Определение № 164 от 25.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 1571/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца В. А. М. от [населено място], област П. чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 538 от 05.03.2019г. по гр. дело № 2668/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение от 06.11.2017г. по гр. дело № 7037/2015г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, I ГО, 13 състав, след отмяна на определение от 15.03.2018г. по същото дело на СГС е изменено първоинстанционното решение, като разноските, които В. А. М. е осъден да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ за адвокатско възнаграждение са намалени до 7 800 лв., както и ищецът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивното производство на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ в размер 6 156 лв. и на Гаранционен фонд в размер 100 лв. на основание чл. 78, ал. 3 връзка с ал. 8 ГПК. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени като неоснователни предявените от В. А. М. в евентуално съединение искове, както следва: 1/ срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ по чл. 284, ал. 2, т. 2 КЗ /отм./ връзка с чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ връзка с чл. 45 ЗЗД за сумата 180 000 лв. – частичен иск от общ иск в размер 220 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане вследствие смъртта на Б. Ю. А., настъпила при ПТП на 25.05.2014г.; 2/ срещу Гаранционен фонд по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 ЗЗД за сумата 1 000 лв. – частичен иск от общ в размер 220 000 лв., представляваща обезщетение за същите претърпени неимуществени вреди.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

„1.1. Кога се преклудира възможността за ответника да се представят нови доказателства и да се правят възражения, като се сочат обстоятелствата, на които те се основават?

1.2. Може ли ответникът да направи ново възражение по-късно и да представи нови доказателства, ако е могъл да узнае своевременно фактите, на които се основава то или да посочи и представи доказателства за тях при полагане на дължимата грижа за добро водене на делото съгласно чл. 147, т. 1 ГПК?

1.3. При неположена от страната грижа за добро водене на делото съгласно чл. 147, т. 1 ГПК и продължително бездействие за снабдяване с необходими доказателства, може ли късното представяне на доказателства да обоснове предпоставки за отпадане на установената преклузия за представяне на доказателства и въвеждане на всички възражения на ответника с отговора на исковата молба?

1.4. Представено в хода на делото доказателство – нова справка от ИЦГФ, въз основа на налични по делото още със завеждането му доказателства – точни, пълни и верни индивидуализиращи данни за автомобила, представляващи основание за събиране на първото, може ли да представлява новонастъпил факт, обосноваващ допустимост на въвеждане и разглеждане на ново доказателство и възражение от ответната страна за отговорност на друго лице – съответства ли подобно поведение на полагане на дължимата грижа за добро водене на делото съгласно чл. 147, т. 1 ГПК и допустимост на доказателства извън законоустановената преклузия?

1.5. Допустимо ли е представяне, допускане и ценене на нови доказателства и разглеждането на ново възражение на по-късен етап след законоустановената преклузия – едва трето поред заседание и има ли значение фактът, че същото е въз основа на вече налични по делото доказателства, като за новото доказателство не е необходимо нищо повече от вече наличните данни, представени с исковата молба?

1.6. Каква е доказателствената стойност на приети след законоустановения преклузивен срок доказателства, ако същите не са нито новонастъпили, нито новооткрити?“

Касаторът поддържа, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 182/19.08.2013г. по гр. д. № 939/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

„2. Известните на ответника пълни индивидуализиращи данни за увреждащия автомобил – номер на рама и регистрационен номер, необходими за установяване предпоставките за отговорност на ответника и/или на трето лице, при предявен пряк иск срещу НББАЗ, ГФ, респ. застраховател, могат ли да представляват ново доказателство или нововъзникнало обстоятелство по смисъла на чл. 147 ГПК, ако въз основа на абсолютно същите тези данни на по-късен етап са събрани нови доказателства относно застраховката на автомобила?“ – според касатора посоченият въпрос е решен в противоречие с решение № 158/03.07.2013г. по гр. д. № 1455/2013г. на ВКС, ГК, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

„3. При разкриване в хода на делото на нови факти и доказателства, имащи правно значение за пасивната процесуална легитимация на ответника, длъжен ли е съдът при спазване на служебното начало да даде указания на ищеца и възможност за ангажиране на доказателства и предприемане на процесуални действия във връзка с установената процесуална възможност по чл. 228 ГПК за замяна на ответник и съответно, ако съдът е длъжен и не е изпълнил това, как въззивната инстанция следва да поправи тази грешка?“ – касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

„4. При наличие на два напълно противоречиви документа, издадени от един и същ орган и въз основа на напълно еднакви изходни данни, как следва да се ценят документите; има ли значение кой от документите е представен в рамките на установения преклузивен срок и съответно след него, които обстоятелства са от значение?“ - касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 24/2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 221/2002г. по гр. д. № 677/2001г. на ВКС, ГК, I т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

„5. В случаите, когато в отговора и/или по-късно в открито съдебно заседание ответникът навежда само фактически твърдения за липса на основания за ангажиране на неговата отговорност, без да уточнява в какво точно се изразява това и без да въвежда твърдения и да представя доказателства за отпадане на процесуалната му легитимация поради наличие на отговорност на друго лице, може ли да се приеме, че има надлежно въведено възражение за отпадане на отговорността или твърдението трябва да бъде конкретизирано по смисъла на чл. 145, ал. 2 ГПК и след изтичане на срока по чл. 133 ГПК?“ - касаторът поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 83/29.04.2014г. по гр. д. № 1463/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 259/08.06.2012г. по гр. д. № 63/2012г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

6. Във връзка с приетото съпричиняване касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ чрез Адвокатско дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“ оспорва касационната жалба и по съображения, подробно изложени в писмен отговор, поддържа становище, че твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер 3 537,60 лв. с ДДС.

Ответникът Гаранционен фонд чрез процесуален представител юрисконсулт Т. Д. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.

Въззивният съд, предвид оплакването във въззивната жалба, е констатирал непълнота в направения от СГС с определение от 18.03.2016г. доклад по делото, поради което с разпореждане от 29.05.2018г. по т. дело № 2668/2018г. е дал допълнителни указания на страните, разпределил е доказателствената тежест и им е предоставил възможност да представят доказателства.

Констатирал е, че процесуалната легитимация на ответниците е установена правилно от съда с доклада по делото предвид твърденията на ищеца с исковата молба. Посочил е, че следва да се прави разлика между нередовност на исковата молба поради несъответствие между обстоятелствената част и петитума, при която съдът трябва да даде указания и липса на материално-правна легитимация на ответника, при която искът подлежи на отхвърлане.

Съдебният състав е обсъдил направените от ответниците с отговорите на исковата молба възражения срещу материално-правната им легитимация. Съобразил е въведения с чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК принцип на преклузия на възраженията, но предвид необходимостта от представяне на номер на рамата на превозното средство, освен на регистрационния му номер, за установяване кой следва да носи отговорността за причинените неимуществени вреди в резултат на настъпилото ПТП, е приел, че не е налице процесуално нарушение на СГС, изразяващо се в приемане на справка от Гаранционния фонд от 17.11.2016г. в съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания. За установяване на един от основните спорни факти по делото – налице ли е валидно сключена застраховка към деня на инцидента, въззивната инстанция е приела, че доказателствените искания във връзка с установяване на номера на рамата на МПС и на отговорната институция – застраховател, НББАЗ или ГФ, са своевременно направени от предпочитания ответник с отговора на исковата молба и в първото заседание, като на всички страни е даден срок по чл. 144 ГПК за запознаване с представените доказателства. Поради това е заключила, че няма процесуално нарушение, което да обоснове отмяна на обжалваното решение по чл. 271 ГПК, нито има основание за връщане на делото за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3 ГПК.

С въззивното решение е установено, че на 25.05.2014г. в землището на [населено място], [община], в местността „Гръстелник“ е настъпило ПТП, при което при опит за пресичане на старото корито на р. Вит управляваният от водача Г. Ц. след употреба на алкохол при концентрация 2,7 промила лек автомобил „Х. CRV“, с рег. № S 489 DYG, е потънал в подводна яма, образувана от изкопаване на инертни материали, в резултат на което водачът и пътуващата в автомобила Б. А. са се удавили. Въз основа на заключението на приетата комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза и показанията на свидетелите Н. и Д. въззивният съд е изяснил механизма на процесното ПТП и е приел, че е налице фактическият състав на непозволеното увреждане.

За да направи извод, че не са налице основания по чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на НББАЗ като национално представително бюро, както и по чл. 284, ал. 2 и ал. 3 КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на НББАЗ като компенсационен орган, съдебният състав е изложил следните факти и аргументи: ищецът пребивава на територията на Република България; процесното ПТП, във връзка с което той претендира вреди, е осъществено на територията на Република България; делинквентът /починалият водач на лекия автомобил/ има обичайно местопребиваване в Република България – [населено място]; автомобилът, с който е осъществен инцидентът, е с английски регистрационен номер, но няма доказателства, че се е намирал обичайно в държава-членка, различна от България; към момента на процесното ПТП гражданската отговорност на виновния водач е била застрахована от ЗК „Лев инс“ АД, видно от справката на ГФ от 17.11.2016г. и от застрахователна полица № 22114001264912/02.05.2015г., издадена от ЗК „Лев инс“ АД.

Изводът, че не са налице предпоставките по чл. 288, ал. 1 КЗ /отм./, за да бъде търсена отговорност от евентуалния ответник Гаранционен фонд, е аргументиран също с недоказване къде се е намирал обичайно автомобилът с английски регистрационен номер, поради което не може да се приеме, че се е намирал обичайно на територията на Република България, както и с наличието на валидна застрахователна полица от български застраховател, което изключва отговорността на Фонда.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по посочения в т. 1.1 от изложението към касационната жалба правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Този въпрос е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т. 4/, решение № 452/16.11.2011г. по гр. д. № 621/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 700/06.12.2010г. по гр. д. № 304/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 172/31.05.2014г. по гр. д. № 6229/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 382/16.01.2015г. по гр. д. № 1558/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 238/26.03.2018г. по т. д. № 367/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. и други актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Когато твърдените от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения, посочи кои права и обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника, след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, след като съдът е указал съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти те не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото й да попълни делото с относими към спорното право доказателства. В настоящия случай съобразно константната практика на ВКС въззивният съд е обсъдил възраженията на ответниците и относимите доказателства, събрани в двете инстанционни производства, в тяхната взаимна връзка.

Формулираните в т. 1.2., 1.3., 1.4., 1.5., 1.6. и 2 от изложението към касационната жалба процесуалноправни въпроси не съответстват на данните по делото, тъй като идентификацията на рамата във връзка с доказване на наличието на застрахователно правоотношение към момента на настъпване на процесното ПТП е установена едва през 2017г. в резултат на своевременно предприети действия от страна на ответника НББАЗ. Ищецът не е посочил номера на рамата на автомобила, а само английския регистрационен номер, който липсва в базата данни на Информационен център към ГФ; в приложения към исковата молба протокол за оглед на ПТП при условията на чл. 212, ал. 2 НПК от 25.05.2014г. номерът на рамата е непълен, а във всички останали доказателства не е посочен номер на рама, а само регистрационният номер на автомобила, по който не е могла да бъде установена застрахователната полица.

По отношение на формулирания в т. 3 от изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав счита, че не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, съгласно която процесуалната легитимация на страните се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. В конкретния случай първоинстанционният и въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС са установили, че исковете са предявени срещу процесуално легитимирани ответници, поради което са допустими, но предвид липсата на предпоставките по чл. 282, ал. 2, чл. 284, ал. 2 и ал. 3 и чл. 288, ал. 1 КЗ /отм./ за ангажиране на тяхната отговорност и наличието на застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите същите са неоснователни. При установени факти, обуславящи извод за неоснователност на иска поради това, че ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря за причинените на ищеца неимуществени вреди, за съда не съществува задължение да даде указания на ищеца да насочи иска си срещу друг ответник по чл. 228 ГПК. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса по т. 3 от изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по процесуалноправния въпрос по т. 4 от изложението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователен. Въззивният съд не е установил фактическата обстановка само на избрани от него документи, а е анализирал представените в първоинстанционното производство документи относно наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за процесния автомобил заедно с приетата във въззивното производство застрахователна полица, изпратена от ЗК „Лев инс“ АД по искане на ответника НББАЗ и поискана от същия ответник своевременно /веднага след установяване номера на рамата на автомобила/ още в първоинстанционното производство. Обсъждането на представената във въззивното производство застрахователна полица е необходимо с оглед данните, съдържащи се в издадените на 29.07.2015г. и 17.11.2016г. от ответника ГФ справки от базата данни на Информационен център към ГФ.

Посоченият в т. 5 от изложението процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, тъй като от една страна в отговора на исковата молба НББАЗ е направило възражение за наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. От друга страна, доказателствената тежест за установяване наличието на всички необходими предпоставки за ангажиране на отговорността на НББАЗ и ГФ се носи от ищеца. Поради това, че първоинстанционният съд не е направил пълен доклад на делото по чл. 146 ГПК, въззивната инстанция е разпределила доказателствената тежест, предоставила е възможност на страните да ангажират във връзка с това съответните доказателства и е обсъдила събраните в двете производства относими доказателства.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна, предвид липсата на промяна в относимите правни норми и промяна в обществените отношения.

По отношение на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2 ГПК във връзка с приетото съпричиняване - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 3 537,60 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение с включен ДДС за касационното производство, а на Гаранционен фонд на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение