Определение № 13 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2720/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. В. от [населено място], Пернишка област, срещу въззивно решение № 139 от 13.05.2020г., постановено по в.гр.д.№ 578/2019г на Пернишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 998 от 25.06.2019г. по гр.д. № 5298/2018г. на Пернишкия районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против А. С. В. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик по наследство от С. С. В. и на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 124/2016г., на 5/6 ид.части от втори жилищен етаж от масивна жилищна сграда, състояща се от два етажа и тавански полуетаж, построена в УПИ *, кв.46-а по плана на [населено място], Пернишка област. По делото е установено, че с договор за покупко-продажба (нот.акт № 67/2001г.) С. В. В. е придобил по време на брака му със С. С. В. правото на собственост върху посоченото дворно място, в което през 80-те години на миналия век е изградена процесната жилищна сграда. С нот.акт № 116/2012г. двамата са дарили на сина си В. С. В. дворното място, заедно с първия и таванския етаж от построената в него жилищната сграда, както и масивен гараж, като са си запазили правото на ползване върху дарените имоти. С. С. В. е починала на 05.07.2014г. и е оставила за свои наследници по закон преживелия си съпруг С. В. В. и синовете си А. С. В. и В. С. В.. С нот. акт № 55/16.02.2016г. А. С. В. е признат за собственик на основание давностно владение и наследство на втория етаж от жилищната сграда, а с нот. акт № 124/15.07.2016г. С. В. В. е продал на В. С. В. 4/6 ид.части от етажа, запазвайки си правото на ползване върху тях. През годините първият етаж /сутерен/ на сградата се ползвал от родителите на страните, вторият – от по-големия брат А. В., а таванският – от В. В., като всеки от двамата братя е обзавел и заключвал ползвания от него етаж. От 1998г.-1999г. двамата братя живеят в чужбина като при прибирането си в България всеки от тях е ползвал етажа си. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че най-късно от 1999г. в полза на ответника е започнал да тече 10-годишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС и че същият е изтекъл преди снабдяването му с констативния нотариален акт за собственост, поради което направеното от него възражение за изтекла в негова полза придобивна давност е основателно, респ. че предявеният установителен иск за собственост е неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът да направи заключение, че датата на издаване на нотариалния акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, е крайният момент на придобивната давност; 2. За правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и какви са нейните задължения при преценката на фактическия и доказателствен материал по делото; 3. Допустимо ли е представяне на писмени доказателства, които са издадени след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и следва ли те да удостоверяват само нови обстоятелства, настъпили след приключване на устните състезания пред първата инстанция или могат да потвърждават вече установени обстоятелства пред първата инстанция; 4. При обосновано оплакване във въззивната жалба, че извършеният от първоинстанционния съд доклад е непълен, въззивният съд дължи ли даването на указания до страните относно възможността да предприемат процесуалните действия по посочване на допустимите доказателства, които са пропуснали да извършат пред първата инстанция и длъжен ли е въззивният съд да допусне тогава доказателствата, посочени в жалбата за относимите факти и 5. Предвидената в чл.272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция при потвърждаване на нейното решение, освобождава ли съда от задължението по чл.236, ал.2 ГПК, вкл. и да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и обсъди доводите и възраженията на страните. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е формулиран по начин, непозволяващ даването на принципен отговор и не кореспондира на приетото от съда, че придобивната давност в полза на ответника по иска е изтекла преди снабдяването му с констативния нотариален акт за собственост, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Освен това позоваването на противоречие на въззивното решение с ТР № 11/2012г. на ОСГК на ВКС по този въпрос е неоснователно, тъй като въззивният съд не е приел, че издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, а е приел, че той е доказал фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание /давностно владение/. Вторият въпрос и свързаният с него пети въпрос са решени в съответствие с практиката на ВКС, включително със сочената от касатора /ТР № 1/2000г. на ОСГК, т.19, Р № 68 от 24.04.2013г. по т.д.№ 78/2012г., ІІ т.о. и Р № 643 от 12.10.2010г. по гр. д. 1246/2009г., ІV г.о./, тъй като в случая, мотивирайки своето решение, въззивният съд не само е препратил към мотивите на първоинстанционния съд съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, но е направил и собствени фактически и правни изводи по съществото на спора като е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания. Третият поставен въпрос също е решен в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС – решение № 859 от 11.01.2011г. по гр.д.№ 1295/2009г., ІV г.о., решение № 70 от 21.04.2015г. по гр.д.№ 5100/2014г., ІІІ г.о. и др., според която във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства - за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани, както и доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Противоречие с тази практика не е налице, тъй като в случая представените от касатора пред въззивната инстанция писмени доказателства не попадат в никоя от посочените две групи доказателства. Позоваването на противоречие с решение № 908 от 03.01.20111г. по гр.д.№ 353/2009г. на ВКС, ІІІ г.о и решение № 593 от 11.12.2009г. по гр.д.№ 4690/2008г. на ВКС, ІІ г.о. по този въпрос е неоснователно, тъй като тази практика се отнася за въззивни производства, които са се развили по реда на отменения ГПК, тоест при друга правна уредба. Липсва противоречие с т.2 и т.3 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в случая допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада не са констатирани от въззивния съд и такива липсват. Решаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което никакви доводи не са изложени. Решението е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.