Определение № 824 от 27.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2417/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Т. Н., чрез адв. П. срещу решение № 100/15.04.2020 г. по гр. д. № 103/2020 г. на Окръжен съд – Добрич.

Ответникът А. Х. Б., чрез адв. Г. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложила съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което по спор относно родителските права по чл. 127, ал. 2 СК е:

• отменено решение № 92 от 26.06.2019 г., поправено с решение № 174 от 28.11.2019 г. по гр. д. № 911/2018г. на Районен съд – Балчик в частта на определения режим на лични контакти на детето М. М. Н., родено на 16.06.2016 г. с бащата М. Т. Н., комуто не е предоставено упражняването на родителските права и вместо това е определен нов такъв, при който бащата да взема детето, както следва: всяка втора и четвърта седмица от месеца, от 17. 00 часа в петък до 17. 00 часа в неделя, с преспиване при бащата; по седем последователни календарни дни през м. февруари, през м. май и през м. август на съответната година, в които детето да преспива при бащата и, които да не съвпадат с разрешен на майката платен годишен отпуск; всяка четна година – на Коледните празници на 24, 25 и 26 декември, и в първите два дни от Великденските празници – с преспиване при бащата; всяка нечетна година – на 31 декември и на Нова година на следващия ден 1 януари, както и третия и четвъртия ден на Великденските празници – с преспиване при бащата; на 6 януари – рожден ден на бащата, от 10. 00 часа до 17. 00 часа; на 16 юни – рожден ден на детето, от 10. 00 часа до 13. 00 часа, като за осъществяване на личните контакти бащата следва да взема детето от дома на майката и да го връща там;

• изменено първоинстанционното решение в частта относно определеното местоживеене на детето, като е постановено, че то е с местоживеенето на майката на адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]0 и

• потвърдено същото в частите, в които е предоставено упражняването на родителските права върху детето М. М. Н. на майката А. Х. Б. и е осъден бащата да му заплаща, чрез неговата майка и законен представител А. Х. Б., месечна издръжка в размер на 200 лв., считано от 05.12.2018 г.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че страните по делото никога не са били съпрузи, като след запознанството им през 2010 г. постепенно установили приятелски отношения, а после интимни, без сериозно емоционално обвързване и на 16.06.2016 г. им се родило дете - М.. Посочил е, че бащата от 2000 г. живее и работи в Англия, а майката от 2015 г. е установена в [населено място]. След раждането на детето тримата заживяли в общо жилище под наем в [населено място], в който период бащата продължил да работи в Англия, но сравнително често си идвал в [населено място] при майката и детето. Това продължило до м. октомври 2018 г., когато майката с детето напуснала общото жилище. Установено е, че майката е с бисексуална ориентация и за няколко месеца през 2018 г. имала връзка с друга жена. В този период имала желание за промяна в местоработата и местоживеенето си. Понастоящем няма връзка с друго лице, установила се е да живее в [населено място], заедно с детето и с майка й в жилището на последната. Майката работи в града и бива подпомагана в грижите за детето от своята майка, а при необходимост и от бабата по бащина линия. Бащата на детето пък продължава да работи в Англия, като инженер на газови инсталации. Работата му позволява да се завръща често и пребивава в страната от по няколко дни. В [населено място] ползва жилището на майка си, която се грижи за възрастната му баба. Изтъкнато е, че бащата е декларирал готовност ако упражняването на родителските права му бъде предоставено, да напусне работата си в Англия и да започне да упражнява професията си в [населено място] и близки населени места. Мотивирани са съображения, че събраната по делото доказателствена съвкупност (писмени доказателства, свидетелски показания и социален доклад) сочи несъмнено за битова и материална обезпеченост на двамата родители, което им позволява да отговорят да нуждите на детето и са много добри родители. Касае се за двама интелигентни и отговорни хора, осъзнаващи необходимостта на детето и от другия родител, успели (въпреки недоразуменията помежду си) да задоволят потребностите на детето от пълноценен контакт и обич със своите родители, да създадат и поддържат връзката на детето с другия родител. Детето М. е изцяло обгрижено и обичано от двамата си родители, развива се много добре за възрастта си, обича и двамата си родители, привързано е към всеки от тях в еднаква степен, но по различен начин – детето е с майката всеки един ден от раждането си, докато с бащата е по-рядко, предвид работата на този родител в друга държава. При тези данни втората инстанция е приела, че упражняването на родителските права върху детето следва да се предостави на майката. Изводът е обоснован с добрите битови условия при нея и отличните й родителски качества, проявени във времето от раждането на детето до сега, създадената за този период силна емоционална връзка на детето с този родител, която не бива да бъде прекъсвана, както и предвид ниската календарна възраст на детето. Изложени са аргументи, че установените по делото обстоятелства не сочат на съществуваща обоснована причина за внасяне на промяна в досегашния начин на живот на детето. Намерено е, че преценката на кого от двамата родители да се предостави упражняването на родителските права се извършва въз основа на обстоятелствата, които съществуват и са установени в хода на съдебното дирене по конкретното дело, но не и с оглед бъдещи предполагаеми нови факти, които могат да бъдат основание на ново искане за изменение в постановените мерки за родителските права. Доводите на ответника, основани на заявената от майката сексуална ориентация и възможността детето да попадне в среда с изразена еднополова връзка (семейство), са намерени за неоснователни. В тази връзка въззивният съд е развил мотиви, че самоопределянето на майката в сексуално отношение (като бисексуална) не е обстоятелство, което само по себе си съставлява основание за съмнение в нейните личностните и родителски качества. Прието е, че след като въпросната наклонност на родителя не намира външна проявна форма, която да се отразява негативно на детето, неговите интереси са защитени. Според съда само наличие на такова поведение на родителя, което реално и ефективно засяга неблагоприятно детето, може да компрометира неговите родителски качества и капацитет, и да бъде за основание за ограничаване в споделянето на родителската отговорност. Съществуващата възможност за в бъдеще майката да създаде трайна връзка с друга жена и детето да бъде отглеждано в еднополово семейство е счетена за ирелевантна при разрешаване на настоящия спор относно родителските права. Прието е, че настъпването на тези обстоятелства не е нито сигурно, нито пък може да се приеме, че те биха се отразили върху детето еднопосочно негативно. Направен е и извод, основан на заключението на вещото лице – психолог, че за защитата интереса на детето и за неговото правилно развитие като личност от съществено значение са обичта и разбирателството, които то получава от своите родители, а не сексуалната им ориентация и половете в семейството, в което то се отглежда. Оплакванията на бащата срещу предоставеното на майката упражняване на родителските права, основани на твърдения за препятстване от нейна страна на осъществяването на личните му контакти с детето по постановените привременни мерки са счетени за неоснователни. За такива са намерени и доводите му за съществуваща възможност майката да промени за в бъдеще своето местожителство и месторабота в друго населено място, като ограничи правото му на лични контакти с детето. Съдът е приел в обжалваното решение, че на първо място се касае за факти, чието настъпване напред във времето е несигурно, а не за такива, които са установени по делото и са от значение за решаването му и на второ място – че никой родител не може да бъде ограничен в избора си на населено място, където да живее и работи, като във всеки конкретен случай трябва и може да се намери подходящият начин за осъществяване на лични контакти с детето. Инстанцията по същество е посочила, че доколкото предметът на делото е спор относно родителските права върху малолетното дето - при липса на споразумение между родителите - то с предоставяне упражняването им на майката насрещната претенция на бащата с посочения предмет е неоснователна и правилно е била отхвърлена от първостепенния съд. За основателно обаче е прието оплакването във въззивната жалба на бащата за неправилност на първоинстанционното решение в частта относно определеното местоживеене на детето, доколкото е посочено общо – че то е при родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права (в случая при майката), а не по-конкретно. Поради това е постановено местоживеенето на детето да е това на майката на настоящия й адрес в [населено място]. С оглед установената силна и дълбока връзка на детето с бащата, при зачитане най – висшия интерес на малолетния М. е намерено тя да бъде поддържана и развивана, поради което е разширен обхватът на лични контакти с този родител чрез отмяна на определения от първата инстанция и постановяване на нов.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава – основание за достъп до касация по чл.280, ал. 1, т. 1. Посочена е и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като предпоставка за допускане на касационен контрол.

Поставените въпроси имат съдържание, което уточнено и конкретизирано от касационния съд съгласно постановките на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК е следното:

1. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка събраните по делото доказателства – в тяхната съвкупност и поотделно, обсъди изложените оплаквания и доводи във въззивната жалба, и направи собствени изводи по предмета на делото като изложи мотиви за това?“;

2. „Допуснал ли е въззивния съд нарушение, когато не се произнесъл по предявения насрещен иск, респ. по наведените във въззивната жалба претенции на бащата за предоставяне на родителските права върху детето?“;

3. „Допуснал ли е въззивния съд нарушение като не е обсъдил социалния доклад по делото. Правилно ли са изтълкувани останалите доказателства, заявеното при изслушване на всеки от родителите, вкл. и твърденията на ищцата в исковата молба относно намеренията й за промяна местоживеенето и начина на живот на детето, без съгласие на бащата?“;

4. „Следва ли съдът да приеме за доказан релевантен факт по спора единствено въз основа на изявлението на страната (твърдение на майката за прекратена връзка с жена и за намерението й да не променя местоживеенето на детето)?“;

5. „Задължен ли е съдът при определяне режима на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права, да съобрази поведението на двамата родители при изпълнение на режима на лични контакти с детето по постановените привременни мерки и в частност факта на възпрепятстване от страна на майката на срещи на бащата с детето, като се ръководи единствено от интереса на детето?“.

Първите два въпроса и началната част от третия могат да бъдат обобщени в едно питане – за правомощията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди твърденията, възраженията и доводите на страните и да направи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на правния спор, които да отрази в мотивите към решението си.

По него се сочи отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: решение № 64/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II т. о., решение № 94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на IV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012г. на III г. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д № 6605/2013г. на IV г. о., решение № 60/05.06.2013г. по гр. д. № 546/2012г. на IV г. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т. о., решение № 186/02.07.2015 г. по гр. д. № 4465/2014г. на IV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на IV г. о., решение №24/28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на I г. о., решение № 101/28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016г. и решение № 23/07.06.2017 г. по гр. д. № 2669/2016 г., и двете на II г. о., решение № 253/15.02.2019 г. по гр. д. № 5011/2017 г. на IV г. о.

Във връзка с втората част от третия въпрос и по четвъртия се поддържа отклонение с разрешенията, дадени в цитираните по-горе решения № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д № 6605/2013г. на ВКС, IV г. о., решение № 60/05.06.2013г. по гр. д. № 546/2012г. на ВКС, IV г. о. с довод, че неправилно (само въз основа изслушването на майката и заявеното от нея) въззивният съд е възприел фактическа обстановка, при която връзката й с друга жена е приключила и няма данни да е продължена, както и че тя не е възпрепятствала изпълнението на поставения по привременните мерки режим на лични отношения на бащата с детето.

По последното питане страната твърди противоречие със задължителната практика – ППВС №1/1974 г., както и с практиката на ВКС, изразена в решение № 152/20.06.2018 г. по гр. д. № 4184/2017 г. и решение № 64/20.02.2012 г. по гр. д. № 1398/2011 г., и двете на IV г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

По първата група въпроси, относими към правомощията на въззивния съд като инстанция по същество на материалноправия спор е налице общо основание, тъй като те са обусловили процесуалната активност на този съд по обсъждане на доказателства и доводи на страните, както и мотивиране на съображения – фактически и правни – при разрешаване на спора. Питането обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото в случая въззивната инстанция е съобразила изцяло практиката на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК (вкл. и тази, която касаторът сочи и прилага), а също и задължителната такава, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно разясненията, дадени в този тълкувателен акт въззивния съд е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания. Той е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Задължение на въззивния съд е да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи (така цитираните по - горе решения на ВКС по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т. о. и по гр. д. № 4465/2014 г. на ІV г. о., на които страната се позовава и чиито разрешения се споделят изцяло от настоящия състав). Втората инстанция трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и не може да препрати към неговите мотиви, без да изложи собствени такива след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Съдът трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото (вж. решения на ВКС по гр. д. № 761/2010г., ІV г. о., по гр. д. № 4744/2010 г., І г.о., по гр. д. № 853/2016 г., ІІ г. о., които също се сочат от жалбоподателя и които се споделят от този състав на ВКС). В случая второинстанционният съд се е произнесъл по спорния предмет, като е разрешил въпросите относно родителската отговорност и е предоставил упражняването на родителските права върху детето на майката, определил е неговото местоживеене при този родител в [населено място], както и разширен режим на лични отношения на бащата с детето и последният е осъден да заплаща на детето месечна издръжка. Съдът е съобразил, че предмет на делото са предявените искове с правно основание чл. 127, ал. 2 СК от двамата родители на малолетното дете М. М. Н. (първоначални и насрещни) относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с детето и издръжката му, при което уважаването на първоначалната претенция (на майката) има за последица отхвърляне на насрещната такава (на бащата). Обсъдени са всички релевантни обстоятелства, установени по делото от събраната доказателства съвкупност и е даден мотивиран отговор на твърденията и доводите на страните (вкл. и относно значението на сексуалното самоопределяне на майката като бисексуална личност върху правилното развитие, възпитание и отглеждане на детето), като е постановен резултат в защита на най - добрия интерес на детето по мотиви и съображения, подробно изложени в обжалваното решение.

Втората група питания се повдигат за разглеждане в контекста на довода на страната за неправилно установена фактическа обстановка от въззивния съд.

Те обаче нямат характеристика на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. За да е релевантен и удовлетворява общо основание за достъп до касация въпросът следва е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). С оглед на изложеното релевираните в горните въпроси аргументи имат характер на касационни оплаквания срещу неправилно решение, но не могат да обусловят селекция на касационната жалба като формират общо основание. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

Последният поставен въпрос е релевантен, но по него не се открива соченото от страната отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната за съобразяване от съдилищата такава. По силата на указанията в раздел ІV от Постановление № 1/12.11.1974г. на Пленума на ВС, което не е загубила сила при действието на Семейния кодекс от 2009 г. и според което съдилищата определят мерки за лични отношения между децата и родителя, на който не е предоставено упражняването на родителските права, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата. Трябва да се определят подходящи лични отношения между родителите и децата по такъв начин, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, като това може да става не само със свиждания, но и чрез по-продължителен личен контакт с родителя, при когото децата не живеят постоянно. Именно съобразявайки тези разрешения въззивният съд е определил значително разширен кръг на лични контакти на бащата с детето, воден от висшия интерес на последното. Отчетена е съществуващата силна и дълбока връзка на помежду им, която е поддържана при личните контакти на този родител с детето по привременните мерки и е постановен резултат, който ще допринесе за нейното запазване и развитие. Съгласно утвърдената практика на ВКС - решение № 334/06.01.2016 г. по гр. д. № 2202/2015 г. на IV г.о., решение № 35/12.03.2015 г. по гр. д. № 3585/2014 г. на III г.о. и др., при определянето на режим на лични контакти с детето се изхожда от принципното разбиране за равна възможност на двамата родители при поделянето на тяхното и на детето време за почивка (годишен отпуск на родителите, учебни ваканции на децата, почивни дни през месеца), като необходимо условие за поддържане на естествената емоционална връзка между родителите и детето във времето, в интерес на децата, с оглед правилното им развитие. Отклонение от общия принцип (режим) не следва да се налага за компенсация на този родител, който в съдебния спор не е бил предпочетен при възлагането на родителските права. В случая с обжалваното въззивно решение съдът е съобразил изцяло горните правни разрешения при определяне на режима на лични контакти на детето с бащата, поради което отсъства основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Липсват предпоставки за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това основание единствено се сочи от страната, но нито е повдигнат правен въпрос като общо основание за селектиране на касационната жалба, нито е обосновано противоречие на въззивното решение с конкретни актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, което има за последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото касационният жалбоподател дължи на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 600 лв. – заплатен адвокатски хонорар, съгласно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така постановките на т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,