Определение № 2919 от 26.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1344/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Т. Н. М. срещу решение №293 от 10.03.2026 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. №332/2026 г., с което потвърдено Решение № 7324/03.12.2025 г., постановено по гр.д. № 13098/2024 г., по описа от СГС, 1-9 състав, В ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил предявения от М. срещу ЗАЕД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на, сумата 50 000 лева - застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 06.07.2024 г. около 22:15 часа в гр. С., [улица]между управлявания от ищеца мотоциклет „Кимко“ модел Агилити 300, с peг. [рег.номер на МПС] и лек автомобил „Опел К.“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от К. Х. К.., ведно със законната лихва върху присъдената сума от 05.08.2024 г. до окончателното изплащане, която сума се явява разликата над присъдената, с решението сума от 50 000 лева, до пълвопредявения размер от 100 000 лева. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част относно приложението на принципа на справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в депозирания писмен отговор от неговия пълномощник изразява становище за неоснователност на същата и за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноските пред настоящата инстанция в размер на 2 853 евро –даговорено и платено адв.възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил следните съображения: При липса на обжалване на първоинстанционното решение в частта му касаеща присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер 50 000 лева и влизането на решението в сила за тази сума, въззивният съд е съобразил за установено възникването в обективната действителност на следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: 1) че чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС – К. К. е причинил травматично увреждане на ищеца Т. М.. и 2) че към момента на ПТП ЗАЕД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД е обезпечавал деликтната отговорност на водача на лекия автомобил управляван от делинквента., при наличие на договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. По отношение критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е налице задължителна тълкувателна практика, обективирана в § ІІ на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., в което примерно и неизчерпателно са посочени конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които съдът следва да съобрази, и които при телесните увреждания са техният характер, начинът на извършването им, обстоятелствата, при които са извършени, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр., както и бланкетно посочени други установени по делото обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за репариране на неимуществените вреди. Във формираната по реда на чл. 290 от ГПК казуална практика на Върховния касационен съд е прието, че такъв критерий са и икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждащото застрахователно събитие, включително и когато тяхното изменение е индицирано от увеличаване на минималната застрахователна сума (т.нар. "лимит на отговорност"). В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС е прието, че лимитите на застрахователно покритие са обективен белег за икономическите условия, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но те не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението за конкретното застрахователно събитие и не представляват ориентировъчен критерий по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, доколкото са приложими само по отношение отговорността на застрахователя, но не и на тази на делинквента. Прието е, че лимитите са относими към нормативно определеното ниво на застрахователно покритие и не са свързани с едно застрахователно събитие или с едно увредено лице, а определят минималните нива на отговорността на застрахователя за целия срок на действие на застрахователната закрила при неограничен брой застрахователни събития, като размерът му варира с оглед броя на увредените лица. Затова те нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Това се отнася и до нивото и динамиката на инфлационните процеси, които независимо дали са предизвикани от увеличаване на паричната маса в обращение или от дефицит на общото предлагане на стоки и услуги имат за последица намаляване на покупателната способност на парите. Ето защо този критерий няма самостоятелно значение, а функционира като своеобразен коректив на парите като измерител на стойността в сравнение с предходен период, през който е присъдено обезщетение за аналогични вреди, причинени при съпоставими други обстоятелства Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи от съда в съответствие с установения в чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост и в съответствие на посоченото по-горе. Съдът е прил като релевантни в конкретния случай критерии по т.11 от ППВС № 4/1968г. на първо място получените от ищеца травматични увреждания: счупване на тялото (диафизата) на лявата бедрена кост, което е закрито, както и счупване на вътрешния малеолус на лявата глезенна става, което е открито. Тези увреждания са довели до трайно затруднение в движението на левия долен крайник за срок, надвишаващ тридесет дни. Констатирана е и разкъсно-контузна рана в областта на левия глезен, причинила болка и страдание, както и сухожилна увреда на повдигача на палеца на лявото стъпало, която подлежи на реконструктивна операция. От значение за определяне на обезщетението е обстоятелството, че за овладяване на счупванията е било приложено оперативно лечение като е извършено открито наместване с вътрешна фиксация посредством дълъг бедрен пирон, закрепен с по два застопоряващи винта в горния и долния край за счупването на бедрената кост, както и открито наместване с вътрешна фиксация чрез два винта за счупването на вътрешния малеолус на лявата глезенна става. Естеството на получените счупвания и наличното разместване наложили извършването на двете оперативни интервенции. Съдът отчита, че вследствие на установените травми и извършените хирургични манипулации увреденото лице е било временно нетрудоспособен за срок от осем месеца. Допълнително е налице и рехабилитационен проблем, свързан със сухожилната увреда на палеца на левия крак, която все още изисква реконструктивна намеса. При прегледа от вещото лице ищецът съобщил за продължаващи оплаквания от болка и оток в областта на левия глезен, особено при физическо натоварване и при промени във времето, за дефицит в повдигането на лявото стъпало, невъзможност за повдигане на палеца на левия крак и невъзможност за извършване на пълен клек. Болките и страданията са били най-интензивни непосредствено след настъпването на травмата, в периода след оперативните интервенции и в началото на рехабилитацията, като към момента пострадалият продължава да има нужда от периодична рехабилитация. Съдът е отчел, че след болничния престой ищецът е имал нужда от чужда помощ при извършване на ежедневни дейности за период от два месеца, като болките и страданията са били най-интензивни непосредствено след настъпването на травмата, в периода след оперативните интервенции и в началото на рехабилитацията. Същият е имал болкови усещания, свързани с получените травми, което се установява и от заключението на СМЕ. Експертизата е установила при личния преглед на ищеца, че той все още има продължаващи оплаквания от болка и оток в областта на левия глезен, особено при физическо натоварване и при промени във времето, за дефицит в повдигането на лявото стъпало, невъзможност за повдигане на палеца на левия крак и невъзможност за извършване на пълен клек. Травмата е настъпила внезапно при изключително болезнена за ищеца ситуация като посттравматичния период е бил свързан с интензивни болки и страдания, които са и физически и психически. Отчетена е и възрастта на ищеца към момента на травматичното увреждане – 47 години. При определянето на заместващото обезщетение съдът взима в предвид и икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на процесното ПТП - май 2022 г., показател за която са например: нивата на застрахователно покритие по застраховка "ГО" за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане както и размера на минималната работна заплата от 933 лева. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 50 000 лева отговаря на принципите на справедливост и обезщетява ищеца за причинените му вследствие настъпилото ПТП травматични увреждания В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят сочи като обуславящ изхода по спора въпрос: как се прилагалат критериите за справедливост при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 от ЗЗД, дали следва да се посочат всички съществени обстоятелства за това относно преживените от пострадалия неимуществени вреди Позовава се на допълнителните критерии по чл.280 ал.1 т. 1 ГПК. Съгласно т.1 от ТР 1 ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая, въпросът за начина на определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди отговаря на горните критерии за обуславящи изхода на спора. При произнасянето на съда по него, обаче не е налице констатирано противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато се явява ППВС 4/68, доколкото от страна на съдебния състав в мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения за множеството конкретни обстоятелства, формиращи извода на съда при определянето на конкретните размери на обезщетенията за страданията на ищеца, подал КЖ/ конкретно определеният размер на обезщетението е въпрос на правилността на решението, което не е предмет на проверка в настоящата фаза по чл.288 ГПК/. В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителните постановки в цитираната задължителна практика и с посочените от касатора решения по чл.290 ГПК по въпроса. По изложените съображения не е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 от ГПК. По разноските: В полза на ответното дружество ЗАЕД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД се дължат разноски в размер на 2 853 евро-договорено и заплатено възнаграждение за процесуално представителство осъществено от адвокат, за което са приложени доказателства за извършено плащане. Водим от изложеното, съдът