Определение № 172 от 28.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5123/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 90 от 08.06.2021г. по гр.д. № 2048/2020г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 107 от 25.02.2020г. по гр.д.№ 1863/2018г. на Асеновградски районен съд. С последното е уважен предявения от С. М. И. против „Венжор арго“ ООД, ЕИК 201961865, М. О. М. и И. О. К. ревандикационен иск за 1/2 ид.ч. от шест броя ниви в землището на [населено място], подробно описани в решението, които са възстановени на наследниците на М. К. Б., починал 1985г. Касационна жалба е подадена от ответника „Венжор арго“ ООД чрез пълномощника адв. И.. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Ответницата по жалбата С. М. И. оспорва жалбата. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски. Необжалвалите другари на жалбоподателя - М. О. М. и И. О. К. не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск относно 1/2 ид.ч. от земеделски земи, възстановени на наследниците на М. К. Б.. Не се спори между страните, че шестте ниви са възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на М. К. Б., починал 1985г. С два договора за покупко-продажба от 2017г. ответниците физически лица са продали имотите на ответното дружество, което понастоящем упражнява фактическа власт. Ищцата твърди, че е наследник на М. Б., заедно с ответниците физически лица и че сключените от тях договори за продажба нямат прехвърлително действие за притежаваните от нея наследствени права - за 1/2 ид.ч. При тези факти въззивният съд е установил, че основният спорен въпрос е дали ищцата се легитимира като наследник на М. К. Б.. Според приложените от ищцата две удостоверения за наследници М. К. Б. има за наследник син О. М. Б. и внук М. П. И., наследяващ по заместване своята майка и дъщеря на наследодателя Т. Х., починала 1951. Ответниците физически лица са наследници на сина О. Б., починал 2005г., а ищцата е наследник на внука М. И., също починал през 2005г. От страна на ответниците е представено удостоверение за наследници, издадено през 2017г., преди сключване на договорите за продажба с дружеството, според което М. Б. има само един наследник - син О., пряк наследодател на ответниците М. М. и И. К.. Наред с тези удостоверения по делото е представен акт за раждане на Т. М. Б., родена през 1923г. от баща М. К. Б. и майка В. М.. Налице е и акт за смърт на Т. П. Х. - по мъж, а по баща - М. Б., където също е отразено, че тя е родена през 1923г., била е дъщеря на М. К. Б., съпруга на П. Х. И. и е починала през 1951г. Според акта за раждане на М. П. Х. /записван и като И./ той е бил син на Т. М. К. и П. Х. И.. М. П. Х. е баща и пряк наследодател на ищцата С. М. И.. При тези доказателства въззивнитя съд е посочил, че основание за възникване на наследствено правоприемство, съобразно правилата на ЗН, е не изявлението на длъжностното лице в удостоверението за наследници, а родствената връзка между лицата към датата на откриване н наследството. Ищцата, в чиято тежест е доказване наследственото правоприемство, от което черпи правата си, е установила по безспорен начин, че общият наследодател М. К. Б. е оставил за наследници двама низходящи - син О. и внук М., наследяващ по заместване на своята майка Т., поч.1951г., дъщеря на общия наследодател. Наследството на общия наследодател се разпределя по равно между двамата наследници, при което ищцата като единствен наследник на М. П. И. получава 1/2 ид.ч. от възстановените на общия наследодател имоти. С оглед на това ответниците са могли да прехвърлят с договора за продажба само притежаваните от тях права - до 1/2 ид.част, а за останалата 1/2 ид. част, чийто собственик е ищцата, договорите нямат вещно-прехвърлително действие. Поради това осъществяваното от ответното дружество владение върху собствената на ищцата 1/2 идеална част от имотите се явява лишена от правно основание и исковете за предаване владението върху спорните 1/2 ид. части са основателни. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива не са налице. Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди, че липсва правна уредба, която да уреди конкретния казус. С оглед на това поставя въпросите: 1/ при наличие на установени престъпни обстоятелства и образувано досъдебно производство следва ли съдът да изиска от прокуратурата водената преписка; 2/ може ли въззивният съд да спре производството по делото при образувано досъдебно производство срещу лицето, издало и подписало документи, съставляващи основни доказателства по делото; 3/ при установено явно несъответствие на документи, издадени от [община] и подписани от различни лица, не следва ли съдът да разпореди очна ставка между длъжностните лица, подписали документите. Горните въпроси не могат да обосноват достъп до касационен контрол. Всички те имат отношение към наличните по делото данни, че по жалба на касатора е образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 311, ал.1 НК във връзка с издадените удостоверения за наследници с различно съдържание и отказът на въззивния съд да спре производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т.5 ГПК. В определението от съдебно заседание на 18.11.2020г. Пловдивски окръжен съд е приел, че за разрешаване на спора е без значение дали при съставяне на някое удостоверение за наследници са извършени престъпни действия, а е от значение дали ищцата има качеството на наследник, който въпрос няма да бъде решен в наказателното производство. Тези съображения следва да бъдат споделени и с оглед на това поставените правни въпроси са напълно неотносими към изхода на спора. Въззивният съд е дал разрешение на релевантния въпрос дали ищцата има качеството на наследник като е изходил от записванията в представените актове за гражданско състояние - за раждане и за смърт, които по несъмнен начин установяват, че общият наследодател е имал две деца и ищцата е наследник на едното от тях. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. В полза на ответницата С. М. И. следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.