Определение № 2901 от 11.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 635/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение от 18.10.2023 г. по в.гр.д.№ 1261/2023г. на АС - София, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, по искове с правно основание чл.432 КЗ. Жалбоподателят – „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг Живот и Здраве“ АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения и за неправилност на същото. Жалбоподателят – С. А. К., действащ със съгласието на майка си Н. М. М., чрез процесуалния си представител се поддържа, че по отношение на въззивното решение в частта, с която е отхвълен иска на С. К. до пълния размер, са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и че същото е неправилно. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С въззивното решение, като е потвърдил решението на първостепенния съд, е осъдил Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг:Живот и Здраве“ да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на ищеца С. К. сумата 230 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди,причинени от ПТП, настъпило на 24.08.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.12.2016 г. до окончателното изплащане, като претенцията за неимуществени за разликата до пълния предявен размер от 300 000 лева, както и искът за присъждане на обезщетение за имуществените вреди от същото произшествие, в размер на 7 379.24 лв., са отхвърлени, като неоснователни. Със същото решение Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг:Живот и Здраве“ е осъдено да заплати на основание чл.432, ал.1 от КЗ на ищеца Н. М. сумата 18 000лева обезщетение за неимуществени вреди,причинени от ПТП, настъпило на 24.08.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.12.2016 г. като искът до пълния предявен размер от 50 000 лв., както и искът за заплащане на сумата от 387,53 лв. като обезщетение за имуществените вреди от същото събитие, представляващи разходи за лечение, а също и претенцията за законна лихва за периода 01.09.2016 г. - 27.12.2016 г., са отхвърлени. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК приема за установено следното: Установено е, че на 24.08.2016 г. на път II -84 е настъпило ПТП, причинено от водача на л.а. „Опел Корса“ с peг. [рег.номер на МПС] А. Ю. Е., валидно застрахован при ответната застрахователна компания по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, който изгубил контрол върху автомобила, навлязъл в лентата за насрещно движение и ударил насрещно движещия се л.а. „Мазда“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от М. М. Ц., в който автомобил са се намирали пострадалите. Установено е, че в резултат на сблъсъка на С. К. са причинени травми на главата, тялото и крайниците, а на майка му Н. М. – на главата и подбедрицата. Съдът е приел, че по отношение деянието, неговата противоправност и виновността на дееца съдът по смисъла на чл. 300 ГПК е обвързан и от одобреното споразумение от 23.11.2017 г. по н.о.х.д. № 872/2017 г. на РС-Разлог, имащо за гражданския съд силата на влязла в сила присъда. За да бъде установен видът, броят, характерът и тежестта на получените увреди, както и неотстранимите последици от тях по делото са назначени и приети заключения на съдебномедицинската експертиза, основното и допълнителното заключения на комплексните съдебномедицинска и автотехническа експертиза и съдебнопсихическа и психологическа експертиза, а относно интензитета, продъжителността и степента на търпените болки и страдания са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля М. К., брат на ищеца и син на ищцата, който в показанията си подробно излага перипетиите, през които са преминали брат му и майка му след произшествието, болките, които са търпели, грижите, които е полагал за тях, както и продължителния период на възстановяването им. Посочил е и това, че към момента брат му не е пълноценен човек и няма да се възстанови. За да определени размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди на ищеца С. К. въззивният съд е съобразил възрастта му, получените по вид и брой травми: тежка контузия на мозъка, кръвоизлив под меките мозъчни обвивки, оток на мозъка, контузия на белите дробове, счупване на двата крака (на двете бедрени кости и на малкия пищял на лявата подбедрица), както и контузия и разкъсно-контузна рана на главата в челната област и разкъсно-контузна рана на горната устна; изкривяване на носната преграда. Съдът е съобразил, че получените мозъчни увреждания, от които ищецът е развил разстройство на познавателните способности и разстройство в поведението - когнитивни нарушения и емоционално-волеви промени, свързани с неустойчивост на вниманието и емоционална неустойчивост, лесна раздразнителност, импулсивност. Съобразено е, че в следствие на пътното транспортно произшествие е довело до промяна в начина на живот на ищеца; преживяната кома с продължителност от две седмици, както и са наложили лечение на ищеца в болница, продължило около 1 месец, при което е извършена операция, при която са поставени пирони за стабилизиране на счупените кости на краката. Въззивният съд съобразил и болките от проведените оперативни интервенции и рехабилитация – за следващите 10 месеца ищецът е приеман още два пъти в болница за по 4-5 дни, за да бъдат извадени поставените пирони. Съдът е изтъкнал, че възстановителния период е продължил около 7-8 месеца, през който пострадалият се е нуждаел непрекъснато от чужда помощ, като едва след около пет месеца е започнал да се изправя сам, а едновременното счупване на двата крака е затруднило раздвижването му. След изваждането на поставените пирони в краката му е последвал нов етап на раздвижване. Съобразено е, че получените мозъчни увреждания при ищеца са довели до забавяне в интелектуалното му развитие, като той посещава училище, където има индивидуални занимания с него и ресурсно подпомаган. Съобразено е, че у ищеца се е развило и посттравматично стресово разстройство и има депресивни прояви. Въззивният съд е приел, че с оглед претърпените травматични увреждания справедливият паричен еквивалент по смисъла на чл.52 ЗЗД на претърпените от С. К. неимуществени вреди е сума в размер на 230 000 лв. Досежно направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от малолетния, поради това, че не е бил поставен в обезопасителна система за деца (детско столче за автомобил), въззивният съд е приел, че неизползването на предпазни средства - обезопасителен колан или закрепено към седалката на автомобила детско столче, е резултат на противоправното поведение на нарушилия разпоредбата на чл. 137в, ал. 2 ЗДвП водач и има значение само за причинените в резултат на бездействието на този делинквент вреди, и не може да доведе до извод за наличие на принос на детето за възникване или за увеличаване на вредите от същото. За да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. В случая детето нито е направило, нито е пропуснало да направи нещо, то е возено в автомобил при неспазване от страна на водача на установените правила за това. Тъй като липсва поведение на пострадалия, между липсващото такова и поведението на другия водач е невъзможно да съществува съпричиняване. По иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди на ищеца С. К., съдът е приел същия за неоснователен, поради това, че активно материално-правно легитимиран да получи обезщетението е само онова лице, от чиито патримониум съответните средства са излезли, тъй като те съставляват вреда само за него, не и за лицето, в чиято полза тези разходи са отишли. В случая носител на право на такова обезщетение е не малолетният К., а евентуално неговите родители, които са направили разходите за неговото лечение, но такъв иск не е предявен. При определяне обезщетението на ищцата Н. К. въззивният съд е съобразил, че същата е получила при процесното ПТП мозъчно сътресение и разкъсно-контузни рани на главата и на лявата подбедрица, а така също и посттравматично стресово разстройство и депресивно състояние. Прието е, че на мозъчното сътресение са преминали за около 1 месец, но за не повече от 3 месеца, а раните са заздравяли за около 2 седмици. Съобразено е, че трайни последици за ищцата са останалите белези от раните - в ъгъла на дясното око от 1.2 см и на лявата подбедрица - два белега с дължина 9 см и 4 см. Съдът е посочил, че пострадалата е преживяла значителен стрес, довел и до посттравматично стресово разстройство с продължителност повече от 3 години, поради изключително тежкото състояние на сина ѝ. При определянето на справедливия размер на заместващото обезщетение за претърпените неимуществени вреди са взети предвид и възрастта на пострадалата, която към датата на произшествието е била на 36 години; промятана в начина ѝ на живот от произшествието, главоболието и замайването от мозъчното сътресение, посттравматичното стресово разстройство и депресивно състояние, както и притеснението от грижите за детето ѝ пострадало в същото произшествие. Въззивният съд е приел, че с по отношение на ищцата Н. К. е установено, че същата е пътувала без поставен предпазен колан, който обаче, при конкретното ПТП, би предотвратило само уврежданията, получени от ищцата в областта на главата, но не и тези по крака й. По тези съображения е прието, че ищцата е допринесла за настъпването на вредоносния резултат, като е определил 10% за това. Поради изложеното определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 20 000лева следва да се редуцира на 18 000 лева. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД поставя за разглеждане въпросите: как следва да се прилага принципа за справедливост въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията чл. 137а и чл. 137в от ЗДВП от страна на пътник, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение с мотив, че ищецът е непълнолетен, какъв размер на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетен, при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани с доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушаване на нормите, уредени в разпоредбите на чл.137а ЗДВП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на телесните увреждания, и са били в значителна степен причина за настъпване на пътния инцидент и вредите от него, длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателите, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал.2 вр. чл. 235, ал.2 и ал.3 ГПК.?. Посочена е практика за приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие на която е постановено въззивното решение.Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че решението е очевидно неправилно. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят С. К., действащ със съгласието на своята майка Н. М. и чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпросите: за да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснова точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди, как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя конкретизиран във връзка с конкретното дело, сочената съдебна практика, длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупост, като оцени значението им за размера на вредите, длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискваният на задължителната практика – ППВС 4/1968 г., длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и да се позове на събраните по делото доказателства задължитемната им преценка в тяхната съвкупност и значимост, как следва да се отчита липсата на възстановяване и обективната невъзмжност за пълноценен живот, какъвто е воден преди деликта и последвалото трайно влошаване на качеството на живот и посоченото представлява ли значим критерии за правилно приложение на принципа на справедливост, длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търсените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, релевантни ли са критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено икономическите и социални условия в страната към датата на увреждането, за основателността на иска по чл. 423, ал.1 КЗ има ли значение дали пострадалият е заплатил лично извършените разходи за лечението му или плащането е заплатило друго лице, доколкото разходът е реално извършен за лечение на ищеца, намира се в непосредствена причинна връзка с увреждането и застрахователят по ЗГО на автомобилистите дължи обезщетение за настъпилата имуществена вреда от това събитие, следва ли да се постигне пълно обезщетение на всички настъпили в резултат на непозволеното увреждане вреди. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част. Настоящия състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по касационната жалба на „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. Поставените за разглеждане въпроси са относими към преценката на съда по направено възражение за съпричиняване на резултата от пострадалото лице и как това следва да се отрази на размера на дължимо се обезщетение за неимуществени вреди от пътно-тронспортно произшествие. Решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС, според която неизпълнение на законовото задължение на пътниците по чл. 137а ЗДвП не е обстоятелство, което само по себе си предпоставя намаляване на дължимото обезщетение. Приема се че за да бъде направен извод за принос на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва да се докаже по несъмнен начин кои конкретни противоправни действия или бездействия на пострадалия са допринесли за настъпване на вредите/ в този смисъл решение по т.д. № 596/12 г. на II т.о., решение по т.д. № 1858/13г. на I - т.о./. В практиката, застъпена в решение № 19/08.02.2017 г. по т.д. № 50177/16 г. на ВКС, четвърто г.о. и решение от 07.02.2024г. по т.д.№1692/2022г., второ т.о. на ВКС, е прието, че не е налице съпричиняване на вредите от страна на пострадал, когато към датата на увреждането е малолетен и не може да се приеме, че такова лице има установеното от закона - чл. 137а, ал. 1 и чл. 137в, ал. 1 от ЗДвП, задължение да пътува с поставен предпазен колан; респ. - не може да се приеме, че съпричинява увреждането си чрез бездействие - неизпълнявайки такова задължение. Посочва се, че в този случай анализът на разпоредбите на чл. 137а - чл.137д от ЗДвП сочи, че задължение, както да превозва малолетен в МПС, оборудвано със система за обезопасяване на деца, както и да използва същата (да постави предпазен колан на детето или да му укаже да направи това, като се увери, че го е направило), има водача на превозното средство. Пострадалото малолетно не допринася за настъпване на вредите съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, когато пътува в МПС, без правилно използване на обезопасителна система, с оглед вменената на водача завишена грижа в тези случаи. В конкретния случай доколкото към датата на настъпване на пътното транспортно произшествие пострадалият С. К. е бил на осем годишна възраст, въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е приел, че последният няма как с противоправно бездействие да е съпричинил настъпването на вредите. Решението, в частта му, с която са уважение предявените искове, не и очевидно неправилно. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Настоящия състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по касационната жалба на С. К. по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. По поставените група въпроси, касаещи преценката за определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно транспортно произшествие въззивният съд е следвал указанията, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, според която понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. В практиката се посочва, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, като тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.В разглеждания случай съдът е приложил правилно материалния закон към установените по делото факти, което е довело до обоснован и законосъобразен извод относно размера, необходим за репариране на понесените от ищеца морални вреди, който е завишен. Съдът е изброил правнозначимите според практиката критерии, въз основа на които формирал правораздавателната си воля по делото, а в обстоятелствената част на мотивите си е посочил и фактите, които съответстват на тези критерии. По въпроса за основателността на иска по чл. 423, ал.1 КЗ има ли значение дали пострадалият е заплатил лично извършените разходи за лечението му или плащането е заплатило друго лице, доколкото разходът е реално извършен за лечение на ищеца, намира се в непосредствена причинна връзка с увреждането и застрахователят по ЗГО на автомобилистите дължи обезщетение за настъпилата имуществена вреда от това събитие не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда за неоснователност на предявения иск. Въззивният съд не е отрекъл правото да се получи обезщетение и за настъпили имуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие, а решаващите му изводи произтичат от факта, че не е доказано такива да се търпят от непълнолетния ищец. С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 и чл. 38, ал. 2, т.2 от Закона за адвокатурата ЗА жалбоподателят „Застрахователно акционерно дружество „Далл Богг Живот и Здраве“ АД следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение. Съгласно даденото задължително тълкуване с решение на СЕС по дело С-438/22, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не обвързват съда, поради което възнаграждението следва да бъде определено според предвидените в ГПК обективни критерии: фактическа и правна сложност на делото, обем на извършената от адвоката работа. Съобразявайки тези обстоятелства съдът намира, че на адвоката, оказал безплатна правна помощ на ищеца се дължи възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 1500 лв. На основание чл.78, ал.8 ГПК с оглед изхода на спора жалбоподателят С. А. К., действащ със съгласието на майка си Н. М. М., следва да заплати на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг Живот и Здраве“ АД сумата 150 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. С оглед разпоредбата на чл.81 ГПК настоящата инстанция не следва да присъжда поисканите разноски за процесуално представителство на дружеството пред АС София и ГС София. Предвид изложените съображения, съдът