Определение № 2417 от 17.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 398/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Столична община срещу въззивно решение № 637 от 18.10.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 406 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 241 от 22.02.2023 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 158 по описа на съда за 2022 г. в неговите части, с които на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 367 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на „МТК ГРОУП“ ООД сума в размер на 44058,92 лева с ДДС, представляваща допълнително възнаграждение в размер на 2,5 % върху вече заплатеното за месец юли 2019 г., дължимо на основание чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора за извършване на обществен превоз № СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба - 25.01.2022 г. до окончателното изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 10953,29 лева, представляваща мораторна лихва за забава в плащането на сумата по главницата за периода от 15.08.2019 г. до 25.01.2022 г.; сума в размер на 44251,74 лева с ДДС, представляваща допълнително възнаграждение в размер на 2,5 % върху вече заплатеното за месец август 2019 г., дължимо на основание чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора за извършване на обществен превоз № СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба - 25.01.2022 г. до окончателното изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 10620,42 лева, представляваща мораторна лихва за забава в плащането на сумата по главницата за периода от 15.09.2019 г. до 25.01.2022 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е тълкувал процесните клаузи от сключения между страните договор в противоречие с чл. 20 от ЗЗД. Сочи се, че липсват каквито и да е аргументи относно довода на Столична община, че тълкуването на договора следва да се извърши в съответствие със защитата на обществения интерес, като водещ при сключването на този вид договори - за изпълнение на задължение за извършване на обществена услуга. Твърди се, че необходимо условие за влизане в действие на уговорената в договора хипотеза за промяна на цената на километър маршрутен пробег, е наличието на проведени преговори относно това с колко да се промени определената по договора цена и непостигнато съгласие за това. Оспорва се изводът на въззивния съд, че волята на страните не е поставена в зависимост от допълнително изразяване на воля на същите, който извод според касатора категорично противоречи на действителните уговорки между страните, в какъвто смисъл касаторът намира за абсолютно неоснователно и необосновано твърдението на съда, че провеждането на преговори и постигането на писмено съгласие не е елемент от фактическия състав за изменение на договора, и че цената се променя автоматично с 2.5 %. Касаторът намира за неправилно тълкуването на съда на уговореното в чл. 5, ал. 4 от договора в смисъл, че механизмът за промяна на възнаграждението, установен в този текст, не включва кумулативното осъществяване на двете предпоставки, посочени в разпоредбата, а в нея са предвидени алтернативни основания за промяна на цената. За неправилни касаторът намира и тълкуването от съда, и направения извод, че по делото е установено настъпването на условията по договора за актуализиране на цената по същия, базирани на приетата от съда за установена по делото промяна на цената на ГСМ с повече от 20 % съгласно данните на НСИ. Критикува се като повърхностно обсъждането от страна на съда на възражението на касатора за нищожност на приложимата по делото договорна клауза за актуализиране на цената на процесния превоз, поради противоречие с императивни разпоредби на Закона за енергетиката.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК.

Поставят се въпросите:

1. Допустимо ли е съдът при тълкуване на договора да му придаде смисъл, какъвто не съответства на волята на страните?

2. При спор относно точния смисъл на договорна клауза как и въз основа на какви критерии съдът следва да изясни същия, прилагайки нормата на чл. 20 ЗЗД?

3. Правилно ли е извършеното от съда тълкуване на договора, след като не е направена всеобхватна преценка на предвидените условия и предпоставки за допустимо изменение на основен елемент от договора - цената?

4. Длъжен ли е съдът да провери дали са се осъществили всички предпоставки на уговорената клауза или трябва да провери дали се е осъществила само тази предпоставка, на която се е позовал ищецът, въпреки че тя е само част от пълната уговорка?

По отношение на тези въпроси се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 60169 от 28.01.2022 г. на ВКС по т.д. № 2012/2020 г„ I т.о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр.д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. решение № 16/28.02.2013 г. по т.д. № 218/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 105/30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

5. Доказал ли е при условията на пълно и главно доказване ищецът своята претенция, ако се е позовал само на част от предвидените в договорната клауза условия, без да е установил наличието на останалите предвидени предпоставки?

6. Допустимо ли е съдът да постанови своето решение, като се позове само на част от предвидената договорна клауза без да отдаде значение дали са се осъществили и останалите предпоставки, включени в същата договорна клауза.

7. Следва ли да съдът да приеме, че ищецът е изпълнил своето задължение да отправи валидно предложение за преговори, когато в предложението липсва конкретен период, за който се претендира увеличение цената на договора, нито същото съдържа необходимата информация за процентното изменение на цената на гориво-смазочните материали, според данните на НСИ, в потвърждение, че са се осъществили предвидените в договора предпоставки.

По отношение на тези въпроси, с изключение възпроизвеждането на голяма част от оплакванията в касационната жалба досежно тълкуването от съда на процесния договор, конкретен допълнителен критерий за селектиране на жалбата измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК, не се обосновава от касатора.

8. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на отделни части от сключения договор, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?

Като относимо към въпроса се сочи решение от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, предвид което касаторът моли жалбата му да бъде допусната до касационно разглеждане по поставения въпрос и във връзка с оплакванията му за противоречие на приложима по делото договорна клауза с императивни разпоредби на ЗЕ, от която заявка може да се направи извод, че по въпроса се претендира наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

9. Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателства съобразно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 от ГПК?

По въпроса се цитират задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 228/01.10.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1060/2014 г. на I Г.О., откъдето отново може да се направи извод за претендирано наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

10. Твърди се и че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, като същото е и необосновано. В тази връзка се сочи, че в решението липсват мотиви, които да обосноват на какво основание съдът приема, че се е осъществил фактическият състав на уговорената процесна клауза. Настоява се, че съдът е постановил своето решение, като се е позовал само на част от предвидените в договорната клауза компоненти, без да се е обосновал дали са се осъществили и останалите предпоставки на същата договорна клауза. Твърди се, че е извършено неправилно тълкуване на клаузите на договора, без съдът да е изследвал в пълнота релевантни по делото факти и без да обсъди всички възражения на ответника, и всички негови твърдения по делото. Сочи се и че решението е очевидно неправилно, тъй като при постановяването му въззивният съд приема от една страна, че промяна в цената на ГСМ с повече от 20 % се установява съгласно данните на НСИ, а от друга страна приема, че предложението за преговори по чл. 5, ал. 4, т. 3 от договора, отправено от ищеца до ответника с цел осъществяване на фактическия състав на чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора е мотивирано, въпреки че същото не съдържа данни на НСИ, които да установяват промяната в цената.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове в уважената им част, въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 от ГПК и към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение, е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение следното:

Предмет на правния спор във въззивното производство е действителността, тълкуването и прилагането на чл. 5, ал. 4, т. 1, т. 2 и т. 3 от процесния договор, уреждащи хипотези за увеличаване цената на извършения транспорт за месец юли и август 2019 г.

Според съда неоснователно е възражението на Столична община, че е нищожна клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора между страните, поради противоречие с чл. 30, ал. 1, т. 7 вр. с чл. 210 от Закон за енергетиката /ЗЕ/. Въззивният състав сочи, че същите разпоредби на ЗЕ уреждат правомощията на Комисия за енергийно и водно регулиране, да определя цените на природния газ за крайни потребители и размерът на санкцията при установяване на нарушение. Според съда в договора е уговорен единствено начин за констатиране на вече определените цени на природния газ от НСИ, поради което няма как тези клаузи да противоречат на закона.

Въззивният съд е приел, че волята на страните в чл. 5, ал. 4, т. 1 и т. 2 от договора е ясно и недвусмислено изразена, поради което няма нужда от тълкуване. Страните са уговорили способи за индексация на предварително определената цена, при ясно уредени условия и при настъпване на конкретни обективни обстоятелства за това. Съдът сочи, че в т. 1 и т. 2 от същата договорна разпоредба, са уредени две самостоятелни хипотези за увеличение на първоначално уговорената цена по договора за превоз, като при настъпването на всяко едно от уговорените за това основания, цената по договора се променя. Основанието за увеличение на възнаграждението за превоз по т. 1, урежда правото на ищеца да иска увеличаване на цената за превоз при инфлация, на което съответства правото на ответника да иска нейното намаляване при дефлация. Основанието за увеличение на възнаграждението за превоз по т. 2 урежда правото на ищеца да иска увеличение на цената по договора при повишаване с повече от 20 % на пазарната цена на използваното гориво и смазочни материали /ГСМ/. По същите съображения според съда, са неоснователни и твърденията на ответника, че това били две отделни и взаимно изключващи се основания, поради което ищецът не можел да претендира увеличение на договорената цена за превоз и в двете хипотези.

За въззивния съд е неоснователно твърдението на ответника, че необходимото условие за влизане в действие на хипотезата, уредена в чл. 5, ал. 4, т. 2 от процесния договор, е кумулативно наличие на две предпоставки - промяна с над 20 % на цената на ГСМ и проведени преговори за промяна на договорената цена. Съдът сочи, че страните ясно са уговорили, че увеличението на възнаграждението с 2,5 % се променя и при непостигане на съгласие, поради което не е обусловено от воденето на преговори, още по-малко от техния положителен резултат, както неоснователно счита ответника. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод според съда, е и уговорката в чл. 5, ал. 4, т. 3, изр. второ - че при настъпване на което и да е от условията по предходните две точки и непостигане на съгласие в преговорите, настъпват последиците на т. 1 и т. 2. При изложеното, според въззивния състав е ирелевантно и твърдението на ответника, че в случая претенцията на ищеца се отнасяла за период, в който нямало отправено искане за преговори и исковете за главници следвало да бъде отхвърлен като неоснователни. Отново по същите съображения, за въззивния съд са ирелевантни и сключените между страните споразумения, и заплащане на увеличената цена за превоз, на основание чл. 5, ал. 4, т. 1 от договора.

Въззивният съд е приел за ирелевантно за конкретното производство и обстоятелството, че се касаело за сключване на договор след дадено съгласие от общинския съвет, поради което водещ бил общественият интерес, а не търговският интерес на изпълнителя. Според съда липсват законови разпоредби, които да уреждат или въвеждат някакви правни последици от установяването на такъв интерес, поради което е безпредметно да се обсъждат.

В обобщение въззивният състав е приел, че ищецът е доказал при условията на пълно и главно доказване по делото, че цената на природния газ е повишена с повече от 20 % съгласно данните на НСИ, поради което е настъпило уговореното в чл. 5, ал. 4, т. 2 условие за увеличаване на цената на извършените транспортни услуги за месец юли и август на 2019 г., обуславящо приетата от съда частична основателност на предявените срещу касатора искове, при условията на същата договорна разпоредба и до уважените им с решенията на инстанциите по съществото на спора, техни размери.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по смисъла на същата законова разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая настоящият касационен състав намира, че от съдържанието на постановеното от въззивния съд и от мотивите към обжалваното му решение, не се установява същото да е очевидно неправилно. Изложените от касатора в обосноваване на претендираната от него очевидна неправилност на решението оплаквания, не сочат на наличието на такава, така както белезите на същата са очертани в практиката на касационната съдебна инстанция, и изискващи възможност за установяването ѝ при обикновен прочит на мотивите и диспозитива на съдебния акт, без при това да се подлагат на нарочна, нова и задълбочена преценка, изводите на съда в мотивите му, и на постановеното въз основа на тях в диспозитива на акта. Всички оплаквания на касатора в тази им част са относими към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната такава по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з. На свой ред, произнасянето по изтъкваните от касатора оплаквания в случая изисква, за да извърши проверка за основателността им, ВКС да разгледа спора по същество и да подложи на нова преценка извършените процесуални действия на страните и съда, и събраните по делото доказателства, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт, и предполага произнасяне по неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е недопустимо в настоящата фаза на процеса по чл. 288 ГПК.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Първите четири въпроса на касатора, разглеждани в светлината на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите към решението му, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като формално отговорите им не са обусловили този изход, както това изискват задължителните за съдилищата разяснения на смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е приел, че волята на страните в чл. 5, ал. 4, т. 1 и т. 2 от договора е ясно и недвусмислено изразена, поради което няма нужда от тълкуване. Независимо от това, доколкото в процеса на правоприлагането съдът по необходимост изразява становището си по спорните между страните въпроси, вкл. и по съотношението /кумулативно или алтернативно/, и конкретното наличие на условията, залегнали в приложимите договорни клаузи досежно актуализирането на цената на превоза – негов предмет, и такова становище в случая съдът също е формирал, следва да се има предвид, че дори и на тези първи четири въпроса на касатора да се признае качеството на общо основание за допускане на касационно обжалване, по отношение на тях не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд, същият е осъществил дейността си по извличането на действителната воля на страните, обективирана в клаузите на чл. 5, ал. 4, т. 1, т. 2 и т. 3 от процесния договор, именно при спазването на установените в закона /чл. 20 ЗЗД/ и практиката на ВКС, включително цитираната от касатора, изисквания към тази му дейност. Правилността на оспорваните от касатора крайни изводи на съда, формирани в резултат от тази му дейност е относима към правилността на въззивното решение, като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която не подлежи на преценка в производството по чл. 288 от ГПК, а начинът по който касаторът обосновава въпросите си, разкрива само несъгласието му с изводите на съда, обусловили изхода на спора в тази му част. На свой ред, четвъртият въпрос на касатора е и изцяло несъответен на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото видно е от мотивите на решението, че въззивният съд ясно е приел, че уговорените в отделните т. 1 и т. 2 от чл. 5, ал. 4 на договора, основания за актуализиране на превозната цена, са самостоятелни и алтернативно, а не кумулативно уговорени, поради което и осъществяването на всяко от тях е годно да обоснове такава промяна на цената, без значение дали се е осъществило и другото.

Петият и шестият въпроси на касатора също не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По начина, по който са формулирани и обосновани, отговорите на същите въпроси са изцяло относими към правилността, респ. – неправилността на въззивното решение, последната схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която подлежи на проверка единствено в производство по чл. 290 от ГПК и след евентуално допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не и в настоящото производство по чл. 288 от с.з. с предмет само наличието на основание за допускане на такова обжалване. По отношение на същите въпроси важи и изложеното по-горе в края на настоящите мотиви в частта им по четвъртия въпрос - относно несъответствието на въпросите с действително приетото от съда досежно съотношението между двете основания /по т. 1 и т. 2 от ал. 4 на чл. 5 от процесния договор/ за промяна на превозната цена – като самостоятелно и алтернативно, а не кумулативно уговорени.

Седмият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият е от една страна относим към правилността на решението, а не към наличие на основание за допускане на касационното му обжалване, доколкото отговорът му зависи изцяло от приетото от съда за установено по делото от фактическа страна. От друга страна с оглед действителното съдържание на мотивите на въззивния съд, който е приел, че съобразно конкретното съдържание на т. 1, т. 2 и т. 3 от чл. 5, ал. 4 на процесния договор, условията за актуализиране на цената на превоз са приложими, независимо от провеждането на преговори и постигането на съгласие между страните за конкретна такава актуализация, отговорът на този въпрос не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Осмият въпрос на касатора е правен и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, въпреки че е до голяма степен хипотетичен – в случая не става ясно защо във въпроса се акцентира на служебното задължение на съда да следи за нищожност на договорна клауза, като противоречаща на императивна правна норма, доколкото такова възражение от ответника е и нарочно релевирано по делото. По отношение на въпроса не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба. Видно от мотивите на въззивния съд, същият е разгледал така релевираното възражение и го е отхвърлил, а конкретно излаганото от касатора в обосноваването на този му въпрос, изразява всъщност само несъгласието му с решаващите изводи на съда в тази им част.

Същото, като изложено по предходния, осми въпрос, се отнася и към деветия въпрос на касатора. Въпросът е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, като относим към изпълнението на императивно възложените от процесуалния закон на въззивния съд, като на инстанция по същество, задължения по осигуряване на законосъобразното разрешаване на спора със средствата на гражданския процес. По отношение на въпроса не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Обосноваването на въпроса от страна на касатора в случая е общо и бланкетно, основано на общоприети в теорията и в практиката на ВКС, постановки досежно задълженията на въззивната инстанция, като такава по съществото на спора, но без достатъчна конкретизация във визираната от въпроса насока. Освен това, отново видно от действителните мотиви на въззивния съд към решението му, в същите съдът, освен че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, но и в достатъчна за нуждите на законосъобразното разрешаване на спора по същество, и за проверка изводите му по това разрешаване, степен, е обективирал и собствените си изводи досежно установеното по делото от фактическа страна, основателността и неоснователността на твърденията и възраженията на страните, и подкрепящите ги доказателства.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на разноски, но не установява реално направени в производството такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение