Определение № 194 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3444/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Е. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 459 от 10.05.2021 г. по гр.д.№ 3572/ 2020 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 15813/ 2017 г. и по този начин са отхвърлени предявените от В. Е. Г. срещу И. Ц. Ц. искове, квалифицирани по чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД за връщане на сумата от 200 000 щатски долара, дължими по договор за паричен заем от 15.01.2011 г., и за заплащане на неустойка по същия договор в размер от 20 000 щатски долара и е разпределена отговорността за разноските по делото. Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите „Датата на сключването на договора за заем част от предметното му съдържание ли е и подлежи ли на доказване при постигната уговорка за предаване на заеманата сума „при подписване на договора“, когато страните не спорят, че договорът е подписан от тях? Невярното посочване на датата в процесния договор може ли да послужи за опровергаване на собственото изявление на заемателя, че е получил предоставената сума?“; „При необходимост от прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първата инстанция, има ли задължение въззивният съд да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, да ангажират доказателства, както и съдът следва ли да разпредели доказателствената тежест, с оглед спазването на принципите на състезателност и равнопоставеност?“; и „Попадат ли в обхвата на забраната по чл. 152 ЗЗД сделки, резултатът от които не се изразява в удовлетворяване на кредитора? Може ли договор за заем, пораждащ парично задължение и съответно парично вземане, да бъде разглеждан като съглашение, с което се уговаря предварително различен начин на удовлетворяване на кредитора по смисъла на чл. 152 ЗЗД?“. Според жалбоподателя първият и вторият от тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а за третия /при условията на евентуалност – и за първия/ поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна И. Ц. оспорва жалбата като поддържа, че поставените въпроси не стоят в основата на решаващите изводи на въззивния съд, а са резултат от произволно становище на касатора. Поддържа също, че не е налице и никое от допълнителните основания по т.1 или т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, че сочената от касатора съдебна практика е неотносима към решаващите мотиви на инстанцията по същество и че по правните разрешения на въззивния съд има установена практика, съобразена от него. Излага и доводи за правилност на обжалваното решение по същество. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявените искове, въззивният съд приел за установено, че между страните е съставен на 15.01.2021 г. двустранно подписан документ, озаглавен „Договор за паричен заем“. В него било удостоверено постигнато съгласие за предоставяне на 200 000 щатски долара като заем - от ищеца на ответника. В клаузите на чл.2 и чл.3 от документа било посочено, че сумата реално е предоставена в брой от заемодателя на заемополучателя „при подписване на настоящия договор”. Документът обективирал признанието за неизгоден за ответника факт и се ползвал с материална доказателствена сила, но тя не обвързвала съда, който дължал преценка на признанието с оглед на всички доказателства по делото. Ответникът възразявал, че не е получил сумата и договорът прикривал други отношения между страните и това се потвърждавало от обективирания в самия документ факт, че личната карта на „заемодателя” е издадена по-късно от момента, посочен в документа като дата на договора. Договорът бил датиран 15.01.2011 г., а личната карта била издадена на 24.01.2011 г. Това опровергавало факта, че процесната сума е предадена на 15.01.2011 г. Съдът възприел за установени твърденията на ответника, че страните по договора не са целели правните последици на заема, а обезпечение на изпълнението на задължение по действително сключен между тях посреднически договор. Предвид опроверганата дата на договора, счел за допустимо със свидетелски показания да се установяват действителните уговорки между страните и дали реално процесната сума е предадена от ищеца на ответника в заем. Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели и приел за установено от тях, че процесният документ е съставен в действителност на 26.10.2012 г., при постигната договореност между страните ищецът да осигури кредитиране на ответника срещу комисионна. За обезпечаване плащането на тази комисионна И. Ц. подписал договори за заем и записи на заповед, които ищецът Г. предварително бил приготвил и носел със себе си. Ответникът поискал да се състави и обратно писмо, с което да се разкрият действителните отношения между страните, но ищецът отказал. Съдът оценил факта, че между страните са подписвани множество документи, озаглавени договори за заем и записи на заповеди, съпоставил го с обстоятелството, че процесният документ не бил подписан на датата, посочена в него, взел предвид, че ищецът е работил в уважавана международна финансова институция, което не предполагало предоставянето на заеми в такъв висок размер „на ръка”. Затова приел, че действителната причина, поради която ответникът е подписал документи със задължение за връщане на сума в такъв висок размер е за обезпечение на правно задължение по договор за посредничество между същите страни. При тези фактически установявания съдът намерил, че договорът за заем е недействителен на основание чл.152 пр.2 ЗЗД вр. чл.26 ал.1 т.1 ЗЗД. Ищецът не установил нито един от пораждащите спорното право юридически факти и искът за връщане на сумата от 200 000 щатски долара, следвало да бъде отхвърлен. Предявеният акцесорен иск за неустойка бил обусловен от изхода на правния спор по главния иск, поради което и той се явявал неоснователен. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият поставен от касатора правен въпрос не обуславя решението му. Съдът не е посочил, че датата на документа, обективиращ договор за заем, е част от неговото предметно съдържание, нито е приел, че невярното посочване на датата опровергава изявлението за получаване на сумата. Той е приел, че в тази част разписката съставлява признание за получаване на сумата, което подлежи на преценка с оглед всички други установени по делото обстоятелства. Установил е, че договорът е документ с невярно съдържание, но изявлението за получаване на сумата намерил за симулативно въз основа на съвкупното обсъждане на всички доказателства на делото, не само от неверността на съдържанието на документа. Формулираният от касатора правен въпрос няма отношение към тези изводи на въззивния съд и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Вторият въпрос също е необуславящ, защото съдът не е приложил служебно императивна материалноправна разпоредба. Касаторът намира, че такова приложение е извършено с позоваването в мотивите на решаващата инстанция на разпоредбата на чл.152 ЗЗД. Всъщност въззивния съд е квалифицирал възраженията на ответника срещу иска, подвеждайки твърденията му за правоизключващите факти към съответната приложима материалноправна норма. Това не съставлява служебно приложение на императивна материалноправна разпоредба и затова вторият въпрос също е необуславящ. Третият въпрос е обуславящ, тъй като съдът е приел, че договор за заем може да бъде разглеждан като съглашение, с което се уговаря предварително различен начин на удовлетворяване на кредитора по смисъла на чл. 152 ЗЗД. Той обаче няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС е изяснено, че такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен и не съществува противоречива практика по прилагането му. Според обстоятелствата, различни по вид договори могат да съставляват съглашение, с което се уговаря начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Това зависи от конкретните отношения между правните субекти и от интереса, който съглашението обслужва /в същия смисъл решение по гр.д.№ 1778/ 2021 г., ВКС, ІІІ г.о./. Поради това и по този въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол. Ответната страна е поискала присъждане на разноски по касационното производство, но не е представила доказателства за сторени такива, поради което произнасяне в нейна полза не може да има. По изложените съображения Върховният касационен съд