Определение № 1407 от 12.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2766/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Булхолз“ЕООД срещу решение №65/22.08.2024г. по т.д.№92/24 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение №90/02.04.2024г. по т.д.№88/23г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което дружеството е осъдено да заплати на Събирателно дружество „Робиниенвелт“ОХГ /Robinienwelt OHG/ Германия сумата 98 329,35 лв.,представляваща левова равностойност на 50 275 евро,получени по развален договор за международна продажба на стоки – дървен материал, мораторна лихва в размер на 3342,43 лв., дължима за периода 15.11.2022г. – 07.03.2023г.,законна лихва и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и поради необоснованост. Поддържа се,че въззивният съд не е обсъдил всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, както и, че неправилно и едностранчиво е обсъдил събраните по делото доказателства. По изложени в касационната жалба съображения в този смисъл касаторът иска въззивното решение да бъде отменено, като с решението си касационната инстанция отхвърли предявения срещу него иск. Претендира разноски за всички инстанции. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава с твърдения за приложимост на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по отношение на разрешените от въззивния съд въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота,като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, включително и тогава, когато по реда на чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд? /противоречие с решенията по гр.д.№1609/14г. на ІV г.о. на ВКС, т.д.№2435/16г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№34/13г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1608/15г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3768/14г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№2220/15г. на ІІ т.о. на ВКС/; 2.Следва ли мотивите на съда да са логични и крайните му изводи да са съобразени с правилата на формалната логика? /противоречие с т.12 от ТР №1/17.07.2001г. на ВКС и с решенията по гр.д.№1609/14г. на ІV г.о. на ВКС и гр.д.№983/20г. на ІV г.о. на ВКС/ и 3.Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства? /противоречие с решенията по т.д.№2435/16г. на ІІ т.о. на ВКс, гр.д.№408/11г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№4744/08г. на І г.о. и гр.д.№983/20г. на ІV г.о. на ВКС/. Ответникът по касационната жалба Събирателно дружество „Робиниенвелт“ОХГ не се е ангажирал със становище по нея. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Първоинстанционният Бургаски окръжен съд е бил сезиран с предявен от германското събирателно дружество иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ГПК – за връщане на даденото по развален договор, обоснован с твърдения за постигната с ответника „Булхолз“ЕООД договореност за извършване на две доставки на дървен материал на обща стойност 102 282,50 евро; за извършено от ищеца авансово плащане в размер на 50% от тази цена, съгласно уговореното, за което ответникът издал две проформа фактури - №3 и №4 от 01.08.22г. за общата сума от 50 275 евро; на липса на изпълнение на насрещното задължение на ответника; за извършено с едностранно изявление на ищеца разваляне на договора, считано от 26.10.22г. Ответникът в отговора на исковата молба не е оспорил твърдението,че е налице неизпълнение,като е противопоставил възражения за обективна невъзможност да изпълни, поради възлагане изработката на поръчения дървен материал на румънско дружество, което обективно не е било в състояние да я изпълни в срок. Навел е твърдения за наличие на предишна доставка, извършена между страните, за която били издадени проформа фактура №1 от 20.04.22г. и фактура №2 от 11.07.22г. Противопоставил е евентуално възражение за съдебно прихващане с общо задължение на ищеца към него в размер на 67 985 евро – сбор от сумите по проформа фактури №№1, 3 и 4 и фактури №№2, 5 /последната от дата 10.02.23г./ и 748/08.07.22г./издадена от фирма „Мартин –Хандверк“ за плащане от „Булхолз“ЕООД/. С постановеното от него решение по съществото на спора първоинстанционният съд е приел за установено по категоричен начин от събраните по делото писмени доказателства и заключения на счетоводна експертиза, че по заявка на ищеца ответникът се е задължил да извърши три доставки на дървен материал на стойност 40 800 евро и на стойност 102 282,50 евро; за първата доставка ответникът е издал проформа фактура №1/20.04.22г. за авансово плащане от 20 400 евро и данъчна фактура за цялата сума от 40 800 евро с остатък за доплащане 20 400 евро; за втората и третата доставки са съставени проформа фактури №№3 и 4 от 01.08.22г. за авансови плащания на сумите 22 582,50 евро и за 27 692,50 евро; ищецът е заплатил по банков път цялата сума от 40 800 евро по първата доставка и авансите по проформа фактури №№3 и 4 от 01.08.22г. с три превода в общ размер 50 275 евро; доставки по втората поръчка не са били осъществени нито до изтичането на уговорения срок – 30.08.22г., нито в допълнително дадения такъв – до 26.10.22г. /обратното и не се е твърдяло от ответника/, поради което с отправено от ищеца до ответника електронно писмо договорът бил развален, считано от посочената дата.Въз основа на тези факти съдът е приел,че са осъществени предпоставките за уважаване на иска за връщане на даденото по разваления договор,с оглед което е разгледал направеното от ответната страна възражение за прихващане. Посочил е,че по фактура №2/11.07.22г. ищецът е заплатил цялата дължима сума от 40 800 лв. и следователно не дължи нищо на ответника за първата доставка; с проформа фактури №№3 и 4/01.08.22г. са фактурирани авансови суми, срещу плащането на които ищецът не е получил насрещна престация, поради което сумите по тях подлежат на връщане; във фактура №5, съставена на 10.02.23г., ответникът е фактурирал същите стоки като вид, количество, единична стойност и обща цена, като тези,описани в проформа фактура № 4 и е начислил останалите 50% над авансово платените по нея, приспаднал е платените от ищеца суми в общ размер 50 275 евро и е получил остатък за плащане 5 110 евро, като междувременно е сторнирал проформа фактура №3. При тези данни съдът е приел,че сумата 5110 евро също не се дължи, тъй като липсва основание за издаването на фактура №5, а ищецът не е признал вземането,нито извънсъдебно, тъй като не го е осчетоводил, нито в рамките на процеса. Отказал е да признае дължимост и на задължение на ищеца към ответника за сумата 2220 евро по фактура №748/08.07.22г., обосновавайки се с липсата на посочване на ищеца като задължено по нея лице и на ответника като издател. Въпреки това е констатирал наличие на банков документ за извършено от ищеца в полза на издателя на фактурата плащане. За да потвърди така постановения съдебен акт, въззивният съд е приел,че фактическата обстановка е била надлежно изяснена в производството пред първата инстанция и,като е споделил мотивите на окръжния съд в тази им част, ги е приобщил към своите по реда на чл.272 ГПК. Посочил е,че във въззивното производство не е спорно,че договорите за продажба на дървен материал от 01.08.22г. са били надлежно развалени с изявлението на ищеца, поради неизпълнение от страна на ответника на поетото от него задължение, като последният поддържа единствено възражението си за съдебно прихващане с посочените в отговора на исковата молба насрещни вземания, основани на шестте проформа и данъчни фактури.Във връзка с това възражение, въззивният състав е посочил,че фактура №2/11.07.22г. на стойност 40 800 евро включва авансово начислената с проформа фактура №1/20.04.22г. сума от 20 400 евро,като по делото е доказано наличието на две погасителни плащания от по 20 400 евро, поради което задължение на ищеца към ответника във връзка с тази доставка няма; проформа фактури №№3 и 4 от 01.08.22г. са за авансовите плащания по процесния развален договор за продажба и поради това не касаят насрещни вземания на ответника; фактура №5/10.02.23г. се отнася за доставка на стоките, описани в проформа фактура №4/01.08.22г., но които нито се е твърдяло,нито е доказано да са били доставени, поради което и по нея ответникът няма самостоятелно насрещно вземане; фактура №748/08.07.22г. не е била издадена от ответника, а е била заплатена от ищеца на издателя й. При така установеното съдът е направил извод за неоснователност на направеното от ответника възражение за прихващане, поради което е потвърдил първоинстанционното осъдително решение. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. По смисъла си формулираните от касатора въпроси, касаят задълженията на въззивния съд, свързани с осъществяването на решаващата му дейност като втора инстанция по същество, поради което, евентуално конкретизирани и обобщени от касационната инстанция, принципно могат да бъдат приети за обуславящи крайния изход на делото, но само ако са в относимост към такова твърдяно съществено нарушение на въззивния съд, което е довело до крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Въпросите на касатора са свързани с оплакването му ,че съдът не се е произнесъл по възраженията му,че отразяването в неговото счетоводство на вземанията му към ищеца като платени не е резултат на реално извършено от ищеца плащане, а се дължи на извършено от него прихващане; че по делото е доказано,че ищецът е платил само 50 275 евро, а в счетоводството му е отразено погасяване на задължения на ищеца в размер на 91 075 евро, което е и нелогично, и обективно невъзможно; че неправилно са интерпретирани обясненията на вещото лице и че реалните плащания на ищеца са отразени и в двете счетоводства в един и същи размер; че съдът не е извършил преценка на целия събран по делото доказателствен материал /без да сочи конкретно кои релевантни за спора доказателства са останали необсъдени от въззивния състав/, а е съобразил само частично обясненията на вещото лице. Всички тези твърдения са свързани с интерпретацията на страната на заключението на вещото лице, като същевременно игнорират писмените доказателства, представени от ищеца за извършени реално плащания на задължението за заплащане на цената на доставените стоки по данъчна фактура №2/11.07.22г. и на авансите, начислени с проформа фактурите №№3 и 4 от 01.08.22г., чрез банкови преводи в общ размер от 91 075 евро. При наличието на тези доказателства /и при липса на такива за други правоотношения между страните,възникнали по повод на други доставки/, от които може да бъде направен обоснован извод,че по първата доставка ищецът се е издължил напълно, а платеното от него по втората и третата, при липса на насрещно изпълнение и при развален от него договор, подлежи на връщане, е без правно значение как ответникът е осчетоводил както фактурите, така и плащанията. Липсата на ангажирани от ответника доказателства за причината за сторниране на проформа фактура №3/01.08.22г. и преосчетоводяване на пълната стойност на стоките от проформа фактура №4/01.08.22г. в данъчна фактура №5/10.02.23г. при липса изобщо на твърдение,а и на надлежно приети по делото доказателства за осъществяване на доставката им, прави документално необосновани извършените от ответника счетоводни вписвания, независимо от обясненията на вещото лице, които съдът не е длъжен да кредитира. Липсата на конкретен отговор по наведените в посочения смисъл доводи във въззивната жалба, видно от мотивите на въззивното решение, в които тези обстоятелства са отчетени, не представлява процесуално нарушение, което да е обусловило крайния изход на спора, поради което с въпросите не би могло да се обоснове приложимост на общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК. Изложените от съда мотиви са логични и основани на доказателствата по делото, поради което не може да бъде направен аргументиран извод и за наличие на противоречие с практиката на ВКС, което да обоснове приложимост на допълнителния критерий, сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение