Определение № 27 от 28.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 3788/2014 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Р. Р. срещу решение от 23.09.2014г. по в.гр.д. №16130/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Б състав, с което е потвърдено решение от 08.08.2013г. по гр. д. №52483/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 31 състав, поправено и допълнено с решение от 26.09.2013г. по същото дело. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявените от Н. Р. Р. срещу Н. С. М., недължимостта на сумата от 6 709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г.; недължимостта на сумата от 4 736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г.; недължимостта на сумата от 13000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., както и сумата от 24 997 лева, лихва за забава върху главниците, за които са издадени изпълнителни листове, съответно на 11.03.2004г. по гр.д.№0950/2004г. на СРС, на 29.03.2004г. по гр.д.№0953/2004г. на СРС и на 15.04.2004г. по гр.д.№0964/2004г. на СРС. Със същото решение съдът е признал за установено по предявените от Н. С. М., срещу Н. Р. Р., дължимостта на сумата от 6709 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., 4736 лева по запис на заповед от 22.12.2003г. и 13 000 лева по запис на заповед от 22.12.2003г., с които се е обогатил неоснователно поради изгубване от приносителя на исковете по тях поради давност. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, като допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът Н. С. М., счита,че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че тъй като менителничните искове на приносителя по процесните записи на заповед Н. С. М. са погасени по давност, за него е възникнало правото на специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.534 ал.1 от ТЗ срещу издателя на ефектите Н. Р. Р., предявен в производството като насрещен иск. Приел е за неоснователно възражението на издателя на ефектите, че искът за неоснователно обогатяване е погасен по давност, като е установил, че искът е предявен в тригодишния срок, считано от 2010г. – датата на погасяване на вземанията по процесните записи на заповед поради давност. За да определи датата, на която вземанията по процесните записи на заповед са погасили по давност, съдът е приел,че по време на висящността на изпълнителния процес относно тези вземания давност не тече, но изпълнителният процес се прекратява ex lege с настъпване на основанията, визирани в чл.433 ал.1 т.8 от ГПК. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поставя като значим за изхода на делото материалноправния въпрос: От кой момент започва да тече давността за прекия менителничен иск по чл.531 от ТЗ /когато приносителят се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на менителничния ефект/ – от момента на извършване на последното изпълнително действие или две години след това, тоест от момента на прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433 ал.1 т.8 от ГПК. По поставения от касатора въпрос, значим за изхода на спора, е образувано и висящо тълкувателно дело №2/2013г. на ОСТК на ВКС. Един от въпросите / въпрос десети/, по които е образувано тълкувателното дело „О. започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК” Поради това производството по настоящото дело следва да се спре на основание чл.292 от ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд