подаден от ответника на 18.09.2017 г. и по разпореждане от 26.09.2017 г. на първоинстанционния съд, делото е изпратено на въззивния съд за произнасяне по жалбата. На 29.09.2017 г. по частната жалба е образувано гр. дело № 12407/2017 г. на СГС, който с определение от 22.11.2017 г. е отменил прекратителното определение на СРС, поради липсата на изрични пълномощия на адвокат Ч. и делото е върнато на СРС на 30.11.2017 г. Междувременно на 01.06.2017 г. по делото на СРС е постъпило и гр. дело №1118/2016 г. на РС - Шумен, образувано по предявени от Д. П. (майка на починалия при трудовата злополука) против „Орка – С“ ООД искове по чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД. Същото е изпратено по подсъдност и присъединено от ОС – Шумен за общо разглеждане с гр. дело № 24705/2015 г. от СРС с определение от 16.12.2016 г. по гр. дело № 581/2016 г., образувано по частна жалба за подсъдността на исковете на Д. П.. За предприетите от ищеца действия по движението на делото пред СРС е представена молба от 31.10.2018 г., подадена от него до Омбудсмана на Република България, за оказване на съдействие по хода на исковото производство по гр. дело № 24705/2015 г. на СРС. След тази молба и други такива с определение от 27.11.2018 г., постановено по реда на чл. 140 от ГПК, СРС е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 01.03.2019 г. Постановил е също и гр. дело № 1118/2016 г. на РС – Шумен да бъде докладвано на зам. председателя на СРС за образуване на ново дело и разпределянето му, като с разпореждане от 28.11.2018 г. същото е върнато на същия състав поради постановеното от ОС – Шумен съединяване на делата за общо разглеждане. На 01.03.2019 г. поради нередовно призоваване на ищеца Д. П. по присъединеното дело на РС – Шумен, ход на производството не е даден, като същото е насрочено за разглеждане на 31.05.2019 г. На това заседание съдът е провел съдебното следствие и след изслушване на устните състезания на страните го е обявил за произнасяне с решение. Решението, с което частично са уважени предявените от Д. П. и Д. П. искове по чл. 200 от КТ, е постановено на 07 юли 2020 г., като до ответника „Орка – С“ ООД са изпратени съобщения съответно на 07 юли 2020 г. и 10.08.2020 г., върнати в цялост по делото. С разпореждане от 06.07.2021 г. СРС е указал връчването на ново съобщение на ответника чрез процесуалния му представител, който на 14.07.2021 г. е отказал да получи съобщението поради липса на връзка с доверителя й. СРС е приел съобщението за връчено при отказ на представителя и удостоверил влизането му в сила на 29.07.2021 г. Във връзка с претърпените от ищеца неимуществени вреди пред първата инстанция са разпитани свидетелите З. Д. и Х. Ж. – близки познати на детето и неговата майка. Свидетелката З. Д. е посочила, че Д. е син на нейната най-добра приятелка И.. През лятото се виждали всеки ден, а сега един, два пъти седмично. Заедно ходят на почивка, прекарват заедно уикендите Д. живее с майка си и брат си и е във втори клас. През 2015 година Д. бил на две години. Майка му не му обяснявала, опитвала се да му спести някои неща. Покрай делата и тревогите, свързани с тях била разстроена, понякога плачела, разказвала на свидетелката, а децата постоянно били край тях. Д. виждал, че майка му е разстроена и я питал защо. Детето се разстройвало заради това, че тя е разстроена. Д. бил много чувствителен и понякога се затварял. Понякога Д. я питал пак ли ще ходи в София заради него. Тя се стараела повече с усмивка да му отговаря. Свидетелят Х. Ж. е посочил, че познава Д. от 2014 г., когато бил на година и половина. Виждат се поне веднъж в месеца. Детето било чувствително, отговорно и справящо се в училище. Било и силно привързано към своята майка, поради което и то видимо се притеснявало, когато тя трябвало да пътува заради дела, свързани с него. Всяка една емоция на майка му му се отразявала. Свидетелят чувал, че детето се справя добре в училище с помощта на майка му, която го пращала на уроци. Свидетелят знае, че Д. води дело от 2015 г. срещу работодателя на баща си. По него имало заседание през 2019 г., а решението излязло през 2020 г. и влязло в сила през 2021 г. За делото пред детето не било говорено открито, но той дочувал и започвал да пита. Притеснен бил, че майка му пътува за делото. Д. се опитвал да бъде закрилник на по-малкия си брат и да помага на майка си. От правна страна е прието, че предявеният иск е с правно основание чл. 2б ЗОДОВ вр. чл. 6§1 от КЗПЧОС. Прието е, че за да бъде основателен този иск ищецът следва да докаже, че е водил процесното гр.д. № 24705/2015 г. на СРС; че същото не е приключило в разумен срок и че от това за ищеца са произлезли твърдените неимуществени вреди. Посочил е, че следва да бъде доказан техния вид и обем, с оглед установяване размера на претенцията за обезщетяването им. Посочено е, че доколкото чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ препраща към чл. 6§1 от КЗПЧОС, според който всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, тази норма определя и лицата, които са материално легитимирани да търсят обезщетение за разглеждане на неговото дело в разумен срок. Прието е, че в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ са дадени примерните критерии, които съдът следва да вземе предвид, при оценка продължителността на срока, в който е проведено съответното производство и дали той е разумен, а именно общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Въззивният съд е приел за безспорно по делото и установено от събраните писмени доказателства, че пред СРС е било образувано на 08.05.2015 г. исково производство с ищец малолетният Д. П. и ответник – „Орка С“ ЕООД, работодател на загиналия при трудова злополука баща на ищеца по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществените вреди на детето от смъртта на неговия баща. Установено е, че делото е приключила на една инстанция, като е проведено едно редовно открито съдебно заседание на 08.12.2021 г., решение е постановено на 07.07.2020 г. и същото е влязло в сила на 29.07.2021 г. Въззивният съд е възприел извода на първата инстанция, че така продължилото шест години на първа инстанция съдебно производство е забавено с повече от три години и е приключило в неразумен срок, поради следното: Установено е, че исковата молба не е оставяна без движение, приета е за редовна от съдията и същата е изпратена за отговор на ответника по-малко от месец след образуване на делото. Такъв е постъпил по делото на 04.11.2015 г. До 22.11.2016 г. делото не е насрочено, като бездействието на съда, въпреки голямата натовареност на СРС, продължило една година, несъмнено превишава разумния срок, който съдът е приел да е не повече от два-три месеца. Посочено е, че на 22.11.2016 г. е постъпила молба за оттегляне на иска, подписана от адв. Ч.. Без да провери дали адвокатът има изрично пълномощно за разпореждане с предмета на делото, съгласно изискването на чл. 34, ал. 3 ГПК и без да съобрази постъпилата на 25.11.2016 г. молба от законния представител на ищеца, с която не поддържа изявлението на адв. Ч. и го оттегля, с определение от 30.11.2016 г. делото е прекратено. Това е довело до инициирането на частно въззивно производство по частна жалба срещу това определение, приключило на 22.11.2017 г. Прието е, че предвид неправилния акт на съда производството се е забавило с още една година. Приел е, че част от тази забава се дължи и на бездействието на СРС да връчи препис от частната жалба на насрещната страна, съобразно изискването на чл. 276, ал. 1 ГПК в продължение на седем месеца (от 20.12.2016 г. до 26.07.2017 г.), като е предприел действия по връчването й, вследствие искане по чл. 255 ГПК. Съдът е приел, че делото е насрочено в открито съдебно заседание на 01.03.2019 г., с определение от 27.11.2018 г. (който срок за разглеждане сам по себе си е съвсем разумен) – повече от три години след депозиране на исковата молба. Със същото определение изпратеното по компетентност и за присъединяване дело на Районен съд – Шумен е изпратено от съдията докладчик за образуване на ново дело. Прието е, че това действие не е било неправилно, тъй като определението, с което Окръжен съд – Шумен присъединява делото на РС – Шумен към друго дело на СРС не почива на закона и не може да обвърже СРС. Присъединяването е акт по целесъобразност и преценка дали да присъедини две дела може да прави присъединяващият съдия, а не този, чието дело се присъединява. Въпреки това, след като още на 28.11.2019 г. делото е върнато на съдията за разглеждане от Председателя на съда, съдията е следвало да съобрази, че ищцата по присъединеното дело Д. П. също следва да бъде призована за насроченото заседание и да предприеме действия по конституирането й като ищец по делото и съответно разпореждане за нейното своевременно призоваване. Посочено е, че след като това не е сторено, се е наложило насроченото за 01.03.2019 г. съдебно заседание да бъде отложено поради нейното непризоваване за 31.05.2019 г. Това отсрочване, макар и съвсем разумно като срок, предвид натовареността на СРС, е забавило делото с още три месеца. Прието е, че в съдебното заседание на 31.05.2019 г. са събрани писмени доказателства, изслушани са свидетелски показания и съдебното дирене е приключило. Решение е постановено едва на 07.07.2020 г. – повече от година след дадения ход по същество. Този срок е прекомерен, въпреки голямата натовареност на СРС, която би обосновала постановяване на решение след не повече от няколко месеца. Решението е влязло в сила година по-късно, предвид затруднения във връчването му на ответника. Формиран е извод, че така установеното, производството е забавено само поради бездействието на съда или негови пропуски, с повече от три години. Преценени са за неоснователни оплакванията на СРС, че неспазването на процесуалните срокове в случая не води непременно до разглеждане на делото в неразумен срок. Според съда последното би било вярно, само ако неспазването на сроковете се дължеше на поведението на страните или други участници в процеса. В случая такава причинна връзка не е установена. Съдът е приел, че констатираната обща забава се дължи изцяло на бездействието на съда своевременно да постановява актове по движение на делото, както и да постанови крайния си акт в разумен срок. Съдът е посочил, че в съдебната практика се приема, че при неразглеждане и решаване на делото в неразумен срок неимуществените вреди се предполагат. Такива са всички емоции на страната, свързани със страх, притеснение, напрежение, чувство на безпомощност и гняв. Посочено е, че в случая ищецът е бил на по-малко от две години при образуване на спорното делото и на осем, когато е влязло в сила решението по него. Прието е, че това действително е възраст, когато едно дете едва ли може да осъзнае какво представлява едно съдебно дело и какво е значението му в неговия живот, още по-малко осъзнава дали то се движи нормално или в неразумен срок. Това според съда не означава, че малолетното дете не е претърпяло неимуществени вреди в причинна връзка с продължителния и неразумен срок на делото. Въззивният съд е споделил разбирането на представителите на ищеца, че у детето неизменно рефлектират емоциите и поведението на майка му – неговият най-близък човек. Посочил е, че свидетелските показания установяват, че тя е била много разстроена от бавното движение на делото и често е плачела. Това е разстройвало и детето. То е знаело също, че майка му пътува до София заради него, дочувало е разговори, че нещата там не вървят добре. Чувствало се е потиснато и се е затваряло в себе си. Посочено е, че отсъствията на майка му, която е пътувала до София във връзка с делото през всичките шест години от воденето му, се е отразявало негативно на неговата крехка психика и е разклащало чувството му за стабилност и сигурност. Прието е за неустановено продължителността на делото да е довело до извънмерни вреди за детето в неговото ежедневие, нито да е повлияло на справянето му в училище. Свидетелят Х. казал, че детето се справя добре в училище. По отношение размера на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът е приел следното: Посочено е, че в съдебната практика са изведени неизчерпателно критериите, които имат значение за определяне на този размер. Цитирано е решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., според което размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла разяснен по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над "разумния" срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът е взел предвид, че гр.дело № 24705/2015 г. на СРС е било с предмет обезщетение за неимуществените вреди, търпени от малолетния ищец Д. П. от смъртта на баща му. Т.е., това дело е било изключително важно за ищеца, както за да получи той усещане за справедливост, така и за да може донякъде да компенсира в бъдещия си живот липсата на баща си посредством полученото обезщетение. Въззивният съд е съобразил, че делото не е с голяма фактическа и правна сложност и събирането на доказателства е осъществено в едно единствено съдебно заседание, което прави продължителност от шест години твърде прекомерна и надхвърляща разумното разглеждане на такова дело. Посочил е, че ищецът по никакъв начин не е допринесъл за тази продължителност. Напротив, неговата майка се е налагало да се възползва от способа по чл. 255 ГПК, за да бъде продължено разглеждането на делото. Съдът е преценил конкретно претърпените от ищеца вреди, установени по делото, както и липсата на данни за сериозно отражение върху живота и психиката на ищеца повече от нормалното, крехката възраст на ищеца и невъзможността му да разбира значението на случващото се, като негативните му емоции изцяло са отразявали тези на майката. Като се вземе предвид посоченото и развитието на икономическите отношения през 2021 година, и съдебната практика, въззивният съд е формирал извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение в размер на 4000 лева е достатъчно да обезщети конкретните вреди, претърпени от ищеца. Поради съвпадането в крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. С решение № 272/27.01.2020 г. по гр.дело № 924/2019 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно трайно установената, включително задължителна практика на ВС и ВКС (т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 19/23.07.2019 г. по гр. дело № 2026/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и пр.) понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени от забавено разглеждане на граждански производства, също поначало от значение е общата продължителност на съдебното производство; възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност, и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. При обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните по него, броят на обективно съединените искове в производството, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр. От значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца. Извън срока, който се взема предвид, са забавянията, причинени от самата страна поради злоупотреба с права, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Ищецът, предявил такъв иск, дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. – не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на увреждането му. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните от жалбоподателя решения: Решение № 170/04.02.2020 г. по гр.дело № 4835/2018 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК, Решение № 134/04.07.2016 г. по гр.дело № 5992/2015 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК. С цитираната от жалбоподателя практика на ВС и ВКС не е разрешен поставения правен въпрос от жалбоподателя, но са посочени обстоятелствата, които съдът следва да съобрази, при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди с оглед изискването на чл.52 ЗЗД и при предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ. Решаващите правни изводи на въззивния съд са съобразени със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца съдът е взел предвид предмета на образуваното производство по гр.дело № 24705/2015 г. на СРС, неговата фактическа и правна сложност, обстоятелството, че ищецът не е допринесъл по никакъв начин за продължителността на производството по делото, претърпените от ищеца неимуществени вреди и липсата на данни за сериозно отражение върху живота и психиката на ищеца в повече от нормалното, ниската възраст на ищеца и невъзможността му да разбира значението на случващото се, като негативните му емоции изцяло са отразявали тези на майката. Съдът е съобразил и икономическите отношения в РБългария през 2021 г. и практиката на съда в сходни хипотези. Тези изводи на съда не са в отклонение от цитираната задължителна практика на ВС и практика на ВКС. По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбите на чл.2б ЗОДОВ и чл.52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК по втория въпрос, тъй като същият е хипотетичен – формулиран е въз основа на факти, каквито съдът не е приел за установени. С въззивното решение съдът е приел, че в случая се касае за претърпени неимуществени вреди от ищеца в рамките на обичайните за този вид увреждане. Относно обстоятелствата, които са установени и преценени от съда при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищеца са формирани изводи, намерили израз в подробните мотиви на решението. Тъй като въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, това е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1, 2 и т.3 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Жалбоподателят не е цитирал задължителна практика на ВС и ВКС, нито практика на ВКС, за да се извърши преценка дали е налице соченото допълнително основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По същият въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а именно не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на чл.2б и чл.4 ЗОДОВ не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна съдебна практика. Не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, който се установява само от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение