Определение № 1530 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4005/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Ц. Н., чрез адв. О. Д., срещу въззивно решение № 824/06.06.2022 г. по в.гр.д. № 118/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266138 от 19.10.2021 г. по гр.д. № 7703/2019 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част. С последното на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 284, ал. 2 ЗЗД Я. С. Б. е осъден да заплати на И. Ц. Н. сумата от 412,39 лв. – неотчетена продажна цена на лек автомобил „Мерцедес С 5004 М.“ с рег. [рег.номер на МПС] по повод пълномощно рег. № 6015/12.06.2014 г. на нотариус Ц. Г. с рег. № 594 на НК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.06.2019 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до 1000 лв. отхвърля иска като погасен чрез прихващане със заплатени застрахователни премии по договори за застраховка „гражданска отговорност“ от 09.09.2014 г., а за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. отхвърля иска като неоснователен. Предмет на въззивна жалба е предявеният иск до размер от 44 555лв. и в тази връзка и на касационна проверка. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. За задълженията на въззивния съд при наличие на обосновани оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения на процесуалните правила във връзка с доклада, както и за неправилност на дадената от първата инстанция квалификация на иска – твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и с ТР № 5/2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК; 2. При иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД от значение ли е изпълнението на задълженията на довереника по чл. 281 ЗЗД да изпълни поръчката като добър стопанин и в случай, че това задължение не е изпълнено, като вещта е продадена не за действителната й цена, а за многократно по-ниска, не следва ли, като се присъжда „реално изпълнение“, то да е в размер, съответстващ на действителната цена, а не тази, договорена от довереника в нарушение на задълженията по чл. 281 ЗЗД? – твърди се противоречие с ТР № 5/2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 1/2018 г. по гр.д. № 1471/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 212/2019 г. по гр.д. № 4268/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 3. За задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички наведени доводи и оплаквания във въззивната жалба – твърди се, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, без да се цитира такава. Ответникът по касационната жалба Я. С. Б., чрез адв. Д., в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцата И. Н. е била собственик на лек автомобил „Мерцедес S 5004 М. L 221“, с рег. [рег.номер на МПС]. На 12.06.2014 г. тя е упълномощила Я. Б. да го управлява, да извършва всякакви правни и фактически действия, свързани с управлението и ползването му, както и всички разпоредителни действия с лекия автомобил, който предала на същата дата, включително да го продаде от нейно име и за нейна сметка при цена и условия, каквито намери за добре сам на себе си, но след 11.10.2014 г. С договор за покупко-продажба на МПС от 13.10.2014 г. ответникът, в качеството му на пълномощник на ищцата, е продал процесния лек автомобил на себе си за сумата от 1000 лв. От правна страна въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от консенсуален безвъзмезден договор за поръчка. Цитирал е разпоредбите на чл. 284, ал. 1 и 2 ЗЗД, според които довереникът е длъжен да уведоми доверителя си за изпълнението на поръчката, както и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на нея. Във връзка с доводите на жалбоподателката за неправилна правна квалификация на претенцията й, въззивният състав е посочил, че искът за предаване на полученото по поръчката е осъдителен, за реално изпълнение на договорно задължение, поради което е правилна дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 284, ал.2 ЗЗД връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД с оглед въведените с исковата молба твърдения за настъпили факти и обстоятелства и заявения въз основа на тях петитум. В исковата молба се твърди, че ответникът в качеството му на пълномощник на ищцата Н. не й е предал цената, за която е продал процесния лек автомобил, като липсват твърдения и искане за присъждане на обезщетение за вредите, произтекли от неправомерните действия на ответника в качеството му на довереник, които не са в интерес на доверителя. Съдът е посочил още, че ищцата не е изменила основанието на иска си по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, нито е направила възражения срещу доклада, в който е посочена правната квалификация на иска и е разпределена доказателствената тежест между страните. Според съдебния състав в случая не е предявен и иск за обезщетение вместо изпълнението по чл. 79, ал. 1 пр. 2 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД, нито искове за недействителност на така сключената продажба поради договаряне във вреда на представлявания по чл. 40 ЗЗД, или поради противоречие с морала по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Затова в производството с предмет иск за реално изпълнение на договорно задължение съдът не е обсъждал доводите на ищцата, свързани с наличието на неправомерно поведение от страна на ответника, изразяващо се в разпореждане с нейна вещ за цена, значително по-ниска от действителната й такава. Въззивният съд е изложил доводи за неоснователност и на насрещната жалба на Я. Б. – относно прихващане с платени от него суми за опазване и поддръжка на автомобила. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: По първия поставен въпрос: правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото и правната квалификация на иска са изяснени с ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В него се приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той служебно обезпечава правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В случая въззивният състав не се е отклонил от посочените разрешения. Разгледал е подробно доводите на жалбоподателката за допусната грешка в правната квалификация на иска и аргументирано е изложил защо такава липсва. Във връзка с доклада по делото съдът е посочил, че възражения срещу него жалбоподателката не е направила в законовия срок. Настоящият състав стига до същата констатация, като отбелязва, че едва в писмената защита пред първоинстанционния съд ищцата навежда твърдения за договаряне във вреда на представлявания, които сочат на различен от предявения иск, не попадат в предмета на делото и поради това по тях съдът не се е произнесъл нито в доклада, нито в решението си. По втория въпрос липсва противоречие с цитираните от касатора съдебни решения. Същите се отнасят до иск по чл. 40 ЗЗД, какъвто в настоящия случай не е разглеждан. В съдебната практика е утвърдено разбирането, че съдът се произнася само по изложените твърдения в исковата молба и не може сам да промени основанието на иска. Изхождайки от това, въззивният състав е направил разграничение между няколко възможни искови претенции, относими към установената фактическа обстановка – за реално изпълнение, за недействителност на продажбата поради договаряне във вреда на представлявания или поради противоречие с морала, като въз основа на твърденията и искането на ищцата е приел, че съдът е бил сезиран с иск за реално изпълнение – за предаване на продажната цена, която съгласно събраните доказателства е в размер на 1000 лв. Последващите оплаквания на ищцата за проявена недобросъвестност от упълномощеното лице, което е увредило интересите й, продавайки само на себе си процесния автомобил за изключително занижена сума, представляват основание на различен от предявения иск. Поради изложеното поставеният въпрос и цитираната към него съдебна практика са неотносими към въззивното решение. По третия въпрос касаторът не цитира съдебна практика, на която въззивното решение противоречи. Независимо от това следва да се посочи, че обжалваното решение е в съответствие със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички наведени доводи и оплаквания във въззивната жалба. Както се изясни, това е направено във въззивното решение, като съдът е аргументирал правните си изводи. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат направените разноски в производството пред касационната инстанция, а на ответната страна се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв., за които е представен договор за правна защита и съдействие с разписка за заплащането им за касационна инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.