Определение № 2383 от 16.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4716/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. К., подадена чрез процесуален представител адв. И. С. против решение № 4307/31.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 705/2022г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 20208405/08.11.2021г. по гр.д. № 49942/2020г. по описа на Районен съд – София и вместо него и на основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е обявен за окончателен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 17.03.2014г., сключен между П. К. К. с ЕГН [ЕГН], като продавач и А. А. А. с ЕГН [ЕГН], като купувач, с който обещателят се е задължил да продаде на купувача правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в жилищна сграда № 1, вх. А, изградена в УПИ **, кв. 66 по плана на [населено място], Район В., м. „М. л. – з.“, представляващ Ателие № 1, находящо се на втори подпокривен етаж, на кота +13.80 м., със застроена площ от 20.81 кв.м. и при граници: изток-склад 2-3, юг-коридор, запад-стълбище и север-двор, заедно с 4.23 кв.м. от общите части на сградата и 11.80/2700 ид.ч. от УПИ срещу поето от купувача задължение да заплати продажна цена от 25000 лева, от която купувачът е платил сумата 15000 лева, при условие, че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението купувачът А. А. А. заплати на продавача П. К. К. на основание чл. 362, ал. 1 от ГПК дължимият остатък от продажната цена в размер на сумата от 10000 лева. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, както и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения конститутивен иск, без да зачете направеното от него правоизключващо възражение, че договорът е развален. Съдът не е съобразил, че това възражение, нито връчването на нотариалната покана не е оспорено от ищеца. Поддържа също, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 20 от ЗЗД при тълкуване разпоредбите на договора – при фиксирани по размер и падеж вноски за изплащане на уговорената продажна цена не е отчел, че към крайната дата, определена за сключване на окончателен договор не е била платена сумата от 3500 лв., както и окончателната вноска от 1000 лв., а едва на 05.03.2019г. купувачът превел на продавача сумата от 3500 лв. Поддържа, че съдът не е изследвал действителната воля на страните по договора, нито е установил връзката между отделните уговорки, намерило отражение и в неправилно тълкуване на правото на продавача да развали договора, уговорено в чл. 7, ал. 2 от същия. Поддържа също, че дори да се приеме, че отправената от него нотариална покана не е била надлежно връчена по реда на чл. 47 от ГПК, то тя е породила действие в хода на исковия процес с получаване на препис от отговора на исковата молба и приложенията му от ищеца. Несъобразяването на настъпилия в хода на делото правнорелевантен факт /разваляне на договора/ сочи като допуснато съществено нарушение на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Поддържа също, че въззивният съд е пренебрегнал обвързващата материална доказателствена сила на нотариалното удостоверяване по връчване на нотариалната покана, в която връзка се позовава на допуснато нарушение на чл. 179 от ГПК, на чл. 193 от ГПК, на чл. 236, ал. 2 от ГПК, както и на превратно тълкуване на разпоредбата на чл. 47 от ГПК /в ред. преди изменението с ДВ бр. 86/2017г./. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация А. А. А., чрез процесуален представител адв. П. Р. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе съобрази следното: За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: на 17.03.2014г. е сключен предварителен договор, по силата на който П. К. К. се е задължил да продаде на А. А. А. описания недвижим имот – Ателие № 1, със застроена площ от 20.81 кв.м., срещу поето от купувача задължение да заплати продажна цена в общ размер от 25 000 лева. Уговореният съгласно чл. 2, ал. 2 от договора начин на плащане между страните бил, както следва: авансово плащане в размер на 15000 лева при подписване на предварителния договор; 9 междинни месечни плащания в размер на по 1000 лева всяко, дължимо до 30-то число на месеца, първото от които платимо до 30.04.2014г. и окончателно плащане в размер на 1000 лева, дължимо при нотариалното изповядване на сделката. В предварителния договор страните уговорили срок за сключване на окончателния договор – не по-късно от 19.01.2015г. в нотариалната кантора на нотариус Р. Д.. Безспорно между страните и установено с разписка за получаване на сумата, приел, че авансовото плащане в размер на 15000 лева е заплатено в полза на обещателя по договора на 17.03.2014г. В чл. 7, ал. 2 от договора страните уговорили право на продавача да развали договора с едномесечно писмено предизвестие, когато купувачът не изпълни задължението си за плащане на цената по чл. 2 за срок, по-дълъг от 45 календарни дни, в който случай продавачът има право да задържи авансово платената сума. За установено с писмени доказателства приел, че купувачът е извършил междинни плащания в общ размер от 9 000 лева, както следва: на 06.06.2014г. – 1 000 лева, на 14.07.2014г. – 1 000 лева, на 26.08.2014г. – 600 лева, на 11.09.2014г. – 400 лева, на 26.09.2014г. – 500 лева, на 10.10.2014г. – 500 лева, на 18.11.2014г. – 500 лева, на 12.12.2014г. – 500 лева, на 22.01.2015г. – 500 лева и на 05.03.2019г. – 3 500 лева. С нотариална покана от 07.04.2016г., изпратена от П. К. до ищеца А. А., чрез нотариус Р. Д., с район на действие – СРС, продавачът по предварителния договор е уведомил купувача по договора, че към 07.04.2016г. има непогасени задължения за заплащане на част от 6-то междинно плащане, както и размерите на целите 7, 8 и 9–то междинно плащане. На ищеца е предоставен срок за изпълнение на задълженията в 7-дневен срок от получаване на поканата, ведно с дължимите неустойки поради забавата съгласно чл. 5, ал. 2 от договора. Посочено е още, че при неизпълнение в срок, продавачът ще счита договора за развален, считано от изтичането на един месец от получаване на поканата. Съгласно извършеното отбелязване от нотариуса върху нотариалната покана, адресът на получателя е посетен, но адресатът не е открит, поради което на 14.04.2016г. е залепено уведомление на основание чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за депозирана покана в нотариалната кантора. Удостоверено е, че след изтичане на законоустановения двуседмичен срок за получаване и неявяване на лицето или упълномощен представител, поканата се счита за връчена на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК на 25.04.2016г. От приети във въззивното производство два броя удостоверения от 26.04.2023г., издадени от Български пощи, приел за установено, че експресни парични преводи за сумата от 5 000 лева и за сумата от 4 000 лева, приети на 07.10.2022г., с подател П. К. К. със съобщение до получателя „Възстановяване на сума по развален предварителен договор от 17.03.2014г.“ и получател А. А. А., са изплатени на последния на 20.10.2022г. При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че страните са обвързани от действителен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съдържащ всички съществени условия на окончателния договор. За неоснователно в тази връзка приел въведеното от ответника правоизключващо възражение, че процесният предварителен договор е развален на основание чл. 7, ал. 2 от договора с едномесечно писмено предизвестие, обективирано в нотариална покана, връчена на ответника на 25.04.2016г. при условията на чл. 47, ал. 1 от ГПК. За да обоснове този извод се е позовал на формираната константна съдебна практика на ВКС по въпроса за предпоставките за връчване на съобщение чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 от ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр. 86/2017г./, която изрично цитирал. Посочил, че съгласно даденото в последната разрешение, при действието на разпоредбата на чл. 47 от ГПК в редакцията, предхождаща изменението от ДВ бр. 86/2017г., когато при първото посещение на известния по делото постоянен и/или настоящ адрес на ответника връчителят не намери адресата или друго лице, което е съгласно да приеме съобщението, той трябва да потърси сведения дали адресатът пребивава на този адрес; ако установи, че адресатът пребивава на адреса, връчителят трябва да положи усилия да узнае по кое време може да бъде намерен там и да направи следващо посещение в подходящо време; ако и при второто посещение не може да се осъществи връчване, връчителят трябва да направи най-малко още едно посещение, като времевият отрязък между първото и последното посещение следва да е повече от един месец; в случай, че и при последното посещение връчителят не намери адресата, той поставя уведомление и попълва в него датата на поставянето му, след което го подписва, с което са изпълнени условията за редовност на процедурата по връчване чрез залепване на уведомление. Тези разрешения приел за приложими и в случаите на връчване на нотариални покани чрез нотариус по реда на чл. 50 от ЗННД. В съдебната практика изтъкнал за безспорно прието, че връчването на нотариална покана по чл. 50 от ЗННД съставлява допустим способ за уведомяване, когато са спазени предвидените в чл. 37 – чл. 58 от ГПК изисквания. За неоснователни на тази плоскост приел оплакванията на въззивника, че първоинстанционният съд е формирал изводите си за ненадлежно връчване на нотариалната покана като е приложил разпоредбата на чл. 47, ал. 1 от ГПК в редакцията от ДВ бр. 86/2017г., която не е била действаща към момента на връчване на нотариалната покана. Посочил, че първоинстанционният съд се е произнесъл относно редовността на връчването на нотариалната покана по реда на чл. 47, ал. 1 вр. ал. 5 от ГПК в съответствие с трайната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 47, ал. 1 от ГПК в приложимата към конкретния случай редакция на същата – тази преди изменението от ДВ бр. 86/2017г. След анализ на съдържанието на разписката за връчване на нотариалната покана, с която е отправено волеизявлението на обещателя за разваляне на договора /без данни дали се касае до еднократно посещение на връчителя, а ако са направени няколко посещения – на кои дати и в какъв интервал от време; без да е удостоверено дали са събрани сведения дали адресатът пребивава на адреса/ достигнал до извод, че липсва основание да се приеме, че са изпълнени възприетите в практиката на ВКС изисквания за редовност на процедурата по връчване чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК и оттам – че волеизявлението за разваляне на договора е достигнало до ищеца към твърдяната в отговора на исковата молба дата – 25.04.2016г. Към последния момент приел за безспорно установено неизпълнение на договорното задължение на купувача за заплащане на месечните вноски по договора – при забавено изпълнение за част от тях и пълно неизпълнение на 7-ма, 8-ма и 9-та вноска. Отчитайки фактите по чл. 235, ал. 3 от ГПК, приел, че волеизявлението за разваляне на процесния предварителен договор е достигнало до ищеца в хода на производството с получаване на отговор на исковата молба и приложенията към него, сред които и нотариалната покана на 20.01.2021г. Съобразил обаче, че това волеизявление не е породило действие, тъй като към момента на достигането му до купувача всички негови задължения по предварителния договор вече са били изпълнени /към 05.03.2019г./. Отчел, че клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора дава право на продавача да развали договора само в случай на неизпълнение на задължението за плащане на цената в установените в чл. 2 срокове за срок по-дълъг от 45 дни, като развалянето е с едномесечно писмено предизвестие. В договора не е предвидено субективно потестативно право на продавача да развали договора при пълно изпълнение, макар и същото да е неточно във времево отношение, т.е. при забавено изпълнение към момента на отправяне на едностранното изявление. Посочил, че връщането на получените междинни плащания от продажната цена в общ размер на 9000 лева в хода на въззивното производство е обосновано от продавача като последица от развалянето на договорното правоотношение поради неизпълнение от насрещната страна. Доколкото волеизявлението за разваляне на договора не е породило действие нито преди подаване на исковата молба, нито в хода на висящото производство с връчване на препис от нотариалната покана, то следователно връщането на част от получената престация и получаването на същата от насрещната страна обосновал, че няма самостоятелно правно значение за формиране на извод за разваляне/прекратяване на договорната връзка. Като допълнителен аргумент в тази насока съобразил, че обещателят не е върнал всичко получено по договора, а само част от продажната цена, поради което не може да се направи извод, че с получаването на сумата от купувача, страните са постигнали съгласие за прекратяване на договора с конклудентни действия. Въз основа на тези мотиви обосновал решаващ извод, че са налице всички кумулативни предпоставки за уважаване на предявения конститутивен иск – сключен предварителен договор в писмена форма, отговарящ на изискването на чл. 19, ал. 2 от ЗЗД; съдържащ съществените уговорки по поетите насрещни задължения – прехвърляне правото на собственост върху конкретно описан недвижим имот, срещу уговорена продажна цена; продавачът е собственик на обещания имот на основание договор за продажба на недвижим имот от 20.04.2011г., обективиран в НА № 135/2011г., без данни по делото да се е разпоредил с това право; задължението за прехвърляне на собствеността е изискуемо, като изискуемостта e настъпила с изтичането на уговорения между страните срок за сключване на окончателния договор – 19.01.2015г. Приел в тази връзка, че правилно първоинстанционният съд е обявил предварителния договор за окончателен, при условие, че ищецът заплати сумата от 1000 лева, представляваща окончателно плащане по чл. 2, ал. 2 от договора в двуседмичен срок от влизане в сила на решението. Отчитайки новонастъпилия в хода на въззивното производство релевантен за процесните отношения факт – връщането на междинните плащания в размер на 9 000 лева, приел, че задължението на ищеца по процесния предварителен договор е в общ размер на 10000 лева. Позовавайки се на задължителните разяснения по ТР № 4 от 09.05.2023г. по т.д. № 4/2020г., ОСГТК на ВКС, обосновал, че предварителният договор следва да се обяви за окончателен при условие, че ищецът заплати сумата от общо 10000 лева в двуседмичен срок от влизане в сила на решението. Ето защо отменил първоинстанционното решение в цялост и постановил друго, с което уважил исковата претенция по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД при различен, по-голям размер на дължимата от купувача остатъчна продажна цена. Касаторът П. К. К. се позовава на наличие на основание за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, по следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ Има ли обвързваща съда материална доказателствена сила нотариалното удостоверяване за връчването на нотариалната покана, представена с отговора на исковата молба и приета от съда като доказателство, подкрепящо правоизключващото възражение на ответника по делото? 2/ Следва ли съдът да се съобрази с обвързващата материална доказателствена сила на официален свидетелстващ документ, при положение, че същата не е била оспорена от заинтересованата страна в предвидения за това преклузивен срок, не е било открито производство по проверка истинността на документа и документът не е бил изключен от доказателствата по делото? 3/ Има ли право съдът, в противоречие с принципа на диспозитивното начало /чл. 6, ал. 2 от ГПК/ и обвързващата сила на официален свидетелстващ документ /чл. 179 от ГПК/, сам, без да е сезиран от заинтересованата страна с надлежно искане, да инициира действия за проверка на истинността на нотариално удостоверените факти и редовността на процедурата по връчване на нотариална покана? 4/ Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение въз основа на служебно въведено от него възражение, а именно, че направеното изявление за разваляне на предварителния договор не е породило действие, тъй като поканата не е била връчена, каквото заинтересованата страна /ищецът/ никога не е правила, както пред първата, така и пред въззивната инстанция? 5/ Какви процесуални действия следва да извърши нотариусът, за да се приложи фикцията по чл. 47, ал. 5 от ГПК. 6/ Разпоредбата на чл. 47 от ГПК /редакция преди изменение с ДВ бр. 86/2017г./ установява ли срок и брой посещения на връчителя; ако при първото посещение на адреса връчителят не намери адресата или друго лице, което е съгласно да приеме съобщението, длъжен ли е той, според текста на правната норма, да търси сведения дали адресатът пребивава на адреса и ако пребивава там, да полага усилия да узнае по кое време може да бъде намерен и да прави следващо посещение по това време; ако и при второто посещение не може да се осъществи връчване, връчителят трябва ли да прави най-малко още едно посещение, като времевият диапазон между посещенията да е повече от един месец или съдебната практика е наложила неточно прилагане и „дописване" на разпоредбата, което не отговаря на точния й смисъл? 7/ Следва ли съдът да вземе предвид, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК като правно релевантен факт, че предварителният договор е бил развален с връчване на ищеца на отговора на исковата молба, чието приложение е и нотариалната покана, обективираща изявлението за разваляне на договора? 8/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и даде отговор на всички възражения, доводи и оплаквания, направени във въззивната жалба, като изложи по тях собствени мотиви и изводи, отразяващи решаващата му воля като инстанция по същество? Въпросите според касатора са значими за изхода на делото, но разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, цитирана подробно. Въпросите под №№ 1, 2, 3, 4, 7 и 8 според касатора са от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разрешаването им би могло да изведе извод за границата между ,диспозитивно” и „служебното” начало в гражданския процес и да допринесе за изясняване на „конкуренцията“ между правото на страните в процеса да защитават интересите си и правомощията на съда да им съдейства за изясняване на фактическата и правна страна на спора при строго съблюдаване на принципа за равенството на страните и ролята му на безпристрастен арбитър. Изясняването на съотношението на посочените принципи счита, че е от изключително значение за развитието на правото и за точното му прилагане. Произнасяне по поставените въпроси според касатора е наложително, поради непълнотата на закона и е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснотата в правната норма. Изразява несъгласие в тази връзка с даденото от ВКС разрешение в Решение № 233 от 03.07.2014г. по гр.д. № 7723/2013г. на IV ГО на ВКС. Счита каузалното тълкуване на чл. 47 от ГПК в него за твърде неточно и че с този акт се прави опит правната норма да бъде „дописана” и „детайлизирана”, без това обаче да е съобразено с волята на законодателя. С цел точното прилагане на закона поддържа, че наложената с това решение практика за връчване на нотариални покани, следва да бъде преодоляна, а нормата на чл. 47 от ГПК /редакция преди изменение с ДВ бр. 86/2017г./ - да се прилага в конкретния й точен смисъл, вложен в текста, без на нотариусите да се вменяват отговорности, които не са законово регламентирани. Създадената при грешно тълкуване съдебна практика сочи за неправилна и нарушаваща принципа за законност в гражданския процес, поради което следва да бъде преодоляна. Поддържа, че срещу тази практика противостоят други решения на ВКС – Решение № 29 от 28.06.2018г. по т.д. № 1738/2017г. на ВКС, I ТО и Определение № 194 от 30.03.2018г. по т.д. № 2171/2017г. на ВКС, II ТО, които според касатора следва да бъдат възприети като правилни. Налице е позоваване и на наличие на основание за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК от своя страна предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Съдържателен порок на въззивното решение в този смисъл не е изведен в изложението на касатора, който да е обоснован с конкретни съображения, поради което не е налице основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол поради очевидна неправилност. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Всички поставени в изложението въпроси по същество са относими към поддържаните в касационната жалба основания за неправилност на решението поради допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила при очертаване предмета на спора и конкретно към доводите, че заявеното в отговора на исковата молба правоизключващо възражение за разваляне на договора чрез отправено едностранно изявление не е оспорено своевременно от ищеца, нито е наведено твърдение, че изявлението за разваляне на продавача не е получено от купувача поради нередовно връчване на изявлението, оформено в нотариална покана. За проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване като повдигнатите от касатора въпроси се сведат до един обобщен въпрос, в следния смисъл: Ограничен ли е съдът от предмета на делото и обема на дължимата защита, определен от страните и дължи ли произнасяне на решението по правен спор в рамките на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение? Всички останали въпроси съдът ще вземе предвид при разглеждане на жалбата по същество. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касатора следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 111.10 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение