Определение № 4309 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1824/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. К. Т., представлявана от адвокат Д., срещу решение № 322 от 12.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 399/2024 г. по описа на Окръжен съд- Монтана, с което е потвърдено решение № 148 от 31.05.2024 г., постановено по гр.д. № 689/2023 г. по описа на Районен съд-Лом, с което са отхвърлени предявените искове от Ф. С. Т., заместен на осн. 227 ГПК от Д. К. Т., срещу В. Й. Б. за прогласяване на нищожност на саморъчно завещание със завещател Руска Б. Ц. в полза на ответника, обявено с протокол от 21.03.2023 г. на нотариус С. С. поради противоречието му със закона, обществения ред и добрите нрави, на основание чл.42, б. „в“ ЗН, както и за унищожаване на същото завещание поради упражнено насилие, на основание чл.43, ал.1, б. „ б”, пр. 2 от ЗН, както и в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца за отмяна на констативен нотариален акт № 82, том IV, рег. № 2337, дело № 279/2023г. по описа на нотариус С. С., легитимиращ ответника като собственик на имотите. К. жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради неправилна преценка от въззивния съд на събраните по делото доказателства. Поддържа, че неправилно не са кредитирани свидетелите, доведени от ищеца и установили топлото отношение на наследодателката Руска към нейния племенник Ф.. Оспорва изводите на съда за това, че не се установява по делото, че баба Руска е изпитвала страх от съседа си В.. Поддържа, че под въздействието на този страх тя е направила своето завещание. Поддържа, че и от изслушаната експертиза се установява, че при изготвяне на завещанието баба Руска не е била в добро емоционално състояние. Оспорва по размер разноските, които са възложени върху ищеца от втората инстанция. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят моли въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС, поради липса на практика по поставените въпроси и като очевидно неправилно - основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280,ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Формулира следните въпроси: 1.Възможно ли е чрез съдебно-почеркова експертиза да се установи липса на оказан натиск и заплахи при изпълнение на текста и полагането на подписа в саморъчно завещание след смъртта на завещателя и как се тълкува наличието на данни за изписване на някои от буквите с неустойчивост? 2.Наличието на данни за предизвикан страх у завещателя от страна на заветника оказват ли влияние за валидността на завещателното разпореждане, дори същите да са констатирани след изготвяне на завещанието? 3.Нищожно ли е завещанието в хипотезата на чл.42, б.„в" от ЗН, което е направено заради вече положени грижи за завещателя; може ли в такъв случай, при тълкуване волята на завещателя, да се приеме, че единственият мотив за съставяне на завещанието противоречи на закона, тъй като нарушава принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане? 4.Налице ли е липса на съгласие за извършване на завещателно разпореждане в случаите на т.нар. „съзнавана липса на съгласие", т.е. когато волеизявлението е изтръгнато насилие или заплаха и е направено без намерение за обвързване ? Касаторът поддържа, че по първите два въпроса липсва практика на ВКС или ВС, по третия въпрос е образувано тълкувателно дело, а по четвъртия е налице практика, съгласно която липса на съгласие има и при т.н. „съзнава липса на съгласие“ т.е. когато волеизявлението е изтръгнато с насилие или заплаха. В този смисъл касаторът цитира решение № 121 / 17.11.2021 г. по гр.д. № 4630/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 36/ 30. 10. 2020 г. по гр.д. № 4746/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 923/ 17.12.2009 г. по гр.д. № 1682/2008 г. на ВКС, III г.о., които по аргумент от чл.44 от ЗЗД следва да бъдат съобразявани и при едностранните волеизявления. Сочи още относима практика, съгласно която при страх, като причина за извършване на завещателно разпореждане следва да се приеме, че същото е нищожно- решение № 135/14.02.2019 г. по гр.д. № 3188/2017 г. на ВКС, II г.о., решение № 233/14.07.2010 г. по гр.д. № 3703/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 220/02.10.2015 г. по т.д. № 2314/ 2015 г., решение № 121/17.11.2021 г. по гр.д. № 4630/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 136/ 30.10.2020 г. по гр.д. № 4746/2019 г. на ВКС, III г.о. В писмен отговор на касационната жалба ответникът В. Й. Б., представляван от адвокат Б., оспорва касационната жалба като неоснователна и поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касация. Според ответника по жалбата не е формулиран правен въпрос, обуславящ мотивите на съда. Моли решението на Окръжен съд - Монтана да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал.3 от ГПК и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: По предявените искове за недействителност на завещанието въззивният съд е приел, че искът по чл. 42, б. "в" ЗН е неоснователен, тъй като от представеното саморъчно завещание се установявало, че то е направено безвъзмездно. Съдът е посочил, че съдебна практика приема, че благодарственото съображение не придава възмездност на завещанието и в този смисъл не опорочава неговата валидност. В текста на конкретното завещание не било посочено, че се прави с оглед бъдещи грижи, нито че било насрещна престация срещу полагани грижи, което би придало възмездност на завещателното разпореждане, а същото било израз на благодарност на завещателя, което запазвало дарствения му характер. Съдът е приел, че завещанието било направено затова, че ответникът открил и помогнал на завещателката при получен от нея инсулт да бъде открита и отведена на лечение. Също така съдът е приел, че няма правило, установено от добрите нрави и нормите в обществото, при наличие на живи родственици, завещателят да не може да се разпорежда в полза на лица извън кръга на родствениците. От изслушаните по делото свидетели (показанията на Б. и О.) се установявало, че ответникът бил съсед на завещателката и понякога й помагал с работата из двора, вкл. и след получения инсулт пред лятото на 2018 г., че Руска Ц. предала завещанието на ответника на рождения му ден през 2019 г. пред неговите гости. Съдът е посочил още, че не може да се направи и извода, че същото противоречи на добрите нрави, въпреки събрани гласни доказателства, че се е оплаквала от В. Й., тъй като се установявало, че същата ежедневно се е оплаквала от някой, а когато е предала завещанието изрично е заявила, че е обмислила акта в резултат на благодарност. Съдът е приел и че искът за унищожаемост на завещанието е недоказан. Ищцовата страна претендирала като основание за унищожаемост на завещанието волеизявлението да е извършено под влияние на психическо насилие, изразяващо се в заплаха, принуда, уплаха, за което доказателства не били събрани. Действително по делото било заявено от страна на свидетеля Пандурска, че приживе Руска е изпитвала известен страх и параноя, че след претърпян пред 2018 г. инсулт Руска говорела неадекватно и несвързано, но била в кондиция. Не се установявало завещателката да е споделяла пред някой от разпитаните свидетели да е била заплашвана и принуждавана да извършва завещателно разпореждане или да съставя или подписва някакви документи. Съдът е приел за неоснователен и иска по чл. 124 ГПК вр. с чл. 79, ал. 2 ЗС и по чл. чл.537, ал.2 ГПК по съображения, че от събраните по делото доказателства се установявало, че през 2015г. е съставен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство, с който С. Б. Т. и Р. Б. Ц. са признати за съсобственици при равни права по давностно владение и наследство на процесния имот, от което съдът е направил извод, че до този момент върху имота е упражнявана фактическа власт съвместно от тях двамата при равни права, като са владяли за себе си. След смъртта й нейното право на собственост върху процесния имот (1/2 ид.ч. от дворното място и сградите в него) преминало върху универсалния наследник по завещанието - В. Б.. Не се установявало ищецът да е владял имота и да е придобил права върху него за себе си. Поради съвпадение на изводите въззивният състав е потвърдил в обжалваната част първоинстанционното решение. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Първият и четвъртият поставени въпроси в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК/ Възможно ли е чрез съдебно-почеркова експертиза да се установи липса на оказан натиск и заплахи при изпълнение на текста и полагането на подписа в саморъчно завещание след смъртта на завещателя и как се тълкува наличието на данни за изписване на някои от буквите с неустойчивост?/ и /Налице ли е липса на съгласие за извършване на завещателно разпореждане в случайте на т.нар. „съзнавана липса на съгласие", т.е. когато волеизявлението е изтръгнато насилие или заплаха и е направено без намерение за обвързване ?/ не са обуславящи изводите на съда. Въззивният съд не е приел в своите мотиви, че по делото, от приетите съдебно-графически експертизи, се извежда извод дали процесното завещание е написано под физическа или психическа принуда. Съдът е приел, тълкувайки събраните по делото свидетелски показания и писмени доказателства, че липсват данни, които по категоричен начин да навеждат на извод, че завещателката е формирала своята воля, изразена в саморъчното завещание, под натиск. По делото въобще не е поставян в законоустановените срокове и съответно не е бил обсъждан въпроса за изявление при съзнавана липса на съгласие. Ето защо, дори и ВКС да даде отговори на поставените въпроси, тези отговори няма да имат отношение към правните изводи, възприети от въззивния съд и няма да доведат до промяна на правния резултат по делото. Като необуславящи правните изводи поставените въпроси от касатора не могат да бъде основание за допускане на обжалваното решение до касационна проверка. Вторият поставен въпрос/ Наличието на данни за предизвикан страх у завещателя от страна на заветника оказват ли влияние за валидността на завещателното разпореждане, дори същите да са констатирани след изготвяне на завещанието?/ също не може да мотивира допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът е поставен при фактическа обстановка, която не се приема за установена по делото, но се поддържа от касатора. Въпросът не е обуславящ и поради обстоятелството, че не е конкретен и свързан с решаващите изводи на съда. Даването на отговор на така обобщен въпрос не би довело до промяна на изводите по конкретния правен спор. Безпротивореча е съдебната практика, че за да се приеме, че сделка е унищожаема, в това число и завещателното разпореждане е унищожаемо на основание чл. 43, ал. 1, б. "б" от ЗН, е необходимо да се докаже, че върху психиката на волеизявяващия/ завещателя е оказан натиск по времето, когато е формирана волята му. В конкретния случай съществено е било да се установи, че завещателят е направил дадено разпореждане с оглед смъртта си не защото го е желаел, а защото изпитвал страх. Психическото въздействие върху завещателя трябва да е било достатъчно сериозно, за да го повлияе и той да изрази воля, въпреки своето желание. По делото няма данни за такова въздействие върху завещателката. При преценка на всички събрани по делото свидетелски показания съдът е мотивирал извод, че въпреки, че завещателката е имала оплаквания от своя съсед- ответника В.-те са били неконкретни, както и че тя редовно се е оплаквала от различни лица, а от друга страна категорично е изразила своята благодарност и желание да завещае на ответника своето имущество. Касаторът не е поставил въпрос във връзка с тълкуването на събраните по делото свидетелски показания. Ето защо, следва да се приеме, че въззивният съд не се е отклонил от правната теория и съдебната практика като е приел, че по делото не се установява процесното завещание да е унищожаемо, тъй като не се установява завещателката да е направила завещателните си разпореждания от страх, предизвикан от ответника. Посочената от касаторът съдебна практика не е относима към настоящия правен спор и като такава не може да обоснове допускане на въззивното съдебно решение до касация. Поставеният в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК въпрос / Нищожно ли е завещанието в хипотезата на чл.42, б.„в" от ЗН, което е направено заради вече положени грижи за завещателя; може ли в такъв случай, при тълкуване волята на завещателя, да се приеме, че единственият мотив за съставяне на завещанието противоречи на закона, тъй като нарушава принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане? / намира своя отговор в постановеното от ВКС ТР № 2/2023 г по т.д. № 2/2023г на ОСГК, съобразно което мотивът, поради който е извършено едно завещателно разпореждане, като основание за сделката, има значение само ако е изразен в съдържанието на завещанието. Посочено е, че мотив, който противоречи на закона или на морала, но не е изразен в съдържанието му, не води до нищожност на завещанието. В същото време до нищожност на завещанието може да доведе само мотив, който противоречи на закона, на обществения ред и на добрите нрави - чл. 42, буква „в“, предложение първо ЗН. Наличието на благодарствен мотив и на очакване за грижи и добро отношение и в бъдеше, изразени в съдържанието на завещанието, не дава достатъчно основание да се приеме, че завещанието е добило възмезден характер. Възприетите изводи на въззивната инстанция са изцяло в синхрон с приетото в ТР № 2/2023 г на ОСГК на ВКС, поради което няма основание по така поставения въпрос да бъде допускано въззивното решение до касационно обжалване. Няма основание за допускане на въззивното решение до касация и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Тази разпоредба намира приложение когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава особновка не е направена от касатора. От друга страна практиката на ВКС по отношение на валидността на завещанието е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 03.04.2025 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от В. Б. на адвокат Б.. В касационната жалба се съдържа искане по чл.248 от ГПК по която допустимост и основателност произнасяне дължи въззивната инстанция, чието произнасяне по разноските се оспорва. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.