Определение № 4547 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2775/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Постъпила е частна касационна жалба, подадена от адвокат Ш. М. Б. от Адвокатска колегия - Пловдив, личен № [номер], с адрес за получаване на съобщения: [населено място], [улица], която е била назначена за особен представител на М. В. Г. и Г. С. Г., двамата от [населено място] против определение № 179 от 07.05.2024 г. по в. ч. гр. д. № 217/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е оставена без уважение подадената от нея частна жалба вх. № 3682/31.01.2024 г. против определение № 201/23.01.2024 г., постановено по гр.д. № 1984/2022 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.

В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Изложени са оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил и взел предвид всички изложени от страните възражения, а някои били разгледани превратно. Твърди се, че като основание за отхвърляне на жалбата е посочено Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, но не е взето предвид, че към момента на постановяване на въззивното определение /23.01.2024 г./, това решение не е съществувало в правния мир. Сочи се, че с присъждането на разноски в размер на ½ от минималния се прави оценка на труда на адвоката, като се стига до принизяване ролята му като специализиран участник в правосъдието, който е призван да осигури конституционно установената защита на правата на гражданите. Изложени са съображения, че въззивният съд е тълкувал и приложил горното решение на СЕС против интересите на българската адвокатура. Моли се в случай на съмнение относно точното тълкуване и прилагането на правото на ЕС, да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС, което да изясни, доколко правилно и съобразно, с предходно запитване, отнасящо се до тълкуването на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС във връзка с чл. 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 г. на Съвета от 16 декември 2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС, по Дело С-438/2002 г., се нарушава интересът на българската адвокатура в противоречие с чл. 134 КРБ, като освен това се нарушават и интересите, и правата на българските граждани като се застрашава пряко достъпа им до съд, като реално се ограничава възможността за осигуряване на качествена и професионална помощ от адвокат, което пряко ще се отрази върху устоите на правовата държава.

Изложени са оплаквания, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, като е приел, че е възможно възнаграждението на особения представител да бъде определено от съда под минималния размер за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от ½ от него. Въведени са оплаквания, че за да отхвърли жалбата, въззивният съд е посочил като съображение Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, като не е взето предвид, че към момента на постановяване на определението на ОС-Пловдив, въпросното решение не е съществувало в правния мир. Посочено е още, че въззивният съд не е разгледал и обсъдил възраженията на адв. Б., че в конкретния случай не е приложима Наредба № 1/2004 г. за размера на минималните адвокатски възнаграждения, а съгласно чл. 2, ал. 5, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на искове и за всяка една от страните поотделно като самостоятелен обект в правния мир. Твърди се, че съдът неправилно е решил, че поради сходната защита на двамата ответници е дължимо едно възнаграждение, поради което се моли за отмяна. Изложени са съображения, че противно на приетото от съда, че е поискано увеличаване на възнаграждението едва в първото проведено по делото съдебно заседание, всъщност искането е направено още с отговора на исковата молба с вх. № 12930/21.04.2023 г., който адв. Б. е подала от името на двамата ответници в качеството й на техен особен представител. Освен това адв. Б. не е съгласна с извода на съда, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност.

В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение по материалноправни и процесуални въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставени са следните въпроси:

1. Съдът дължи ли винаги служебно произнасяне по отношение на дължимото адвокатско възнаграждение на особения представител и следва ли да се определи възнаграждение за всяка една страна, която представлява в производството поотделно, които защитават собствени права и интереси? Какъв е механизмът и способът за получаване на пълното дължимо на особения представител възнаграждение без и при допуснат пропуск /нарушение от страна на съда?

2. При осъществено процесуално представителство на повече от едно лице, следва ли да бъде присъдено възнаграждение на особения представител за всяко едно от тях?

3. Предвид това, че възнаграждението на особения представител е винаги авансово дължимо и с оглед на това, че съдът служебно следва да го определи и следи за незаплатения труд на адвоката – особен представител, възможно ли е да се приложи механизмът на чл. 77 ГПК? Съдът може ли да постанови определение по чл. 77 ГПК за принудително събиране на възнаграждението на особения представител и/или да постанови да се изплати за сметка на бюджета без и при допусната грешка от негова страна? Ако страната остане задължена за разноски, съдът следва ли да постанови определение за принудителното им събиране /чл. 77 ГПК/?

4. Възнаграждението за особения представител винаги ли е дължимо и следва да бъде възмездно като разноски и съответно от кого, кога, как, по какъв начин и с какъв акт? Размерът на дължимото от ищеца възнаграждение за особен представител към кой момент следва да бъде определен? Следва ли да бъде определен от съда с акта за назначаването му или с диспозитива на самото решение?

5. Правилно ли е съдът да определя и/или изменя вече определения размер на възнаграждението на особения представител като го намалява с мотиви по протоколно определение и/или такова по подадена молба по реда на чл. 248 ГПК, с което след приключване на самото производство извършва оценка на правната и фактическа сложност на казуса и извършените от особения представител процесуални действия при положение, че възнаграждението му е винаги авансово дължимо? Не създава ли това несигурност за положения от него труд? Води ли това до недобросъвестност на страните и нарушава ли принципите на равенство, състезателност и правова държава?

6. Обусловено ли е възнаграждението на особения представител от изхода на спора? Следва ли и правилно ли е възнаграждението на особен представител, което се дължи авансово от ищеца за всяка инстанция, да е обусловено от изхода на спора?

7. Дава ли чл. 78 ГПК възможност на ищеца да се освободи от задължението си или за част от него чрез собствени действия/бездействия за намаляване на дължимото се възнаграждение на особения представител?

8. Подлежи ли на намаляване вече определено възнаграждение на особения представител в случай, че производството не се развие с обичайните си фази и продължителност, например приключи с прекратяване по волята на ищеца? Също така правилно ли е в такъв случай да се прилага Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС по аналогия?

9. Правилно ли е по аналогия да се прилага Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС при определяне размера на възнаграждението на особения представител след приключване на самото производство, при положение, че същият е авансово дължим и то едва във въззивно частно производство? Приложимо ли е въобще Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС по аналогия при определяне размер на възнаграждението на особен представител при положение, че съдът не може изначално да определи каква ще е продължителността, фактическата и правната сложност на делото и това няма ли да доведе до несправедливо заплащане на труда му като заплашва устоите на правовата държава, човешките права и възможността да осигуряване на качествена и професионална помощ от адвокат?

10. Правилно ли е тълкуването и прилагането на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС при определяне размер на възнаграждението на особения представител след приключване на производството? Това не създава ли предпоставка, която застрашава пряко достъпа до съд като реално ограничава възможността за осигуряване на качествена и професионална помощ от адвокат, което пряко се отразява върху устоите на правовата държава и върху правата на частноправните субекти? Кой е меродавният момент за определяне възнаграждението на особения представител?

11. Приложимо ли е решението по дело С-438/2022 г. на СЕС при определяне възнаграждение на особен представител и кой е меродавният момент за определянето му? Какви критерии съдът взема предвид, за да определи дължимото възнаграждение при условията на решението по дело С-438/2022 г. и в кой момент: при назначаването на особения представител или след приключване на съдебното производство? Кой е релевантният момент, от който се преценяват извършените от особения представител процесуални действия с оглед преценката на предоставената адвокатска услуга и определяне на дължимото възнаграждение?

12. Правилно ли е процесуалното представителство да продължава своето развитие благодарение и за сметка труда на особения представител и то без да му се заплаща изцяло дължимото му възнаграждение? Не противоречи ли на Тълкувателно решение № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС? Кой черпи облаги от това и какъв е механизмът за удовлетворяване труда на особения представител?

13. Съдът в изпълнение на вменените му задължения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК следва ли да формира свои фактически и правни изводи при постановяване на съответния съдебен акт като обсъди, анализира и прецени поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства, твърдения, възражения и доводи, като изложи мотиви по всички тях по свое вътрешно убеждение?

Към изложението са приложени множество определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, чл. 248 ГПК и по чл. 274, ал. 3 ГПК, както и решения по чл. 290 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.

Изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК съдържа множество оплаквания, както са формулирани 13 групи правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното:

По предявен иск по чл. 108 ЗС против ответниците М. В. Г. и Г. С. Г. за апартамент с данъчна оценка 50 022,90 лв., с определение № 289/03.02.2023 г. по гр.д. № 1984/2022 г. на Пловдивския окръжен съд е допуснато назначаването на особен представител на основание чл. 47, ал.6 ГПК на разноски на ищеца. Определено е възнаграждение в размер на 4652 лв, внесено от ищеца и с определение № 739/24.03.2023 г. за особен представител на ответниците М. В. Г. и Г. С. Г. е назначена адвокат Ш. Б., определянето от АК – Пловдив. Тя е изготвила отговор на исковата молба и се е явила в съдебно заседание на 17.10.2023 г. и на 19.12.2023 г., когато е освободена като особен представител поради упълномощаването на адвокат Ш., като е оставено без уважение искането на адвокат Б. да бъдат задължени ищците да внесат допълнително възнаграждение в размер на още 4 652 лв. Разпоредено е да се издаде на адвокат Б. разходен касов ордер за внесената сума за възнаграждение за особен представител в размер на 4 652 лв. В същото съдебно заседание ищецът е направил отказ от исковете и на основание чл. 233 ГПК производството по делото е било прекратено. По искане на адвокат Б. е проведено производство по чл. 248 ГПК, като с определение № 201/23.01.2024 г. е оставена без уважение молбата на адвокат Ш. Б. за допълване и изменение на протоколно определение от 19.12.2023 г. в частта му относно дължимото възнаграждение на адвоката в качеството й на особен представител на двамата ответници, като бъде осъден ищецът да й заплати сума в размер на още 4 652 лв., представляваща разлика до пълния размер на определеното възнаграждение съгласно определение № 1908/17.10.2023 г. от 9 304 лв. или евентуално тази разлика да се заплати от бюджета на съда. Въззивният съд е приел, че молбата за изменение и допълване на цитираното определение е подадена в предвидения в разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК срок, поради което е допустима, но разгледана по същество, е неоснователна.

Въззивният съд е подчертал също така, че при допускане назначаването на особен представител на ответниците, е определено възнаграждение за същия в размер на 4 652 лв. съобразно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и според цената на исковете, което е внесено от ищеца. Въззивният съд е посочил, че предвид разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, предвиждаща възнаграждението на особения представител да бъде определено от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, както и възможността размерът му да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от ½ от него, фактът, че особеният представител е бил заместен от договорно определен от ответниците процесуален представител преди производството да се развие до крайната си фаза и при съобразяване с решението на Съда на Европейския съюз по дело С-438/2022, последвалите актове на Върховния касационен съд, задължителната сила на решенията на СЕС по преюдициални запитвания за всички съдилища в РБ /чл. 633 ГПК/, както и противоречието на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на правото на Европейския съюз – в частност на чл. 101, § 1 ДФЕС като ограничаване на конкуренцията без наличие на легитимни цели, въззивният състав е счел, че от една страна не е длъжен да приложи националната правна уредба, предвиждаща задължително присъждане на минимални размери на дължимото адвокатско възнаграждение, а от друга страна, дори да се приеме, че първоинстанционният съд е бил длъжен да я приложи, даденото от него разрешение е било в унисон с нея. Въззивният съд е посочил още, че при определяне на дължимото възнаграждение, подхождайки с дължимото уважение към адвоката и отчитайки висококвалифицирания характер на труда му, следва да се вземе предвид не само очевидния количествен критерий /имуществения интерес, респ. цената на исковете/, но и вида, фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител правни действия по него, продължителността на производството, фазата, на която то е приключило за страната, колко лица е защитавал адвокатът и дали има сходство в защитата, които позволяват да се прецени по-точно и обективно какъв обем, интензитет и продължителност на защитата е била осъществена от представителя, за да се предвиди адекватно и справедливо заплащане за нея. Прието е за безспорно, че адвокат Б. като особен представител на М. В. Г. и Г. С. Г., е подала писмен отговор на исковата молба, в който е навела възражения за редовността на исковата молба, допустимостта и основателността на исковете и е направила множество доказателствени искания, голяма част от които са били оставени без уважение от съда, както и е участвала в две съдебни заседания по делото, като на второто от тях е освободена от задълженията си като особен представител поради това, че ответниците са упълномощили процесуален представител. При съобразяване на всички горепосочените фактори и при отчитане на фактическата и правна сложност на делото, неговия обем и извършените в първоинстанционното производство процесуални действия, в т.ч. обстоятелството, че защитата на двамата ответници е сходна, както и че до етапа, в който е освободен особеният представител, не са били събрани доказателства /с изключение приемане на писмените такива и разпит на един свидетел/, въззивният съд е приел, че размерът на определеното на особения представител на ответниците адвокат Б. възнаграждение е адекватен и съобразен с горепосочените фактори, като не е имало основание той да бъде увеличен.

Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира.

Поставените в изложението множество въпроси не са определящи за изхода от конкретния спор за размера за възнаграждението, което претендира адвокат Ш. Б., като особен представител по конкретното дело. Голяма част от цитираната практика не е относима спрямо изложените оплаквания и твърдения, а определенията, постановени по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и чл. 248 ГПК, както и част от определенията, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /с диспозитив „не допуска“/ не представляват задължителна съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съдът не констатира противоречие на въззивното определение със съдебната практика на ВКС относно прилагане разпоредбите на чл. 47, ал.6 ГПК, както и тези на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Налице е непротиворечива практика на Върховния касационен съд, в съответствие с чл. 47, ал.6 ГПК, в която еднозначно се приема, че особеното представителство, учредено на основание този текст е възмездно, а възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото. Текстът на правната норма изрично допуска размерът на възнаграждението да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, т.е. от Наредбата за минималният размер на адвокатското възнаграждение, но не по-малко от една втора от него, с което въззивният съд се е съобразил.

На адвокат Ш. Б. е присъдено възнаграждение в размер на 4652 лв., т.е. особеното представителство е реализирано като възмездно. Затова по първия въпрос не се допуска касационно обжалване, както некорсепондиращо на мотивите на обжалваният акт.

Адвокат Б. е представлявала две лица със сходни интереси и определеното възнаграждение е в размер на ½ от минималното по НМРАВ. В тази част определението не противоречи, а е в съответствие както с чл. 47, ал.6 ГПК, така и с Решението на Съда на Европейския съюз по дело С-438/2022. Въпросите, в които се твърди противното не кореспондират на съдържанието на решението на СЕС и на неговия смисъл. Затова съдът не допуска касационно обжалване по въпроси № 9,10 и 11. Тъй като по преюдициалните запитвания се извършва тълкуване правото на ЕС, тълкувателните норми се прилагат с даденото тълкуване от момента на приемането им, а не от момента на постановяване на тълкуването. Следва да се отбележи, че в практиката си Съдът на ЕС също отчита посочения критерий /брой защитавани лица и еднаквост на интересите им/, като съобразява при определяне на разноските, които да присъди конкретно обема защита и дали тя е идентична за защитаваните лица или по поставените въпроси /В този смисъл виж Определение на Общия съд /трети състав/ от 10.03.2020 г. по съединени дела Т-111/14 DEP-T-118/14 DEP /Unitec Bio SA и др. срещу съвета на ЕС т.32 – т.35./ Тази съдебна практика отговаря на втория поставен въпрос по аналогичен начин както е отговорено в обжалваното определение, поради което не се допуска касационно обжалване по него.

Тъй като определеното възнаграждение на особения представител е внесено, не е налице хипотезата на чл. 77 ГПК, поради което е неотносим третия въпрос. Невнасянето на определено възнаграждение за особен представител, който се назначава на разноски на ищеца се свързва с други последици.

Възнаграждението за особен представител е определено авансово, но текста на чл. 47, ал.6 ГПК въвежда и критерии, чиято преценка предполага възможност съдът да се произнесе по този въпрос и по-късно, за да отчете въведените законови критерии. Определението за определяне възнаграждението на особения представител не е от характера на неизменимите актове, а е такова по движението на делото. Съдебната практика изобилства от актове, с които е променяно определеното възнаграждение за особения представител, като е съобразявано с обема на извършената работа.

Въпроси пет, шест и осем не кореспондират на съдържанието на чл. 47, ал.6 ГПК и на посочените в него критерии за определяне възнаграждението на особения представител. Поради това съдът не допуска касационно обжалване по тях. Нормата е достатъчно ясна, относно изискването за прилагане на критерии при определяне на възнаграждението и не изисква произнасяне на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Относно въпрос № 8 следва да се отбележи, че ако нормата на чл. 78, ал.5 ГПК допуска да се намали уговорено и изплатено възнаграждение при преценка на посочените критерии, на още по-голямо основание подлежи на преценка по същите критерии и определеното възнаграждение за особен представител с определението за назначаването му. Възмездност на труда означава присъждане на адекватно на положените усилия възнаграждение, преценени обективно, а не занижено или завишено такова според субективното виждане на положилият ги.

Дванадесети въпрос е формулиран общо, не кореспондира на данните по делото и не определя изхода от конкретния спор. Определеното възнаграждение на особения представител от 4652 лв. напълно съответства на положеният труд от адвокат Б. – изготвяне на отговор на исковата молба по иск по чл. 108 ЗС за апартамент с данъчна оценка 50 022,90 лв. против представляваните от нея две лица, за които не са установени противоречиви интереси и представителство в първото съдебно заседание, когато са приети доказателствата и е разпитан свидетел. Производството не се е развило след това поради установяване на договорно представителство от ответниците и отказ от иска от ищеца.

По тринадесети въпрос, съдът не констатира противоречие на ожалваното определение със съдебната практика. Обсъдени са конкретно доказателствата и всички данни по делото, както и оплакванията на жалбоподателката. Несъгласието на особения представител с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на определението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Твърдението за очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице, доколкото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор. Основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е., когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т.е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.

Не следва да се уважава и искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, тъй като вече е налице произнасяне на СЕС по тълкуване и прилагането на на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС във връзка с чл. 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 г. на Съвета от 16 декември 2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС, по Дело С-438/2002 г., с което съдът се е съобразил. Отделно от това в практиката си СЕС е формирал критерии, които се съобразяват при определяне на дължимите разноски. /В този смисъл освен цитираното Определение на Общия съд /трети състав/ от 10.03.2020 г. по съединени дела Т-111/14 DEP-T-118/14 DEP /Unitec Bio SA и др. срещу съвета на ЕС т.32 – т.35 и цитираните в него и Определение на СЕС осми състав от 01.10.2013 г. по дело С-521 / 09 P-DEP Elf Aquitaine SA срещу ЕК, т.16 и цитираните в него/

Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение